Серги Гьошев, авторът на това словесно вълшебство, е сторил духовен подвиг – събрал е на едно място традиционните вярвания на българина и житейските му прочити на православното христянство. Получило се е омайно четиво: колкото документално като проучване на малката домашна църквица, която сподиря от векове бита на българите-християни и битието на жените баячки, толкова и художествено като вдъхновено слово, картинно пресъздаване на видяното и чутото, наред с находчивите препратки към Стария и Новия завет.

Гьошев е смирил в едно цяло традиционната църковна подозрителност към народните лечителки с разкриването на молитвените им тайни и съпричастия. И в това небесно начинание авторът не изпитва затруднения – със завидна лекота ни „въвежда“ в разноцветната реч на своите събеседнички и  ни „развежда“ из причудливите им ритуали, за да може читателят да съумее да си обясни необяснимото: в молитвената действеност тези възрастни жени търсят чудото на изцелението в името Христово.

Баячките не само не са дяволски слуги, чародейки, магесници, отровителки, шепотници, дето призовават бесовете, а наопъки – заедно с болния те търсят близост с Бога, техните „заклинания“ са молитви за помощ, като превръщат дома си в оброчище на Небесните сили. Обредното претворяване на молитвата не е проблем за болния – хората бързат да подирят помощ от добронамерен човек, защото щом лечението му хваща декиш, е Божи довереник.

Но може ли поквареният от масовото безбожие днешен българин да възприема това четиво с любопитство, ако не с доверие? Може, казва Серги Гьошев, ако човек притежава вътрешна височинка, за да я изкачи в себе си и да проумее същественото.

В крайна сметка авторът много находчиво е обобщил явлението с „духовната гъвкавост на православните българи, намерила своя начин да претвори този утвърден от църковния живот дълг към Христос и Богородица“. Обредното богослужение в малката домашна църква на баячките-молитвеници доказва това – и като самосъзнание, и като откровение. 

Навярно Гьошев е бил изцяло обзет от благочестиво вдъхновение, за да създаде тази книга. То се възцарява в душата на всеки, комуто е писано да досътворява видимия свят с проникновенията си в невидимите селения. Това вдъховение идва естествено Свише. И затова авторът е спокоен, че Господ няма да му се разсърди!

Румен Леонидов

ОТГРЕБИ БОЛЕСТТА, ОСТЪРЖИ… ГРЕХА

“ВЗЕМАМ СОЛ, ГРЕБЕН, БРУС И ХУМА…”

Едва прогонили лехусите/навяците/, и гърдите на поу­крепналата родилка се възпаляват, “обрусяват” се, секва мля­кото й в болки, отоци. Нещо става в тялото на кърмачката – опасно и за нея, и за детето. Каквото и да правят домашните, подобрение няма.

“Когато на родилката започнат да набират гърдите, по­лучава мастит, пак има лек. Свекърва й или майка й сутрин рано отиват у три къщи и искат да й натопят по един залък хлеб от яденето, което са го яли вечерта. И да пожелаят нещо хубаво на булката. Свекървата носи в ръцете си подареното на родилката. Тя трябва да го изяде. И като го изяде, лично това съм го изпи­тала на мене, почват гърдите да ти олекват. Нито требват антибиотици, нито требват компреси, нищо друго. А другио лек за гърдите го знам от свекърва ми. Като млада ходила при една баячка в нейното село Коста Перчево и тя я е карала да отиде у нужника. И да тръска гърдите си над дупката на тоалетната. А баячката шепоти над нея: “Какво ти се е сакало? Тука све има. Вземи, па си бегай, дека хора не живеят!” И така три пъти, три дни поред. Това баяне се казва “посакци на млекото”, значи на родилката нещо й се е искало да хапне, ама не са се сетили да й го дадат. Затова на родилка се дава от всичко, което види…”

/Параскева Митева, 55 г., с. Долни Лом, 2000 г./

 

“Една родилка видела, че някакви ходели да канят на сватба с хубава бъклица. И на нея º се доискало да пивне. Но не й дали. И й се възпалила гърдата. Сутринта свекървата отива и взима същата бъклица с вино. Родилката пийнала и оздравела…”

 /Мария Костова, 82 г., с. Долни Лом, 2000 г./

Страдание, напратено от несъобразителни хора, но ближните, с общи усилия, го преодоляват, прогонват го извън света си /и тоалетната е такова място/. И това домашно лечение носи поуки на съжителстващите в Христа: те трябва да станат по-благосклонни и в загриженост да възраждат доверието един към друг.

“Аз баем от мастит, викаме му още “усов”. Вземам три предмета: сол, гребен и брус, що се остри коса. Вземем едното и докосвам леко обрусилото се место и си шепотим тайните думи. После вземем солта и пак докосвам болното място и си казвам моите думи. И накрая вземам гребена. Пак си кажем ле­куващите думи. И човеко хвърли паричка, отиде си доволен…”

/Станка Котева, 67 г., с. Ярджиловци, Батановско, 2002 г./

Макар да изглежда “чисто суеверие”, отново става реч не за вяра в свръхестествената сила на предметите и за магиче­ското им въздействие, а за духовен смисъл, защитен с тези по­собия. И как другояче човекът може да олицетвори желанието си да се почисти, да обнови духовния си ред пред Лекаря на душите и телата: гребенът отгребва, подрежда, както брусът въвежда в ново пълноценно състояние инструментите, така и страдащият е готов да почисти, да изостри, да преведе към нов порядък душата си. И в това лечение отново участва солта. Може би като подкрепа на надеждата, че както е ситна солта, така и обрусеното място/бучката в гърдата/ да се разсее, да се стопи? В празничната обредност на православните българи, в народно богослужение винаги присъстват водата, хляба, солта. Ще повторим: всеки принос Богу да се осолява със солта на… Завета на Господ, т.е. да се живее единствено според Божите закони. Така че с тайните молитви, както с приносите и подбра­ните предмети, баячката ходатайства пред Него с онова, което ще събуди милостта Му над съкрушената душа.

“Баем и срещу болестта що излиза на гърдите на жени­те от мастит. От болницата са ми довеждали. Лекувам я три дни поред. Пак има вода и ножеве, разбира се. Имам още остри­ло/ брус/ и хума. С всяко предметче мазнем бучката на гърдите и си баем…”

/Добра Велинова, 82 г., Брезник, 1998 г./

Защо баячката прибавя към лечебните си пособия нож, хума, вода? Нали сте сигурни, че хумата, която използва баячката и която в селищата на Западна България копаят само на големи за християните празници, не е само за къпане. А за освидетелстване на готовността на православните да отмият от себе си беззаконията и чисти да живеят у Господ. Същият знак дава и брусът-острилото, не само като уподобяване на “обру­сената” гърда: верният трябва бързо да изстърже лошото от ду­шата си, да изостри, избистри разума и чувствата си. За водата и ножовете, използвани при домашното лечение, ще говорим неведнъж. Добра лекува болната от мастит жена на торището, до външния нужник или да се хване за кокошарника. Обичай, който срещаме и при домашното лекуване от заразни боле­сти като шарката: болестта да бъде изведена “накрай света”, мястото на греха е на сметището, там където се изхвърля непо­требното.

 

“На първи март сутринта всички обикалят къщата със стиска слама, за да не влазят бубулки/въшки, дървеници/. След това бабите запалят купчината слама и ни карат да прескачаме огъня, за да сме здрави и да не хващаме уроци/ уроки/.”

/Гълъб Поюклийски, 78 г., с. Триград, Девинско, 2004 г./

Пак ще повторим: в домашната обредност народът често стъква огньове, не за да се сгрее в утрините на Коледа, Сирни Заговезни, на първи март, на Благовещение, на Еремия и на други празници, а да свидетелства, че пази вярата и раз­палва в себе си Огънят на Духа, Който единствен може да по­беди злото, да подкрепи вярващите към живот в праведност, с по-малко грехове и болести. Затова и на големите християнски празници православните стъкват огньове не от хубави дърва, а от сметените боклуци: слама, съчки, царевичак, лугачки, та как­то пламъците унищожават ненужното, така и огънят на Духа да възвиси и очисти човека от греховете. Затова и православните прескачат огньовете, не като препятствие, а “за да се опалят”, да се пречистят и бележат с огъня на Духа, неуязвими за домог­ванията на прастарата змия. Народът, както винаги, обяснява тези истини със земните си мерки: “Прескачаме огъня, за да не ни хапят змиите по вършитба! Да не краде змеят момите…” и т.н. разбираеми нещица, които не могат да скрият богоуго­дието в усилията. А може би огньовете са свързани с вярата в огъня на Сетния ден, чиито пламъци праведните се надяват да… прескочат.

 

“Когато на младата невеста от нещо са се устрелили гърдите, пита бабите по селото какво да прави: много я боли, не може да кърми детето. И тука имаше една баба Тина, и я й рукам: “Бабо Тино, ела, че ме много устрелила гърдата!” Тя вика: “Слушай, невесто, че идеш на улицата, че вземеш гребен, че ре­шиш и че думаш: “Кум кумица притисна сабота срещу неделя, всекой чудото разбра. И бозкя чудо разбра и побегна, посърна!”, до триж че го кажеш и все че решиш с гребенете…”

/Катерина Будина, 78 г., с. Добърско, Разложко, 2003 г./

Тежък е този грях, чак потрес носи в живота на христи­янските общности. Даже и болестта побягва от подобно недо­пустимо човешко поведение: кум на кумица със страст да по­сегне! Този, който пред Бога е дал дума да крепи нравствените устои на младото семейство, се поддава на съблазънта и руши роднинство, разпада се здравето на благословената от Господ домашна църква. И апокрифната литература описва адовите мъки, отредени на прелюбодействали кум и кумица.

Бая срещу мастит, ние му викаме “подтек”: и при же­ните, и при животните. Но трябва да си имаш удурми/приспособления/ – четири предмета. Трябва да се хване видра и дока­то е жива, да й се извади сърцето. Сърцето е най-важното, но трябват още и десната нога, и най-вече мъдето/тестисите/ на видрата, да ме прощаваш. Имам и други предмети, останали още от бащата на свекъро, и ще ги предам на децата. Имам две внуки в Хасково – на них съм предала по нещо. И на големия внук съм предала…”

/Петра Равначка, 76 г., с. Крупник, 2004 г./

Петра реди предметите, потребни при банянето от “подтек”: “Всеки лек се гради, каза тя, объркаш ли нещо в него, цяр не се хваща!” Затова тя подрежда дясно краче на видра, камъче, от море донесено, стара пара. Когато болната види “приспосо­бленията” й и как гради лечението си, очите й излъчват учуд­ване и очакване, но когато Петра палва някоя от свещиците, донесени от нея от службите на Великден, на Тодоровден или на Гергьовден, очите на страдащата млада жена се успокояват в доверие. Молителката “опалва” със свещицата болната гръд на кърмачката или вимето на животното. Някога свекърът… с барут гонел “подтека”. Гърмял над болното място, както гър­ми… Божият глас, та напратеното от дявола страдание да се стресне и да побегне. Но Петра със свещицата опалва “подте­ка” и подканя болната, заедно с нея да се прекръсти три пъти и както може, да си шепти молитва към Господ и Богородица…

 

“Когато родилките получат мастит, има баби, които лекуват гърдите с “прехапване на ковчег”. Ковчег наричаме сандъ­чето, дето някога хората са си слагали дрехите. Бабата отваря леко капака на сандъчето и затиска лекичко двете гърди на ро­дилката. Ако жената има родилна треска, пак й баят, с въгленче бабата обикаля гърдата и тялото на жената и шепти някаква молитва.”

/Дарина Танева, 60 г., Доспат, 2004 г./

 

“Баба ми Ката баеше срещу “подударка”, от мастит, на жените и на животните. Взимаше тамян, слагаше го на лопатка с малко жарчица, казваше някакви заклинания и мушваше тоя тамян под полата на жената. Когато изстинеха въглените с тамяна, тя даваше на жената да си вземе от тях и да погали болното място. Това облекчаваше жените. На животните тя докосваше вимето…”

/Катя Стамболиева, 60 г., с. Богданлия, Елинпелинско, 2002 г./

Няма нищо чудно, че баба Ката е лекувала с тамян. Та бащата на всички болести и страдания човешки, сатаната, бяга от благоуханието, приятно Богу. На не един празник в домаш­ната църква домовладиката или най-старата жена прекадяват трапезата, събралите се около нея, все едно свидетелстват за присъствието на Светия Дух в техния живот. Все с надеждата, че както се въздига димът на тамяна, така да се издигат и молитвите им към Бога. Да се кади под полите на жените, е често срещан обичай: и на Бабинден се прави това, и на Сретение Господне, и на “погаче”/погача, понуда/, и винаги, когато же­ната не може да прихване рожба. И сатаната, който с омраза и завист от сътворение мира завързва, заключва в грях Божия образ, бяга. Но само, когато човекът не му е направил място в себе си…

……

Защо, въпреки усилията на баячките да опазят в тай­на целебния си опит, живеещите на стотици километри една от друга лечителки изпълняват едни и същи /близки/ обреди и думи /баянки, басни, молитви, заклинания/ при отблъсква­нето на едно и също страдание? Отговорът на тези въпроси осветлява /обяснява/ и единосъщието на разнообразните оби­чаи и обреди на малката домашна църква, съобразени с кален­дара на св. Църква. Как ли са общували хората, та са си преда­вали целебния опит, или пък душата е склонна сама да намира еднакво противодействие на злото? Не е потребна лична сре­ща, след като над всички е Божието слово и всеки християнин, според познанието на свещените истини, може да подреди едни и същи или подобни обреди и думи, с които по домашно­му да изрази богоуважението си. Защото един Дух вдъхновява служението на християнските домове.

А на въпроса кога се е обособила лечебната обредност на баячките, не можем да отвърнем, че това е станало “преди много-много години”, нито пък, че те са наследници на някак­ви древни лечители. Пределно ясно е, че самоволната особена действеност на баячките е достижение на християнското само­съзнание, защото е отговор на Господната законност как трябва да се общува с Него и с едноверците. С действеността си бая­чките укрепват представата, че добротворството, милосърдие­то и останалите плодове на Духа са служение на Завета между Бога и човека и между живеещите в правдата Му: “Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум. Тази е първа и най-голяма заповед, а вто­ра, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. На тия две заповеди се крепи целия закон и пророците.”/ Мат.22:35-40/

Така че появата и дългосъществуването на баячките-християнки е апокрифен отговор на двете заповеди на Закона за любовта. А че са се появили в младенчеството на християнството по българ­ските земи свидетелства верността им към по човешки /според телесна, тленна мяра/ обяснимия стремеж на опознаване, сбли­жаване с Господ, Който не може да бъде познат в пълнота, както и не е възможно да се сближиш с Него отведнъж и завинаги. Затова и всеки ден, със служение, трябва да се оживотворява вярата в Него, да бъде опознаван и обичан и чрез любовта към ближните.

… Ако кажем, че баячките са се обособили като особена част от домашната обредност във времето, когато знахарите, образованите лекари са били малко или ги е нямало, ще е само незначителна част от истината, защото тези жени нямат нищо общо с лечението на болестите по същество. А и познанията на повечето от тях за естеството на човешките души и тяло са незначителни. Способите им за лечение не са съобразени с достижения на медицината, а засвидетелстват усилия да се ле­кува телесното с духовното: с молитвено застъпничество пред Него, встрани от утвърдения ред на Православната Църква. Но българите-християни не смятат обичайно-обредното си богоп­рилежание за отстъпление от вярата или за изневяра на Христа.

Влиянието на домашното застъпничество-лечение на баячките от душевни и телесни болести вероятно отразява и времето, в което “недостойното духовенство” е загубило доверието на ми­ряните. И новозаветни текстове, както и ранната християнска литература, свидетелстват, че пастирите на Божието стадо живе­ят в “лицемерие и беззаконие”. Затова не само еретиците-бого­мили, а и искрените християни са осъждали “едното говорене и другото правене” на някои от свещенослужителите, и в търсене на път към Бога нуждаещите се отминават Божия храм и утъпк­ват път към лечебниците на баячките. До ден днешен те са на духовната карта на домашната целебна богослужебна обред­ност. И макар, според св. Църква, при тях помощ да търсят хора двоедушни, тревата пред вратниците им винаги е утъпквана от страдащи, склонни да се доверят на тиха, скромна, “тайна” мо­литва на доброжелателен ближен, отколкото на “показно, офи­циално” застъпничество, поднесено “служебно” от свещеник…

Вече споменахме, че по тази мяра самоволни­те лечителки-баячки са като “полазниците”, хората с “добра среща”, които поразеният от злото човек не чака да дойдат в дома му, а сам търси благоразположението им след “лоша среща” със злонамерен, злоуст човек. Не се осмелявам да напиша, че баячките са от хората, които повече от другите са отворили душевните си двери за Бога, но в опитите си да по­магат при лечението на болести на душата и на тялото, те са сред особените обредни лица, които християнските братства възпитават, за да ги представят пред Бога като усъвършенства­ли се във вярата. Съвсем както на значими празници като св. Варвара /вайварки/, срещу Рождество Христово /коледарите/, на Василовден, на Сурва и Сирни Заговезни /сурвакарите, ку­керите/, на Лазаровден /лазарките/, на Еньовден /Еньова буля/, около Петдесетница /калушарите/ и на други значими за хрис­тиянството празници, православните изпращат чети от отбрани млади мъже и жени, деца да представят богоугодието на се­мействата, да свидетелстват за братолюбието между домовете. И те на висок глас “баюкат” своите благопожелания, блажанки, слави, прогонват злото, очистват от него християнските домове, просят Неговата благодат, осезаема като дълъг живот, здраве, плодородие.

Общностите винаги отреждат почетни задъл­жения на “особените”, “различните” в добронамереността и добродетелността си към другите хора. Канят ги да придружа­ват болни при различни лечения, избират ги за възприемници: кръстници, кумове, побратими, отдавана им е благодарност, приобщавали са ги към семействата си, създавали са нови род­нинства. Баячките сами се трудят за тази привилегия: доброна­мереността не е добродетел, придобита по рождение, а начин на живот, осмислен от избора на будуващ човек. Подобно на всеки обичай и обред в богослужението на малката домашна църква, целебното присъствие на баячките в обредния живот на селищата е молитвено-обреден апокриф. Някакво “тайно, скрито” служение, което е такова отклонение/нарушение/ от истинното храмово богоугодие, каквото е различието между каноничната и апокрифната литература. Но това не е от особе­но значение, щом свидетелства за православния българин, че живее в Закона на любовта…

Предишна статияБЪЛГАРИТЕ В „МАГНИТСКИ“, през март се очаква нов списък
Следваща статияЗдравка Евтимова представя Анастасия Дилова