Както си отиват тревите, листата и облаците, така си отиде и сестра ми, така отлетя. Изживя последните си дни в реанимацията на Военна болница в София. Знаех, че е неизлечимо болна, но чаках да я изпишат. Беше много слаба и я бяха включили на специални системи, които трябваше да възстановят изгубените килограми и да я вдигнат на крака. Всеки ден, когато ходех да я виждам, тя сочеше дисплея на леглото си и питаше:
-
Колко показва?
-
Вече си четиридесет и два килограма, оправяш се. Скоро ще си у дома – и говорех за селската ни къща, за времето, за това, което ми е казала баба ни, и за децата. Гледах да не мълча, защото ми се струваше, че думите полепват по леглото и така килограмите стават повече.
Майка и татко вече си бяха отишли, а аз не знаех как да се справям с лошите мисли. Те са подмолни, защото не могат да се изразят с думи. Пролазват като мравки по кожата, като пробождания в мозъка, като неутрален цвят, който се спуска пред очите и унищожава другите цветове. Ако лошите мисли бяха думи, можех да намеря обратното им значение, да ги заменя и те да изчезнат, или просто да ги премълча. Но аз стоя в стаята при сестра си, говоря за всичко друго, но не и за болестта, а тя не си отива.
-
Майка си тръгна внезапно, а татко го чакахме няколко години. Кое е по-леко – когато знаеш или когато не знаеш? – попита сестра ми.
-
Не мисли за това.
Тогава, в болницата, тя ми е давала възможност да избера каква смърт за нея искам – като от меню, в което има само две ястия – предястие или основно. Нещо, което става за няколко минути или което се приготвя по-продължително и специално. Трябвало е да осъзная, че сестра ми е необикновен случай, изключение. Животът ѝ е бил сбогуване, което се опитвахме да премълчим. Пред нея никога не е стоял въпросът дали ще си иде внезапно, или очаквано, а дали ще се прави, че ѝ няма нищо. Да излъжем и болестта, и себе си, и всичко. Към това се стремях и аз непрекъснато. И когато са идвали последните дни, пак съм се опитвала да заобиколя мисълта, че имам болна сестра.
И дойде онази граница. Тя не се появи между осъзнаването и неосъзнаването на изтичащите дни, а между възможността да говоря със сестра си и нейното мълчание. Инфекцията се усили, отравянето на кръвта отне съзнанието ѝ. Случи се изведнъж. Отидох да я видя, очаквах, че отново ще можем да си говорим, но тя вече си беше тръгнала. Останало беше само нейното тяло и някакви последни усилия на мисълта ѝ да се върне. Оказах се неподготвена. В крайна сметка бях избрала предястие и този неин въпрос звучеше в ума ми: кое е по-леко – когато знаеш или когато не знаеш? Вече не можех да ѝ кажа.
Тя говореше ту неща, които знае и помни, ту някакви измислици. Леглото ѝ, обърнато с гръб към прозореца, гледаше към вратата на стаята.
-
Какво има там?
-
Къде?
-
Онова, дето мърда.
-
Вратата е наполовина стъклена, виждаш отражението на дървото отвън. Люлеят се листата му от вятъра.
-
Аз виждам – каза сестра ми. – И какво още е онова?
-
Сигурно са блоковете отсреща – предположих.
-
И блокове има, и детски площадки, и слонове, и камили, нали?
Реших, че халюцинира, но сега си мисля, че е било истина, че е успяла в онези минути да се измъкне от болницата и да излезе на площадката пред нашия блок в Русе, на която тя така и не успя да поиграе. Защото сестра ми беше пеперудено дете. Разказах един ден това на сина си, а той възкликна:
-
Аз съм имал леля и тя е била пеперуда?
-
Казах пеперудено дете, не пеперуда.
-
Пеперуда, пеперуда…
Беше щастлив. Виждах по лицето му, че чутото го е впечатлило и някъде във въображението му летят цветни същества.
-
Пеперудено дете. Така им казват, защото кожата им е тънка и нежна като крилете на пеперуда. Стиснеш ли ги по-силно, можеш да им направиш рана. Това е заболяване, но е трудно за произнасяне – булозна епидермолиза. Хората я наричат болестта на пеперудените деца, защото по-лесно се помни.
-
Мислех, че са деца, които летят – синът ми изглеждаше разочарован. – Колко силно трябва да ги стиснеш, че да им стане рана?
И той протегна дясната си ръка към мен. Хванах го малко по-нагоре от китката и стегнах пръстите си.
-
Ау, боли! Стана ми червено – дръпна се той.
-
Стана ти червено, но нямаш рана, а на пеперудените деца от това леко стискане кожата им се обелва и трябва да се превърже с бинт и марля.
