Виолета Христова, из „Светлият край на тъгата“,
ЛК Смисъл, 2023г. Худ. Ина Христова, Жоан Х. Васкес
Острови за заобляне
И нека радостта да е за другите!
Виж техните изплашени очи!
И детската представа, че животът им
е само вход
и непременно смисъл.
Нека радостта да е за другите –
да не полудеят от горчилката,
да не се задавят със костилките
от неузрял сърдечен плод.
Нека да е тяхна радостта –
да прекосят площадите пресипнали,
пустините от сухи, нежни пясъци
и личния си мрак.
Нека радостта да е отличие,
утеха след кресчендото на зимата,
сапунен звук от спукана илюзия,
камшиче от звезда…
Преди да кажат „да“ на суетите си –
да отделят подскоците от празника
и себе си в кълбото от желания,
войните от мира…
Нека радостта да е за хората,
които имат свят за преобръщане,
които имат остров за заобляне,
за да се утешат.
Двете посоки на всичко
Кого ще намериш привечер,
щом зимата влезе и грабне
дрехите от простора,
птиците от небето,
листата от есента?
И щом се скрие от погледа
дори чешмата на двора,
а есенните човеци
в зимния свят заспят?
Бавно потъват в себе си
охлюви голословни,
става съвсем чуплива
рамката на света…
Кого ще намериш тогава
в зимната безтегловност?
И как продължава всичко
след минуса на смъртта?
Още не си завършил
светлата обиколка,
а вече настава вечер,
а вечер настава хлад.
Времето заличава
липсите на сърдечност.
И ти оставя на прага
само сребърен сняг.
Един ден
Всичко, което си изкоренил,
един ден ще стане връх,
а после ще те изкорени.
Летният намек ще се втвърди.
Реката ще намокри
устните на върха,
тъмният пясък ще свети в тъмното си битие,
а раните ще са горди белези.
Всичко, което отхвърлиш,
ще те отхвърли,
всичко, което прегръщаш силно,
ще се отлепи от кожата ти
един ден.
И не за друго –
заради сляпото намерение
да намериш
нещо, което не си.
Кокиче по никое време
Нищо случайно не ми е чуждо.
Снегът се подписва
с мастило
от моите вени.
И по-добре е камбаната на пролетта
изобщо да не ме събужда,
ако трябва винаги
да съм в това изречение.
Ако трябва да стигна до някакъв праг,
да намеря заветния за́вет.
Като птица
сигурно щях да съм по-добра
и нямаше да се отчайвам.
Като прозорец – щях да бъда витраж,
твърде е слисана тази порода.
И щях да надничам към някой мираж,
с очи, разногледи от обич.
Но нищо случайно и нищо съвсем.
Посред безкрая от важност
един незначителен елемент –
стръкчето на куража.
Прегръщане на всичко
Животът е любимата ми дума.
Любимо чувство, най-любима музика.
Любим пейзаж и аромат на всичко.
Любимото пространство за пътуване,
любимият часовник, очарован
от тихо непрекъснато тиктакане,
любима болка и любимо чакане.
Любимото сънуване и плакане.
Чакалня най-любима с бавни влакове.
Преддверие любимо, бална зала,
килер с любими
бабини бурканчета…
Внимателният избор, невниманието,
съмнително тършуване в пространството.
Животът е любимата ми фреска,
оставена насън върху стената.
Любимата секунда е животът.
И среща в окончателното някога.
Люляци
Когато радостта се прибере у дома,
ще намери детското столче до масата,
люлката в двора,
кутия с разни съкровища…
Ще се облегне на спомена
и за миг ще притвори очи.
Тогава ще замирише на люляци.
Когато радостта се върне вкъщи,
баба вари все същото сладко от дюли
или от бели череши.
В градината спят най-огромните тикви
и всяка е каляска за ангели.
Когато радостта се качва по стълбите,
баща ми е жив
и сглобява къщичка.
В нея радостта да поиграе
на голямо момиче,
на майка,
на баба,
на тъга и на живот.
После да притвори очи.
И всичко да замирише на люляци.
Още за книгата на Виолета виж тук https://fakel.bg/10106-2/
