Както си отиват тревите, листата и облаците, така си отиде и сестра ми, така отлетя. Изживя последните си дни в реанимацията на Военна болница в София. Знаех, че е неизлечимо болна, но чаках да я изпишат. Беше много слаба и я бяха включили на специални системи, които трябваше да възстановят изгубените килограми и да я вдигнат на крака. Всеки ден, когато ходех да я виждам, тя сочеше дисплея на леглото си и питаше:

  • Колко показва?

  • Вече си четиридесет и два килограма, оправяш се. Скоро ще си у дома – и говорех за селската ни къща, за времето, за това, което ми е казала баба ни, и за децата. Гледах да не мълча, защото ми се струваше, че думите полепват по леглото и така килограмите стават повече.

Майка и татко вече си бяха отишли, а аз не знаех как да се справям с лошите мисли. Те са подмолни, защото не могат да се изразят с думи. Пролазват като мравки по кожата, като пробождания в мозъка, като неутрален цвят, който се спуска пред очите и унищожава другите цветове. Ако лошите мисли бяха думи, можех да намеря обратното им значение, да ги заменя и те да изчезнат, или просто да ги премълча. Но аз стоя в стаята при сестра си, говоря за всичко друго, но не и за болестта, а тя не си отива.

  • Майка си тръгна внезапно, а татко го чакахме няколко години. Кое е по-леко – когато знаеш или когато не знаеш? – попита сестра ми.

  • Не мисли за това.

Тогава, в болницата, тя ми е давала възможност да избера каква смърт за нея искам – като от меню, в което има само две ястия – предястие или основно. Нещо, което става за няколко минути или което се приготвя по-продължително и специално. Трябвало е да осъзная, че сестра ми е необикновен случай, изключение. Животът ѝ е бил сбогуване, което се опитвахме да премълчим. Пред нея никога не е стоял въпросът дали ще си иде внезапно, или очаквано, а дали ще се прави, че ѝ няма нищо. Да излъжем и болестта, и себе си, и всичко. Към това се стремях и аз непрекъснато. И когато са идвали последните дни, пак съм се опитвала да заобиколя мисълта, че имам болна сестра.

И дойде онази граница. Тя не се появи между осъзнаването и неосъзнаването на изтичащите дни, а между възможността да говоря със сестра си и нейното мълчание. Инфекцията се усили, отравянето на кръвта отне съзнанието ѝ. Случи се изведнъж. Отидох да я видя, очаквах, че отново ще можем да си говорим, но тя вече си беше тръгнала. Останало беше само нейното тяло и някакви последни усилия на мисълта ѝ да се върне. Оказах се неподготвена. В крайна сметка бях избрала предястие и този неин въпрос звучеше в ума ми: кое е по-леко – когато знаеш или когато не знаеш? Вече не можех да ѝ кажа.

Тя говореше ту неща, които знае и помни, ту някакви измислици. Леглото ѝ, обърнато с гръб към прозореца, гледаше към вратата на стаята.

  • Какво има там?

  • Къде?

  • Онова, дето мърда.

  • Вратата е наполовина стъклена, виждаш отражението на дървото отвън. Люлеят се листата му от вятъра.

  • Аз виждам – каза сестра ми. – И какво още е онова?

  • Сигурно са блоковете отсреща – предположих.

  • И блокове има, и детски площадки, и слонове, и камили, нали?

Реших, че халюцинира, но сега си мисля, че е било истина, че е успяла в онези минути да се измъкне от болницата и да излезе на площадката пред нашия блок в Русе, на която тя така и не успя да поиграе. Защото сестра ми беше пеперудено дете. Разказах един ден това на сина си, а той възкликна:

  • Аз съм имал леля и тя е била пеперуда?

  • Казах пеперудено дете, не пеперуда.

  • Пеперуда, пеперуда…

Беше щастлив. Виждах по лицето му, че чутото го е впечатлило и някъде във въображението му летят цветни същества.

  • Пеперудено дете. Така им казват, защото кожата им е тънка и нежна като крилете на пеперуда. Стиснеш ли ги по-силно, можеш да им направиш рана. Това е заболяване, но е трудно за произнасяне – булозна епидермолиза. Хората я наричат болестта на пеперудените деца, защото по-лесно се помни.

  • Мислех, че са деца, които летят – синът ми изглеждаше разочарован. – Колко силно трябва да ги стиснеш, че да им стане рана?

И той протегна дясната си ръка към мен. Хванах го малко по-нагоре от китката и стегнах пръстите си.

  • Ау, боли! Стана ми червено – дръпна се той.

  • Стана ти червено, но нямаш рана, а на пеперудените деца от това леко стискане кожата им се обелва и трябва да се превърже с бинт и марля.

***

Мисля си, че Господ е направил птиците и другите крилати същества заради въздуха. Само въздухът може да свърже нещата, които са далече едно от друго, и няма прашинка, която съществува сама за себе си.

Стои си дървото в полето, гледа гората, а не може да се приближи към нея. Идва птицата, каца върху клоните му, после отлита към другите дървета. Движи се въздухът от крилете ѝ и се събират листата, които иначе не биха могли да се докоснат. Така е през деня, но нощем птиците се прибират в гнездата си и заспиват. Тогава излизат нощните пеперуди. Затова са създадени, за да сближават и въздишките, и сънищата ни.

Когато вече можех да намирам информация в интернет, започнах да търся повече за болестта на сестра си. Разбрах, че има няколко стадия, според които тя попада в тежките случаи. Двайсет на един милион души се раждат с тази диагноза. Нелечима е, но състоянието може да се поддържа. Важното е да се предотвратят инфекциите, които могат да възникнат заради раните по кожата. Дрехите трябва да се носят наопаки, за да бъдат ръбовете от външната страна. Трябва да се използват незалепващи марли и антибиотични кремове, по възможност със сребърни йони. Прочетох още, че наричат болните от булозна епидермолиза „пеперудени деца”. Много по-лесно беше да обясня на другите за пеперудените деца, отколкото за болните от булозна епидермолиза, защото отношението се изгражда чрез езика. Няма как някой да разбере мъката ти, ако не я чуе, ако не си я представи. Затова изчетох и всичко за самите пеперуди.

Ако искаш да хванеш пеперуда, трябва да докоснеш едва-едва крилете ѝ, иначе ще ги нараниш. Въпреки това по пръстите остава цветен прашец. Крилете им са прозрачни, но полепналите хиляди микроскопични прашинки по тях отразяват светлината в различни цветове и създават представата, че тези цветове летят. Пеперудите имат вкусови рецептори на крачетата си. Ако човек не гледа внимателно, може и да не забележи тези същества и ще пропусне да види красивите рисунки по крилете им. Защото пеперудите живеят кратко. Само от две до пет седмици.

–––––––––––

* Книгата ще излезе в началото на октомври с логото на Издателска къща „Име”.

Предишна статияПърви български конкурс за съвременно (Гендай) хайку
Следваща статияРАЗГОВОРИ ЗА ЕДНО МАЛКО ИЗВЕСТНО ИНТЕРВЮ С КРИСТО̀, откъс от книгата “Америка” на Ванцети Василев