Издателство „Фабер“, 580 страници, твърда подвързия, цена 35 лв
Редактор Александра Велева, художник Кирил Златков, коректори Милена Йовчева и Мери Великова
За ценителите на поезията автобиографичната и есеистична проза на поета Георги Борисов е истинска изненада. Дори повече – откритие и ключ към стихотворенията и поемите му. За читателите на легендарното списание „Факел“ обаче, чийто редактор е повече от три десетилетия авторът на „немерената реч“ е естествен резултат от усилията му да ни поднася
години наред образци на съвременната проза, публицистика и есеистика от цял свят.
Подобни образци той ни представя и сега в новата си книга „Откаченият вагон“. Вагонът, който ту спира или забавя ход, ту се носи по коловозите на общото време, без да се съобразява с линейния му характер, а като следва посоките и законите на вътрешното, негово време. Освен крайно любопитните и непубликувани автобиографични страници, размисли за
поезията и тайните на Словото, поетът включва в неочакваната „влакова“ композиция на своя том поредица от литературни портрети и есета, посветени на Ботев, Вазов, Фурнаджиев, Георги Марков, Радичков, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Севда Севан, Никола Радев, Пламен Масларов, Стефан Десподов, Красимир Дамянов, Влади Киров, Васил Балев.
Не по-малко живи и образни са литературно-критическите му есета за Велимир Хлебников, Евгений Замятин, Курцио Малапарте, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Дмитрий Пригов, Владимир Шаров, Виктор Ерофеев, Евгений Попов…
Дългогодишен редактор и издател, а също така и главен драматург на Народен театър „Иван Вазов“, Георги Борисов е имал възможността не само да разчете и представи – понякога и в свои преводи, забележителното творчество на
тези световноизвестни майстори на словото, но и лично да общува с тях.
Както впрочем и с повечето от българските писатели, художници,
режисьори. Това именно превръща текстовете му в портрети, а творческата му проницателност и богат литературен опит им придават особена дълбочина и колорит.
ОТКАЧЕНИЯТ ВАГОН
Всичко започна оттам, че вместо паспорт в джоба ми имаше манерка. Или по-точно: паспорта си бях забравил, манерката ‒ не.
(Манерката е плоско шише, в случая от английска стомана. Събира около 180 грама. Десетина-двайсет глътки, обикновено животоспасяващи. Зависи от глътките, разбира се… Нещо като бъчонката, която носят на шията си санбернарските кучета. В разказаната по-долу история тя ще вади от кома още доста от участниците в нея.)
Разбрах го, 45 минути преди да излети самолетът ми за Лисабон. Реших, че ще повърна. Само при мисълта, че ще трябва да пия толкова отрано, ми се повдигна. Имах предвид не сутрешния час, разбира се, а 45-дневното пътуване, което ми предстоеше. „Ще получиш инфаркт, толкова си блед“ – каза жена ми. Качи се на колата, която беше неправилно паркирала пред входа на летището, и изфуча в посока, обратна на моята.
До вкъщи по въздуха са 15 минути. Една манерка път, като се има предвид граничната ситуация. Никакви шансове. Спокойно, казах си, спокойно. Всичко е писано. Пък и тук в края на краищата не е летище „Кенеди“, където всеки те дебне, сякаш си наркоман, а Европа, добрата стара Европа, „Орли“. Хубаво все пак, че е „Орли“, а не „Домодедово“, да речем. Отвинтих капачката и за да не губя време, отпих направо от джоба на сетрето. Старо, заучено движение. От славните още комунистически времена. Край. Връщане назад няма… Или има (втора глътка, двойна), но само напред – с влак. Месец и половина… През цяла Европа… Господи! И не с кого да е, а с писатели – 104. „Сто и четири души те бяха на брой (трета глътка, тройна) и паднаха всички във първия бой…“[1] От 45 държави.. Не, аз съм луд. Накъде съм тръгнал? Сякаш не съм виждал писатели… Сякаш не се познавам… (Златни капки.) Спри самолета, Господи, или не, по-добре жена ми. А тя сега къде е? Какво виждаш отгоре, кажи! Мене изобщо виждаш ли ме?! Виждаш ли ме как кацам в Лисабон и ято ангелчета в моряшки костюмчета ме среща с песента „И замирисва на море“[2]? А приятеля ти Жозе Сарамаго виждаш ли го – как им дирижира с бъклица в едната ръка и как стиска табелка „Borissov“ в другата? Или само ми гледаш сеира като ей оня гълъб там? Той пък какво иска от мен? Какво току ми се кокошини и фиксира като митничар? Да не е гълъбът на Пикасо случайно… Или се е маскирал като гълъб? Празна е манерката ми, Господи, и сега всичко е в ръцете ти – или в ръцете на жена ми, която също е в ръцете ти…
След половин час жена ми наби спирачки в краката ми. В краката ми гълъбът яростно кълцаше шепа фасове. Манерката беше пълна, самолетът също – и с един час закъснение. Денят – 4 юни 2000-та година. Ясен, спокоен ден. Във въздуха наваксах закъснението и седмица по-късно едва догоних влака Мадрид ‒ Бордо.
Преди Мадрид обаче видях Жозе Сарамаго. Както си беше писано. Заобиколи с широка крачка масите в банкетната зала на многозвездния хотел „Лишбоа“ и застана пред нас. Беше висок, кокалест мъж с вид на рибар, зарязал насила лодката си в морето. Стискаше прясна, току-що уловена риба, която още пърхаше в ръцете му. Изгледа ни през дебелите стъкла на очилата си и глухо изрече: „Скъпи приятели“. „Dears friends“ – звънко преведе преводачът на английски. „Chers amis“ – звънко преведе преводачът на френски. „Liebe Freunde“ – звънко преведе преводачът на немски. „Дорогие друзья“ – звънко преведе преводачът на руски. Извърнаха последователно глави към Сарамаго и замръзнаха в очакване. Министърът на културата на Португалия се изправи на нокти. Авторът на „Евангелие по Христос“ мълчеше. Тромавата ни вавилонска кула се олюля и срути. Печените прасенца в подносите надигнаха зурли и призивно заквичаха. Сарамаго се овладя и продължи: „Оттук нататък на всеки един от вас му предстои да открие 104 територии. Желая ви на добър път“. Това бяха най-смислените думи, които чух през цялото пътуване. Духът на Магелан заигра в кръвта ми. Засвири в ушите ми и ме изду като винен мях. Беше попътен. Усетих как се отделям от земята и превземам пространството.
Първата беше Корина. Очите й светеха с любопитството на нощно небе, наблюдавано през телескоп. Приличаха ми на звездни карти. Във вагон-ресторанта на път за Мадрид я попитах знае ли, че Испания се намира под съзвездието на Голямата мечка. Не знаеше. А това, че копието на Дон Кихот сочи право срещу нея? Също. Тогава й казах, че искам да потъна в космическите кладенци на зениците й. Зениците й се смалиха и сложиха точка на поетическите ми опити.
ОТКАЧЕНИЯТ ВАГОН
А какво стана с Корина, ще попитате. Не знам, защото слязох преди нея от Влака. Или тя преди мен, вече не помня. Вече всичко се обърка. Самият ми разказ, и той, вече заприличва на тунел, от който излизане няма.
Тогава в Мадрид обаче, когато вятърът на Дон Кихот влезе в главата ми и ме отвя надалеч с моята бяла кобила (хич и да не бях слизал от нея!) по великата испанска земя, Корина влязла в хотелската си стая в центъра на града. Улицата навън била сравнително оживена и добре осветена, но в стаята царял абсолютен мрак. В първия момент Корина помислила, че е забравила спуснати щорите на прозорците, и затърсила ключа на лампата. Ключ не намерила, а стените, покрай които започнала да се движи пипнешком, били гладки като витрини. Направило й впечатление, че се движи доста време, без да се спъне в някой от предметите в стаята. Върнала се да отвори вратата, която току-що била затворила, но продължила да се движи безпрепятствено и назад. Врата нямало. Тогава извикала, чула само ехото от гласа си и изпаднала в ужас, защото все едно викала в кладенец. Решила, че сънува. Същия ден, 7 юни 2000, й бях казал, че искам да потъна в космическите кладенци на очите й. Това й се сторило странно, но за миг я успокоило и навело на мисълта, че може би е попаднала в друго измерение. Веднага си спомнила за Алиса в Страната на огледалата и за манерката ми (още не се беше появила свещта на Юри), дори съжалила, че я няма, когато усетила полъх или сянка на полъх от дълбоко стаена въздишка. Подобна въздишка оставя влакът на перона в метрото дълго след като е потънал в тунела. Застинала с кънтяща глава, но продължила да се движи и в следващия миг отгоре й връхлетяла грамадна пеперуда. Пеперудата започнала да се блъска и удря в нея като в запален прозорец, а Корина – да маха напосоки с ръце и да отстъпва с гръб към стената, което всъщност я спасило. Стената – или вратата в стената – се отворила и тя излетяла навън като бял лист хартия, защото тъкмо в тоя миг край нея профучал Влакът. Последното, което си спомняла, било, че видяла като на кинолента цялото ни пътешествие – кадър по кадър, вагон по вагон, град по град.
Видяла ме и мен:
в Лисабон – с Мая от Скопие; в Мадрид – с Дора от музея „Прадо“; в Бордо – с Кристина от Рим; в Париж – с жена ми и с тъща ми; в Лион – с Амбра от Париж; в Брюксел – с Виргиния от София; в Дортмунд – с Валентина от Калининград; в Хановер – с …; в Малборк – с …; в Калининград – с Таня от бара, с Таня от автобуса и с Аполинария от кораба „Витяз“; във Вилнюс – с Лиза от университета; в Рига – с Кристина от Букурещ; в Талин – пак с Кристина, но от Рим; в Петербург – с Тоня Мармеладова от бюфета на 5-ия етаж в хотел „Октомврийски“ и с началника на Службата за безопасност към същия хотел Прокопий Прокопиевич; в Москва –
в Москва следите ми се губели.
Когато на сутринта Корина се събудила, била по дрехи в леглото на хотелската си стая и с адско главоболие. Погледнала към вратата, за да се увери, че е на мястото си, и на мокета пред нея видяла чудовищно красива нощна пеперуда с разкъсани крила.
Това видение на Корина предавам едва сега, защото тогава, по време на Мадридската конференция, го сметнах – да ме извини добрата Корина – за плод на епилептичен припадък. Впоследствие обаче то се оказа пророческо. Подобни озарения е имал самият Достоевски, който също е пътувал из Европа с влак. Да си спомним къде започва неговият гениален „Идиот“. Въобще Влакът е наистина велико изобретение, което свързва не само различни точки от пространството, но и от времето – ако погледнем на отделния човек, а защо не и страна, като на отделен къс от Всеобщото време. Това пред писателя открива необозрими хоризонти. От една страна, взимайки читателите със себе си на Влака, той ги развежда из земи и ги среща с хора, които те никога няма да видят. От друга, води действието и самия читател по най-занимателния начин (какво ли не му се случва на човек по пътя) към скришом избрана от него цел. От трета, под прикритието на Влака придава достоверен вид на най-фантастичните си идеи. И накрая, най-важното: има възможност да проследи движенията на човешката душа като част от Световната, ако приемем Влака за такава, и не само да ги проследи, а улови, направлява и въздигне в закони. Известно е, че тези движения са толкова по-силни, колкото по-неподвижен или несвободен е човекът, а има ли, кажете ми, по-неподвижно създание от затворения в купето пътник? Ами представете си за миг безкрайното, с десетилетия наред, движение на конски вагони по времето на Сталин с участието на огромни човешки маси, че и на цели народи в него. Ами, ако вместо в днешния Берлин Влакът ни беше стоварил директно в газовите камери на някогашния Бухенвалд? Това малки експерименти ли са? Вярно, нашият беше къде по-демократичен и поставен под контрола на цяла цивилизована Европа, но Къртицата и в затвор да ни беше вкарал, а не в увеселителен влак, пак щеше да постигне необходимия за действието на Закона полет на поетичните ни души, мисля.
Така че, от която и страна да го оглеждаме, откритието на Къртицата е от съдбоносно значение за човечеството. В този дух дадох няколко интервюта в Москва, където следите ми действително се изгубиха. Споменах и конкретни данни, но общият ми патос се заключаваше в победоносното шествие на тунелите във всемирен мащаб. Руснаците веднага се отнесоха с необходимото внимание към съобщението ми – те винаги са се ориентирали по-добре в световен, отколкото в тяснонационален, че и в европейски мащаб. Затова и по време на разходката ни с влакче из градчетата на Европа руската група беше винаги нащрек. Изключение правеше Валентина Соловьова от Калининград и все се губеше.
И тук свършвам, защото разказът ми излиза с вагон повече от полагаемото му се място в Тунела. Но все пак моля Къртицата да не откача този последен вагон.
