Начало Интервю „Отвъд границите“: Ангел Колев: В този живот винаги се спускам с главата...

„Отвъд границите“: Ангел Колев: В този живот винаги се спускам с главата надолу

658
0

Вместо представяне

Когато попитах Ангел как би искал да го представя, той започна да се смее. Смехът му е дрезгав, с много нюанси на гласа в него, забавя се само миг, за да си поеме въздух и после продължава сякаш започва нов куплет на песен. В този смях има някаква особена носталгия и напевност, сякаш във всяко ха-ха-ха се крие спомен или тайнство. В същото време в този същия куплет от смях, можеш да усетиш капчица ирония, без да е надменна и щипка пиперливост, без да те подлютява, защото този същият смях някак те приобщава към нещо предстоящо. И някъде сред нюансите на този смях, от няколко хиляди километра при мен долетя и отговорът:

В паспорта ми пише Ангел, на 64 години, усмихнат… всичко идва от сърцето – и мислите, и чувствата, и усмивката. Нищо че мозъкът ръководи двигателната дейност, всички тайнства са събрани там в човешкото сърце. А иначе, аз съм от Лвовската чета журналисти, вестникар, но не само. Пиша документални разкази за българи, които преди всичко са човеци и дават сърцето и енергията си на човечеството. А откакто съм в Америка правя много и различни от журналистиката неща, за които ще ти разкажа. Но преди всичко ми се иска само за миг да се спра на света. Знаеш ли, той, светът, не е грешен, той е такъв, какъвто си е и много трудно се променя. А аз се опитвам да давам на клетото човечество от моята духовна енергия и ако мога, да му помагам да оцелява на различни нива, да стои в някакъв път.Път?

 

Пътят не се определя, нищо не може да го промени, той си е предначертан, дори големи войни не могат да го разместят така, че да се смени посоката си, така си мисля. Пътят е начертан, трасиран, драснат, ако щеш от създателя. Само отсечките в него могат да се променят понякога и той затова не е прав, затова не е магистрала. И слава Богу, защото на магистралите се заспива и е голяма скука. Ние тук в Америка имаме страхотни магистрали, но е такава скука на тях, защото никого не срещаш, и се чувстваш на тях като в един поток, все едно си нареден на линия за пакетиране на бройлери… А според мен, най-хубавия път е горският път. Тук около мен има направо гори тилилейски, вековни гори, които не са изкуствено залесени, а са още от индианците. Това са горите на Филаделфия, Пенсилвания, където живея. А американците, които населяват крайбрежието тук, са горски хора. Дори къщите и блокчетата им, всичко е между тези дървеса. Въобще при мен на Източния бряг природата е много красива, да не говорим за прекрасната река Делауеър…

С какво се занимаваш в момента във Филаделфия?

 

Аз съм пенсионер и в България, и в Америка, но тук с лични средства направих един проект, който кръстих нарочно със заглавието на Черноризец Храбър „За буквите“. В този проект аз и мои приятели издаваме и спонсорираме млади български автори. Вече четиринадесет заглавия сме издали с наши пари. Освен това аз ги разпространявам тези книги в Америка на специални литературни събития, които организирам на големите български празници, от които най-любим ми е 24 май, но не само на такива празници. Освен това има едно издателство на млад издател Христо Пацов, което се казва „Отдайниче“ и което аз подкрепям, като когато излезе тиражът на някоя от книгите, една част от него идва при мен, а другата подарявам на издателството. Другото, което правя, е да каня български писатели тук при мен като мои гости и да организирам литературни четения-салони в Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон. Това е нашият така нареченият от Бога калесан български триъгълник, благодарение на културни центрове, които имаме тук. Водя ги в българските училища, сред българските общности, консулството в Ню Йорк и в посолството във Вашингтон. И тези живи срещи с български писатели продължават около две седмици. Имаме една лига на пишещите тук в Америка български писатели, която е регистрирана в Илинойс. И издаваме всяка година един Алманах с техни произведения, който се казва „Любослов“ по примера на нашето „Любословие“ от тридесетте година на миналия век, и се съхранява в Библиотеката на Конгреса във Вашингтон. И чрез него също се опитваме да популяризираме българските автори сред българите, живеещи в Щатите. Та това правя в момента от сутрин до вечер – чета ръкописи, търся контакти, за да може да се случва всичко това.

Защо реши да заминеш за САЩ? Това се е случило сравнително късно в живота ти, тоест не е някаква младежка прищявка или стремеж, или мечта.

 

Това е, така да го наречем, съдба на семейството ми, защото аз имам двама братя в Америка. Единият ми брат избяга още преди промените 1989 г. След това най-малкият ми брат, който е лекар, също дойде в Америка, за да се развива.

Сега ще ти отговоря с малък увод – приятелството за мен е едно от най-върховните постижения на човешката цивилизация. То е дадено с висше, не може насила да се прави, нито пък се школува. И обичам да казвам, че нямам врагове, а само приятели. Защото някои хора може и да си мислят, че са ми врагове, но някак винаги после се разколебават, защото разбират, че аз не мога да имам врагове.

Та, след промените аз влязох в малък, да го наречем, конфликт с Отечеството, защото много ме дразнеха тези хлъзгави промени, в които партии и хора сменяха лицата си безскрупулно. Аз съм сред основателите на вестник „Подкрепа“ в началото – 1989-1990 г. Преди това съм работил за всички големи издания у нас, имахме надежди, че нещата вървят към добро, но хората, с които работех в различните вестници много се промениха и започнах да не се чувствам комфортно сред тях. Най-простичко – изгубих доверие към България, по-скоро към хората в България. Това беше етичен проблем, без да се сърдя на никого, не обвинявам никого, просто въпреки че съм много положителен човек, спрях да вярвам… това е.

И по тази причина тръгнах към Америка, а и исках да се съберем всички заедно, цялото семейство на един континент. И винаги казвам, че ние не сме добър пример, защото сме двадесет и двама души Колеви в Америка – тримата ми братя със семействата, деца, внуци… родителите ни също бяха тук, покойници са и са погребани тук във Филаделфия. Но аз бях последният човек, който преди двадесет години закова врата на семейните имоти в България и тръгна към Щатите. И това не беше животоспасяваща акция, а душеспасяваща акция…

Филаделфия

Филаделфия е един много топъл, красив и близък до хората град. Той е мегаполис със седем милиона население и е обявен за културна столица на Америка. Има много история тук, само да започнем с това, че Филаделфия е първата столица на САЩ. Джордж Вашингтон е управлявал Америка оттук. Тук е къщата му, тук е изградена съвременната американска държава, първото американско знаме е ушито тук от мис Бетси Роуз и е било издигнато на граничния кораб, който е охранявал Атлантика в залива на реката Делауеър, тук са създадени първата пожарна команда, болница, библиотека.

Да не говорим, че в тукашните галерии има повече оригинали на световни художници, от където и да било другаде. Въобще тук всяка керемидка е историческа и много пари се отделят за култура. А местните с обич наричат града с умалителното „Фили“ (“Philly“) – „City Of Brotherly Love“ или „Градът на братската любов“.

Едно от нещата, които винаги ме смайват тук, е пътната мрежа, която е 45 000 мили. Представяш ли си за каква пътна мрежа става дума? Тя се почиства, за нея се грижат, поддържат я в изряден вид… И го казвам това, защото аз кола не карам. Много силно съм привързан към колелото и от шестдесет години се движа само с колело. В Щатите съм от двадесет години, петнадесет, от които съм ходил на работа само с колело и то все през тези уникални гори на Филаделфия.

Пътешествията

Помниш ли първото си излизане в чужбина?

 

Хм, да, като ученик в Македония с автобус. Аз имам две пътеписни книги, издадени в България, но нямам какво много да разкажа за него.

Но още деветдесетте години бях един от първите журналисти, които отидоха в Америка и написах пътеписна книга за пътешествията си там. Тези репортажи бяха публикувани и в редица вестници в България. Канеха ме и в Националното радио, където също разказвах в рамките на пет минутки за пътуванията си из Америка.

Но сега, като ме питаш за първото ми пътешествие… хммм… то се е случило, когато съм бил на три дни, дори съм го описал в предговора на тази моя първа книга. Баща ми е служил на граничната бразда в Благоевградско. Майка ми, когато е започнала да ме ражда, са я закарали с файтон до болницата. След като се раждам, три дни по-късно, с майка ми пропътуваме шестнадесет километра с файтон от благоевградския родилен дом до селцето Лободаш, в което е служил баща ми на границата.Това е първото ми пътешествие.

Аз съм роден на 12 октомври 1950 година. На тази дата, но през 1492 година Христофор Колумб открива Америка, та явно не съм се родил случайно на тази дата, защото аз на едно място не мога да седя. Винаги идва момент, в който усещам, знам, че трябва да тръгна и аз ставам и тръгвам. Това е и причината като млад да замина за тогавашния СССР в град Лвов. Уникално място като природа, насред Карпатите. И градът е много красив, тогава беше град близнак на Краков. И двата града са строени през тринадесети век от италиански архитекти и архитектурата им е много сходна. Когато реших да уча в Лвов една от целите ми беше да обиколя тогавашния СССР. Така и стана – по време на ваканциите, другите си идваха в България, а аз тръгвах да пътешествам из Грузия, Ленинград, Задкарпатие, Москва, Киев. Исках да стигна и до Камчатка, но там имаше специален пропускателен режим и техните служби не ми разрешиха, защото там има градове с военно производство, където е дислоцирана армията им.

Кога излезе за първи път в държава извън Социалистическия лагер?

 

Веднага щом падна Берлинската стена, заминах за Германия. Там имахме приятели, при които да отседна, защото нямахме средства за хотели и такива работи със заплатата от вестника… От Източен Берлин отидох в Дюселдорф, Кьолн, Дортмунд и когато видях светещите реклами, магазините, ми, на мен ми се появиха сълзи в очите… а сега като отида на Таймс Скуеър, където са направо огньове от реклами, не ми прави никакво впечатление. После обиколих цяла Европа и в един момент се усетих сякаш съм преял с пътувания, защото големите градове по света си приличат, колкото и да са различни. Но в момента, в който кацнах в Рио де Жанейро, който е разположен на едни заливи, едни острови, тогава разбрах, че никога няма да ми дойде в повече посещението на някоя друга страна, защото навсякъде можеш да откриеш нещо уникално, стига да имаш поглед и интерес да търсиш. Но да търсиш случката…

Южна Америка

В Рио много ме впечатли Шугар лифт (захарницата – б.а.) – нещо като въжен трамвай, между два върха. Но от Южна Америка най-много ми допадат Аржентина и Чили. Хората там са много естествени, сърдечни и искрени, и са много близки като натюрел до българите.И го знаят. Може би затова ни посрещат с голям ентусиазъм и с голям кеф. Можеш да говориш с тях на английски, но като дойде моментът да кажеш, че си от България, не бива да е с английското произношение, а трябва да им кажеш „Булгария“.

В Перу и Уругвай също е много интересно, малко ми напомнят за Родопите, но въпреки милите хора, страните са много бедни. Но пък няма никаква агресия, хората са много мили, наистина. Ще дойдат и ще ти кажат, ако ти е отворена раницата и нещо може да изпадне…

Мачу Пикчу

Мачу Пикчу е страхотно място заради голямата височина. Имаш чувството, че нямаш кожа, че си разграден, толкова е рядък въздухът. И през цялото време, особено първите часове, постоянно си леко замаян и искаш все да си полегнеш. А въздухът все едно можеш да го изтласкаш от себе си. И там има един монумент на най-успешния племенен вожд на инките, преди да дойдат конквистадорите от Испания – завоеватели, които са донесли някакви бактерии, към които в Мачу Пикчу не са успели да се приспособят и са умрели до крак. Те са били много крехки в този техен откъснат свят. Паметникът, обаче е в Аква кулиенте (топли извори), които са в ниското. И до днес Аква кулиентето е селище, което се храни само с туризъм. В цялата гама. Хотели, капанчета, ресторанти, сувенири. Мачу Пикчу е много-много високо – може би на 3 800 метра надморска височина.

 

Амазонка

Плаването по Амазонка беше също много впечатляващо, защото беше в мокрия сезон, когато всичко е под вода и за да отидеш до кръчмата или училището, трябва да използваш лодки, на които казват амазонско такси. Два метра вода, в която има пирани, които са много вкусни, между другото. И ти плаваш с тия амазонски таксита между тази опасна и вкусна риба. Всъщност Амазонка е реката, в която има над две хиляди вида риби.

Много е впечатляващо и мястото, където една в друга се вливат Амазонка и Рио Негро – две реки, едната е черна, а другата златисто кафява и границата между тези две реки, които се вливат една в друга продължава тринадесет мили, докато се омешат, защото температурната разлика между тях е много голяма. И ти виждаш как по средата има черта. От ляво тече черна вода, а от дясно златиста.

Патагония

А Чили, ако знаеш какъв бум в развитието си са направили, колко е подредена тази страна, какъв туризъм има – страховит! Въобще Патагония е изключителна – половината е в Чили, половината в Аржентина. Бях на Магелановия проток. Но знаеш ли, кое наистина ме порази мен, човекът, който не е спрял да пътува. Ледниците в Патагония. Усещането да видиш ледник, който е на шест хиляди години. Това е един синьо-зеленикав искрящ масив в разделите между два върха на онези невероятни планини. И ти го виждаш, то е пред теб и даже може да се снимаш с него…

Аляска и свободата

Едно от най-великите ми пътувания е до Аляска, по стъпките на любимия ми писател Джек Лондон. Бях на пощенската станция, от която той си е изпращал разказите до вестник „Трибюн“. С един малък самолет „Чесна“ летях над полярния кръг точно до левия бряг на река Юкон.

Какво е усещането да вървиш по стъпките на Джек Лондон?

 

Отваря ти се душата, гърдите ти се отварят… летиш…

После в Енкъридж, най-големия град на Аляска, вървях по дъното на океана, по време на отлива и навлязох в него на триста метра навътре. Не мога да ти опиша какво е… а в същото време, понеже беше лято, крайбрежието на океана беше избухнало в червено – макове… такова чудо не бях виждал. Пожар от макове…

Най-скъпото нещо, което си донесох от Аляска е крачета от полярен сокол, които ми подари индианецът Джонсън, за да направя от тях обеци на жена си. Той ме покани в кебина си, където живее сам, което е голямо доверие по техните обичаи и ми обясни технически как да направя обеците, за да станат красиви.

А вечерта, като отидох в хотела, гледам един филм, сложен върху телевизора. Пускам филма и кой мислиш беше той? „Последният мохикан“.

 


Какво е свобода?

Хм, няма дефиниция, но аз и в България съм бил свободен, защото съм много свободолюбив човек, дори като ме питаха навремето какво работиш – редактор ли си, журналист ли си, аз отговарях: „работя Ангел Колев“. И тук е същото, а свободата… няма дефиниция, наистина… Но в този живот аз винаги се спускам с главата надолу.

Какво винаги слагаш в куфара си?

 

Когато тръгнах за първи път към Америка моите деца – синът и бъдещата снаха, ми подариха едни цървулки, такива мънички, сувенирни, от Минерал сувенир. Тях винаги ги връзвах на чантата, с която ще пътувам, но уви се загубиха някъде…

<p „=““>Това че цървуклите са се загубили означава ли, че си се кротнал или пътуването и пътешествията винаги ще продължават?

Цървулките наистина останаха някъде по неизбродимите ми маршрути. Но маршрутите за бъдещите ми пътувания са закодирани в сърцето ми. И веднага нещо, което вече подготвям – пътуване до Аракатака, Колумбия, родното място на мистичния Габриел Гарсия Маркес. Иска ми се да се докосна до местата, „обитавани“ от Патриарха в неговата есен и да успокоя полковника, че има кой да му напише нещо… И да сложа точка, макар и като метафора на онези сто години самота…