Откъс от „Последно повикване“ на Ирен Леви

На другия ден отидохме до града да огледаме банката. Трябваше да съставим план. Ние чакахме отвън, а Йоан влезе и я скицира – вход, каси, брой служители.

–Какво правите? – попита униформеният пазач.

–Здравей, приятелю, рисувам – отговори Йоан усмихнато.

–А, добре – каза и погледна скицата, – тук по принцип има още един служител – посочи пазачът, – но днес отсъства.

–Ето там ли? – посочи Йоан.

–Да.

–Благодаря, приятелю.

–За какво е всичко това? Рисунката.

–Ако ти кажа, няма да повярваш – усмихна се Йоан.

–Не ми казвай тогава – усмихна се пазачът. – На колко си?

–О, какво значение оттук нататък? – Йоан сложи ръката си върху рамото му.

–Мисля, че си по-стар от мен. Затова. Така. Любопитство. Извинявай…

Пазачът си тръгна и Йоан дорисува скицата. Едва се прибрахме от града, къщата  беше далече, а никой не спираше на стоп. Бяхме една трета старчески дом, така да се каже, какво да ни прави който и да е. Но една баба – с дълга, бяла, развълнувана коса, разкошен шал, червено червило и мил старец до себе си, заби спирачките на белия си кабриолет до нас. Беше страхотна. Свали старчето от колата и го помоли да я изчака, щяла да се върне за него. Качи ни, дори даде на Лука да кара, а тя седна отзад, между трима ни, и флиртуваше. Не бях виждал такова бабе – беше фина, а енергията ѝ можеше да изстреля ракета в Космоса. Приличаше на авторка на криминални романи. Не бях виждал и Лука да кара – той се срасна с волана, изглеждаше толкова изискан, толкова на мястото си, че ми се прииска да му купя такава кола. Само ако можех!

И аз нямах търпение да оберем банката вече.

Дамата ни закара до разклона, който  водеше до къщата, премести се зад волана, заметна шала и каза:

–Нали знаете онази, известната, Айседора Дънкан, шалът ѝ се заплел в предното колело на кабриолета, докато карала. И аз така смятам да умра, но вятърът все не уцелва посоката.

Всички планираме смъртта си, помислих си, а тя каза:

–Теб те харесвам най-много. Защото си нормален, не си успял да полудееш, но си прекрасен.

Сочеше мен.

Тя отлетя с кабриолета си и тогава осъзнах, че ми прилича на Бялата царица от шаха, с която Лука спа онази нощ.

Дните ни бяха прекрасни. Започваха в хамаците на терасата сутрин – със стъпки, мирис на кафе, звук от вълни и с лилаво цвете на скалата. Продължаваха на сянка, в североизточния двор. Там Йоан и Матей превръщаха колата в лодка. Ние гледахме и пречехме. Задавахме въпроси, предлагахме идеи, подавахме неподходящите винтове. Следобед се къпехме в морето голи. Йоан ни рисуваше. Изсъхвахме от слънцето и вятъра. Загоряхме, започнахме да изглеждаме добре. Харесвах се понякога в огледалото в банята. Ядяхме, каквото успеехме да сготвим. Особено добре готвеше Лука – завързани ястия. Сервираше хайвера в рапан, панираше маслини и препичаше филийки хляб. Намираше вино отнякъде. Хубаво. Глезеше ни. Не че имахме график, но понякога усещах, че е мой ред да готвя. Тогава отивах нагоре по пътя, купувах риба и я мятах на скарата. Бях опитал сам да я ловя в морето, но явно методите ми не бяха подходящи. Нямах въдица, само кофа. Затварях очи и си представях как рибите сами скачат в нея и се убиват една друга с опашки. После блесваха в олиото на тигана… Но това не се случи. Явно не визуализирах добре. Пък и Лука не одобряваше пърженето, считаше го за грубо отношение към храната.

Вечерите бяха още по-прекрасни – обсъждахме обира, а в особено хубавите вечери Лука свиреше на тромпета си и луната оставаше при нас чак до сутринта.

Вече не ми се умираше.

Парите ни трябваха. Щяхме да изпратим Лука в Америка, Матей – на север, да организираме изложба на Йоан.

–Какво ще правиш с твоя дял? – попитах Тома.

Той мрачно отговори:

–Музей. И ще го изгоря.

–Ти си чисто луд – казах.

Планът беше да влезем като обикновени старчета, да си вземем поредни номерца от машината и да изчакаме да дойде редът ни. Щяхме да застанем пред петте каси почти едновременно. Предвиждаше се да сме странни, изискани и мили. Лука щеше да им обясни как това е прекрасен обир – как никой няма да пострада, а всички ще преживеят криминале на живо. „Това си е подарък от съдбата“ – твърдеше Йоан. Той щеше да каже стихотворение. Нямаше да вземаме всички пари – би било проява на лош вкус. Решихме да вземем само колкото можехме да носим. Щяхме да раздадем пари и на хората в банката, да направим комплимент на най-красивата банкерка и да я помолим да натисне паникбутона чак след 3 минути. После предвиждахме да се слеем с тълпата. „Туристите са просто непоносими, кой ще ни търси сред тях?“ – твърдеше Лука. Той знаеше един плаж наблизо. Беше труднодостъпен и затова нахалниците го бяха оставили на мира. Те не знаеха, че има горичка с глигани, през която спокойно може да се стигне до него. „Никой не търси крадци в горичка с глигани“ – каза Матей. Щяхме да заровим парите в пясъка и цял ден да се къпем в морето. А вечерта да се върнем в къщата на стоп. „Крадците не пътуват на стоп“ – каза Йоан.

Така си го представяхме. Те тримата бяха въодушевени, Тома беше леко скептичен, аз не знам какво бях. Струваше ми се прекалено мъдро, за да се случи.

Вечерта преди обира не заспах. Не можех да преценя дали луната ме укорява, или поздравява. Опитвах се да си представя как ще бъда изискан крадец. Хамакът май не ме прегръщаше. Морето сякаш ме освиркваше. Или пък ми ръкопляскаше. Не можах да преценя и това.

На сутринта всички изглеждахме странно. Под очите ни имаше сенки от съмнения. Но никой не каза нищо.

Качихме се на стоп – един по един, така беше най-лесно. На мен ми се падна един мълчалив кльощав шофьор на камион. И добре, че беше мълчалив и кльощав, защото бях толкова напрегнат, че всичко щях да му разкажа.

Точно в 9 се срещнахме пред банката. На Тома му кървеше носът – човекът, който го взел на стоп, го помислил за убиец. Когато сядал, от джоба на панталона изпаднал пистолетът, който носеше за самочувствие. Човекът обаче не видял, че е детски, и фраснал Тома с всичка сила в носа. После му се извинявал, подарил му кърпички и през целия път говорел за някакви компенсации, но Тома мислел за обира, не запомнил. Влязохме, както се бяхме разбрали – един по един. Като на изпит. Сърцето и умът ми останаха навън. Чувствах се като някой, който не се чувства добре.

–Извинете, къде е тоалетната? – попитах охраната.

Другите ме погледнаха. Това не беше в сценария. Останаха неподвижни известно време, гледаха ме как изчезвам. С периферното си зрение видях, че Тома се отправи към автомата за номера. Останалите го последваха.

Лицето ми изглеждаше тревожно – със и без вода по него, все едно. Намокрих пръстите си и на мястото на устата си, върху огледалото, нарисувах усмивка. Не се получи. Водата се разтече и усмивката изчезна. Чух странни звуци. Груб и приглушен глас. Започнали са без мен, помислих си, и изхвърчах от тоалетната. Имах смътното подозрение, че не познавам гласа.

–Това е обир!

–Това е обир!

Нямах представа чии са тези гласове, нито физиономиите към тях. Двама напълно непознати обираха нашата банка!

–Залегни!

–Залегни!

Подът беше хладен и красив. Една жена до мен хлипаше тихо. Мразех жена, която лежи до мен, да плаче.

Обирджиите бяха млади и изплашени. Тези изражения ги бях видял преди малко в моето огледало. Касиерите стояха до стената с вдигнати ръце. Охраната беше залегнал до Йоан, по-точно – под. Единият младеж, този, който имаше пистолет, хвана най-красивата касиерка за косата. После я дръпна грубо и започна да ѝ шепне нещо в ухото. Другият дойде към нас – размахваше скалпел във въздуха. Жената до мен се разхлипа по-силно. Опитваше се да събере плача в шепите си.

–Слушай, момче – Тома стана и тръгна към него.

Изтръпнах. Момчето също.

–Назад, назад – повтаряше то. Но Тома се приближи до него и каза:

–Знаеш ли за какво служи това?

–Кое? – изкрещя обирджията.

–Назад – викаше и другият, насочил пистолета си към Тома.

Той не го погледна. Посочи ръката на момчето до него:

–Това се казва скалпел. И знаеш ли, идиот такъв, че скалпелът е  инструмент  за  спасяване на човешки животи. Подозираш ли въобще, че след малко ти можеш да бъдеш в една болница, в която с ей такъв скалпел някой ей такъв идиот като мен ще ти спасява живота! Така че – уважавай този инструмент, кретен. Дай ми го!

Момчето започна да отстъпва и да крещи:

–Назад, назад!

Лука се приближи до Тома и момчето:

–Какво ще правиш с парите? – попита той.

–Какво? Махайте се! Вие сте луди! Назад!

–Притисни ги – извика другият, докато размахваше пистолета си, май беше истински.

Йоан и Матей се приближиха.

–А може би на тях парите им трябват повече – каза Йоан.

Прескочих жената, която вече не плачеше.

–Да се разберем, момчета – предложих, – винаги има някакъв начин да се разберем. Първо пусни момичето – казах и се приближих до другия. И той се паникьоса.

–Старче, ще стрелям.

–Това не сме го опитвали – намигнах на Тома, – може пък да стане…

–Ти за кого се мислиш, дядка! – изкрещя момчето. – Скрий се.

–Стреляй право в сърцето, моето момче – казах.

–За супермен ли се мислиш? Ти си ненормален! – извика той с нисичък глас. – Не искам да те убивам, искам само парите.

–Какво ще правите с парите? – попита отново Лука.

–Ще си живеем, мамка ти.

–Как? – попита делово Тома.

–Не знам как – изкрещя момчето в ухото на касиерката.

–Не знаеш как? – попитах. – Ти не знаеш как, а вече вземаш парите, които се полагат на някой, който знае?

–Поне не сте ли фантазирали? – попита Йоан. Тома се приближи до момчето с пистолета.

–Дай го – каза и посегна към него. Момчето трепереше. Остави пистолета в ръката му. – Натисни паникбутона – каза Тома на най-красивата касиерка и плъзна в ръката на момчето своя детски пистолет.

Момчето го погледна с неразбиране.

–Просто съм идиот – каза Тома, – това ми е кармата.

Момчето се  сви  като  птица  и  се  разплака.

Беше се загубило.

–Хайде и ти – каза Тома на другия и посегна към скалпела. Той се стресна, направи рязко движение и изпусна инструмента върху плочките.

Тома се вцепени. Гледаше скалпела върху пода, не откъсваше очите си от него.

Момчето гледаше Тома, Тома гледаше скалпела. Аз гледах и скалпела, и момчето, и Тома и ви- дях историята в очите на скъпото ми старче. Споменът беше от тъжните. Един ден ръцете му бяха трепнали фатално в операционната. Пациентът беше починал. Това беше първият му спомен от старостта – скалпел на пода. Разбира се, това можеше да се случи на всеки лекар, но той знаеше, че на него не може. Освен от старост. Тогава се преместил в Бърза помощ, там не пипал скалпели. Трябвало само да взема правилни бързи решения. Веднъж не могъл да бъде достатъчно бърз. В същата тази нощ се отказал да бъде лекар.

Полицията влезе, отведе момчетата и излезе. Нахлуха журналисти. Започнаха да снимат. Вдигнахме ръце, за да прикрием лицата си, бутахме се в тълпата и се опитвахме да се измъкнем. Сляхме се с туристите навън. Подскачахме като куци птици чак до горичката с глиганите. Притичахме и през нея, проснахме се на плажа и започнахме да дишаме. Пръв се разсмя Матей, после Йоан, Лука също се разсмя, аз се смеех наум, нямах глас за на глас, накрая се разсмя и Тома.