Ангел Г. Ангелов е роден в Пазарджик. Автор е на четири романа и пет сборника с разкази. Работил е във вестници, списания, радио и телевизия. Негови творби са превеждани на руски, английски, френски и турски език. Носител е на няколко литературни награди. Живее и работи във Варна.
ОСОБЕН УРОК
На една внезапна Непозната…
Пъпленето е почти безшумно – учи се, няма опит в шофирането и пред всички заявява, че освен да се научи тя използва този вид дейност и като развлечение. Странно звучи, но и всеобщото мнение за нея е такова – странна е. Може би затова си е избрала и такъв Показвач на пътя – нито е красив, нито е умен, по-скоро е примитивен и грозен. И като Показвач не го бива кой знае колко. По неведоми причини Ученичката си го харесва и дори когато влиза в ламаринената обител, я спохожда непонятна тръпка. Понякога вълнението я връхлита още преди да го е видяла – само помисъл за него я кара да усети сърцето си развълнувано, неспокойно, пълно с очакване, сладко овлажняване я връхлита. Дори когато я ругае, когато я унижава, когато я упреква за урока-провал тя се опитва да го опитоми – поръчва му кафета, сокове, позволява му да я държи нежно за ръка. Докосванията му излъчват трепетни послания, набъбнали от обещания. Чакането й става нетърпеливо, радва му се, не осъзнава каква е посоката, в която я води, а и не иска да знае – запътена е, тръгнала е и светлите сили, които управляват горната половина на тялото й са омаломощени, безсилни са да се противят на обсебването, на изгарящата мощ хлуеща от тъмните сили, на които е поверено управлението на долната половина от тялото й.
Познат Образ се появява на задната седалка, вперил гневен взор в случващото се на двете предни. Ученичката познава добре Образа , знае, че той е владелецът на това превозно средство, което тя, заедно с Показвача на пътя, временно са превърнали в обиталище на греховни страсти. Тя под негово ръководство собственоръчно подкарва возилото към непонятна пустош зареяна сред знойните околности на любопитния град. Почти не забелязва пътя, усеща само сръчната ръка на Показвача, мануалната възбуда, която й подарява под подгизналата си красива рокля, която съвсем скоро съблича. Скривалището на страстта нетърпеливо заорава предните си колела в угар, която като сводница им обещава дискретност. До Образа на задната седалка присяда красиво Момченце, което разплакано и уплашено се опитва неосъзнато да предотврати нещо, което не знае какво е, но чувства, че то не бива да се случва. Но Ученичката вече е в света, управляван от долната половина на тялото й, ослепяла и оглушала е за околното пространство и машинално натиска скрита ръчка, след чието изщракване облегалката на предната седалка поляга назад и услужливо се превръща в одър за грях. Показвача с опитни пръсти я доразсъблича, погалва я под русолявия, деликатно оформен триъгълник, съблича се, опъва се върху своята седалка превърната в съседно леговище и нетърпеливо я очаква. Тя го възсяда, а ламариненото средство за придвижване, спряло извън пътя, се клати в някакъв юродив ритъм, непонятен за всеки случаен външен наблюдател. Ученичката е с лице към задната седалка и макар и с притворени очи среща погледа на Образа, който също я гледа, не вярва, че това се случва, опитва се да успокои уплашеното Момченце, на което му се струва, че вижда нещо непонятно, страшно, опасно, видение от приказка за чудовища, вещици и различни баби Яги…
Засрамената музика, която струи от двата странични репродуктора вградени във вратите секва и се чува:
„Ти нагази в морето – искаше да обичаш!
Но забрави, че може и да се удавиш…
Не мисли, че на този бряг свършва всичко –
има толкова много за правене…“/ *
Вглъбени в срамно-сладките движения Ученичката и Показвача са глухи за металните думи на предупреждението. Движенията им са целеустремени – задъхано са запътени към сладкия край, към седефеното вътрешно обливане на Ученическата утроба, което много дълго вече не се случва въпреки неуморните усилия на Показвача. Зноят и напъните му го заливат със смрадна хладовита пот, на която тя не обръща внимание, за което по-късно се самоупреква, мълчаливо проклина слабостта си без да се разкайва. Поела по горещия друм на грехопадението не забелязва тя неговото погибелно усилие и стремление към самовъзвеличаване чрез непостижима сексуална изява и неосъзнато себеунищожение. В обикновения живот тя е чувствителна и нетърпима към телесни зловония, но сега, когато те са омаломощили благовонията на скъпия й парфюм, сега тя не обръща внимание на обонятелните си несгоди, вторачена в преследването на оная точка, която ще я отведе в селенията на Едем, макар и за мигновение само…
Между два задъхани мига тя открехва сладостно притворените си очи, с помътняла синева поглежда към задната седалка и съзира огнен слънчев лъч, проникнал през задното стъкло, обвил главата на Образа, отклонил се и подпалил златото в косите на Момчето. Внезапен смут забавя движенията й, виденията я пронизват с гневни очи и тя чува:
„Хубава си, хубава си, Бог да те убие!
Хубава си – друг от твойта хубост пие./ **
Ученичката веднага забравя за предупреждението и продължава усърдно да се стреми към края, който все така лукаво се изплъзва, досадно и уморително бяга от плътта им, подмамва ги, а те се впускат в гонитбата му без да подозират за коварството, което се спотайва в близката им бъднина. Опитва се да му угоди, да му подари сбъдната мечта – отдавна се стреми той към впечатляваща изява, към многотраен, запомнящ се секс, към безумното опиянение, към една достигната точка, блян за всяка любовница. За луксозната жена, която неочаквано е срещнал в лицето на Ученичката, Показвача е готов да използва всякакви средства, забранени дори, пагубни, самоубийствени, поразителни, впечатляващи, невиждани, особени, стимулиращи, средства, които на всяка цена да го отведат до извора на неземна радост, бликаща от илюзорната точка. Това е копнежът му, други стремления не го спохождат, рецептори за духовни преживявания не са му дадени, безкнижен може да се каже че е, но обсебва той възседналата го красива, образована, духовна жена с непонятни сечива, незабележими и необясними, ала действащи безотказно. Този застаряващ неугледен човечец не знае откъде му се изсипва тази благодат, пък и не се интересува – устремен е той към телесната възвиса, неосъзнато се стреми да усети радостта от последните старчески капки оскъдно семе. Дори Образа от задната седалка е готов да го разбере въпреки гнева си – сега му е паднала, бисер в копанята, бисер, който със страст се стреми към копанята, а зловонието я опиянява. Но не разбира Ученичката, никой не я разбира. Тя самата не се разбира. Химия някаква ли е това неистово привличане, болно стремление към необикновеното ли е, обикновена порочност ли е или някаква дълбоко скрита из дебрите на тъмната част от същността й (нали всеки има и тъмна част) тяга към тайна, неоткриваема престъпност?…
Юродивите движения, които клатят скривалището на греха все така чудят външните и вътрешни наблюдатели, но забелязват те плахо появяваща се умора – клатенето, като че ли започва да затихва, макар че все още никой не го признава. Само Ученичката усеща някаква започваща промяна в неговата твърдина, на което явление първоначално тя не обръща внимание. Все така продължава да се старае, загледана с надежда в бъдещия сладък край, все така вярва в праведността на своя живот и в непогрешимостта на своите деяния.
Един граничен миг настъпва необратимо и слага внезапен край на взаимните им усилия – Показвача на пътя умряло излиза от утробата й, вяло поляга до нея и необратимо започва да леденее. Не успял да се сдобие с последното си извержение, той ужасява своята любовница, зашлевява безпардонно очакванията й, недвусмислено й показва, че това е последният урок от многото особени уроци, които той е „преподавал“ в същото това колесно средство за придвижване… Влудяваща паника я връхлита, припряно се облича, опитва се уста в уста да му вдъхне живот, почти плаче, прехвърля се на водаческата седалка и започва да подкарва ламариненото чудовище. Образа от задната седалка усеща появяващия се мирис на погибел и въпреки своето омерзение се опитва да помогне, да се притече на помощ – още го боли за тази жена, тяхно е Момчето, което все така тихо преглъща сълзите си. Но не успява дори да помръдне – видението от задната седалка се е сдобило с разкошни разклонени рога, които са опрели в двете задни странични стъкла и не му позволяват да раздвижи не само олисялата си глава, но и да направи каквото и да е спасително движение. От друга страна му се струва, че умирането на Показвача не е случайно – там горе, в небесната книга се записват нашите грехове и когато настъпи мига получаваме каквото сме заслужили. Но само той ли е грешникът, а каква е жената, която страстно и всеотдайно участва в създаването и употребяването на грехове? Не е ли тя подбудител и вдъхновител на грехопадението, не е ли тя изкусителката, която ръководи и управлява людските бъднини? Какво ще бъде записано в нейната небесна книга?… Знае отговорите Образа, та затова и още по-силно усеща горчивината заляла живота му на задната седалка. Поради това и се опитва да прегърне колкото може по-нежно Момчето, да го успокои и утеши, да го преведе през ужасите от приказките за чудовища, вещици и други страхотии…
Поема тя по изровените друмища на новия свят, в който се движи слепешком, доведена в него от силите бушуващи в долната част на тялото й, а до нея трупът на Показвача се поклаща от неравностите все едно, че е жив. Вечната Ученичка се опитва да прогони виденията от задната седалка, чуди се как да се освободи от пътника до нея и след многовековни усилия разбира, че ще бъдат те вечни нейни спътници, постоянни обитатели на този подвижен хапус, а тя ще е негов вечен неволник.
И днес, векове по-късно по улиците на присмехулния, враждебен град може да се забележи сребристосив силует, зад чието кормило се провижда профил, който има чертите на някогашната Ученичка, запътила се, заедно със своите неунищожими спътници, към нетленен живот в преизподнята, с надежда да я споходят смирение и вечен покой…
––––––
*/от новата поетична книга на Валентина Радинска „Защото е студено“
**/от стихотворението „Цигански романс“ на рано тръгналия си български поет Йордан Кръчмаров (1948-1986)
Ангел Г. Ангелов
Новата книга на Ангел Г. Ангелов „БАСЕЙНЪТ, както и други разкази за любовта“ спонтанно пренарежда парадигмите на смисъла, провокирайки стереотипните представи за любовното преживяване на света през погледа на другия. Безименни, безмълвни, но живи, героите пропускат през себе си потока на неумолимото време, напрягайки до болка сетивата си, за да дочуят и провидят отвъд непроницаемите стени на битието. Погледът на разказвача често е недискретен към травматичните гранични зони на човешкото съществуване, когато телата агонизират, за да взривят пределите на видимото и през еротичното да събитиелизират края и смъртта.
В книгата на Ангел Г. Ангелов отделните разкази преливат един в друг в общ екзистенциален разказ, който отвежда читателя към онзи миг, когато абсолютното ще се разкрие, а човешкото от нищожна частица реалност ще се превърне в знак от „небесната книга“ на безкрайността.
Читателят държи в ръцете си книга, която го отвежда в нови, неизследвани литературни пространства, в които го очакват трепетни вълнения и неочаквани преживявания…
Доц. д-р ИЛИЯНА ДИМИТРОВА
