ОРЕХЪТ, разказ от Любомир Калудов

Дърво е орехът, но не е като другите. С никого не се сдружава да направи гора. Единак. Дълго живее, високо стърчи, не дава наоколо други да растат, със сянката си ги удушава. Сливата е жилава, колкото повече ѝ сечеш клоните по-гъста става, но не смее да се протегне нависоко. На кастрене най-издържа черницата. Отрежат й клоните, та само един гол кютук остане, а напролет – ела да видиш – то пръчки, то шума! Едва остава място за кокошките да легнат вечер.

Орехът и къща не търпи до себе си. Мушка си под нея корените и започва да повдига. Първо проплаква мазилката. Стопанинът си казва: „Калпав излезе тоя майстор, постна му е работата, само пясък. Я къде се напука, ще падне, само да я пипнеш!“ На другата година вратата под стълбите не иска да се затвори: „От сурови дъски я направи, набързо, виж как се изметна!“ Чак после някой се сеща, че корените надигат къщата.

„Орехът сам се сади, но в двора си орех никой не ще. Стъблото му червей не го яде, а до него нищо не никне. Под сянката му ако заспиш, болен ще се събудиш!“ – тъй викаше баба Стоя и права беше.

Селските дворове са голи, опоскани. Отстрани са кокошките, а долу е добитъкът.. Един има крава, друг – магаре, конче или два вола. Топлината им се процежда през редките дъски нагоре към хората. Няма дърво по-високо от къщата. Овошки по този край не виреят. Само някоя жълта джанка или дива круша се е накокошинила до оградата, едва се подава над навеса с каруцата и другите потреби.

Къщите са се сбутали една до друга. Всеки гледа да има от три страни комшии, за да прави плет само отпред, към пътя. Горната махала е край Бождерменовата чешма, а долните – около извора, казват му Бурилото. Около Пиявичкин дол са градините. Там земята е по-дебела, почти две педи. Тиквите, наричат ги „цигулки“, връзват по пет на корен. Картофите се плодят и множат, но не растат на бой. Засееш два колкото шикалка, излязат десет – колкото орех.

В двора на Киро Станкин има орех. Казват, че когато прадядовците ни се заселили в българско, той е бил вече голямо дърво.

На това място имало юрушки колиби. Диви хора, чергари. От тях са останали само орехът насред село и окастрените дъбове покрай Пиявичкин дол. По обед, когато се запладняват овцете, овчарите отсичали долните клони и така – много години. Дъбовете се изкривили, разчепатили и заприличали на гърбави животни. Викат им „камилски дървета“. Хората напуснали Юруккьой през Първата балканска война. От страх го напуснали, но и от беднотия. Оставили си къщите – плетени от пръти и измазани с кал и лайна. Такава къща се прави за три дни, за два дни се напуска, за ден се изгаря. Животът, който трябва да  започне на друго място, може да се събере в бохча на гърба на един катър.

През Втората балканска война турците прогонили нашите от Одринско и Лозенградско. Войската ни била далече, чак на сръбската граница. После ни нападнали и румънците. Да се чуди човек накъде да стреля. Яд ги било турците за предишната война, доста народ избили, който могъл – избягал през горите към българско. Каруците минали малко след старата граница и видели Пиявичкин дол, празните юрушки колиби, ореха и извора, който после Бождермена го направи на чешма. Казали си: „тук ще струпаме набързо селото, тази буна ще мине за две-три години, ще се прибере аскера по казармите и пак ще се върнем в Тракия. Там са ни къщите – ако са ги изгорили, ще ги дигнем отново. Нашите пасища и нивите нали си стоят… Земята е тлъста, зимата е кратка, добитъкът е корав и овцете близнят.“

Да, ама не станало така. Почнала Европейската война и Юруккьой станал на село Капаците.

Орехът си стърчи между къщата на Киро Станкин и двора на Кондака. Корените му са при Киро, но като се дигне слънцето, сянката пада върху Кондака. Заради тази пуста сянка са се изпокарали двамата. Гледат се накриво и си хвърлят тежки думи през оградата. Кондака вика „Отсечи го!“  Киро отвръща: „Грехота е комшу! Нали около него се е свъртяло селото! Падне ли ореха и Капаците ще изчезнат“. И така години наред. Единият прав, другият още повече. Синовете им заедно ергенуват, а бащите се замерят с клетви, пушки ако имаха, щяха да се изпозастрелят.

По едно време дойде Народната власт и стана голямо объркване. Който беше на високо падна, който беше на ниско се издигна. Кондака го изпратиха в лагер, защото бил забогатял на народния гръб. Киро Станкин каза: ,Може да сме се карали за ореха, но комшията е добър човек“ Него пък го биха в Околийското, че членувал в земеделската партия.

Някои са бедни, други – богати. Така е нареден светът. Бедността е като зараза. Тя се предава сред хората от баща на синовете, а от тях – на внуците. Няма лек, който да ги извади от вечния кръг на немотията. Мисленето им е просто, животът тих, мечтите са малки, омразата е заради дребни неща. Отмъщението на бедния човек е жестоко. То не е заради самата бедност. Завист го яде отвътре, сън не му дава. Става нощем, ходи из двора и си мисли: „Той защо да има, а аз да нямам?“ Жестокостта не е от неизживяното богатство. Гърне с жълтици ако намери, не знае какво да направи. Гледа някъде да го скрие, за да не разберат другите и да му завидят.

Умът и той не е разделен поравно между хората. Някои го имат колкото бобено зрънце, на други им е даден в повече. Само че умът не можеш го скри. Той си избива навън и си личи отдалече. Човек може да няма много акъл, но да е добър. Неговата черга се простира колкото да му завие краката. От паратика работа не се бои, стига да има на масата ядене и ракия. Простият човек е злобен. Иска да бъде по-висок отколкото е. Да има власт, богатството му да се вижда и думата му да тежи. Най-обича да управлява умните.

Петко и Христо пораснаха покачени на ореха между кръчмата на Кондака и двора на Киро Станкин. Бащите им се караха заради сянката, а те заедно ходеха по сборове и седенки. Христо свиреше и водеше хорото, а момите все до Петко искаха да се хванат, уж случайно. Петко беше умен и сръчен, четеше книги, вървеше му математиката, искаше да се учи след основното училище. Христо, синът на Кондака, се отрече от баща си, че бил народен враг. Стана милиционер и изпрати писмо докъдето трябва. Написа, че неговият приятел от детски години, от ореха гледал към Осман баир и мечтаел да пресече границата. Заради това писмо Петко го взеха трудовак. В трудовите войски служеха циганите, криминалните и разни елементи, врагове на Народната власт. Един от старите войници се опитал нещо да му направи, но нали е корав, Петко го натиснал на земята и без да иска му счупил ръката. Военният съд го преместил в дисциплинарната рота. Когато се върна от казармата не беше вече същият. Нито книги, нито математика, за учене не можеше да става и дума. Надвечер, щом слънцето се приготви да си тръгне, се качваше на ореха. Мълчи и гледа към Осман баир. При един лов излязъл пред пусията да пъди малко сърненце и някой го гръмнал погрешка. Киро Станкин го сложи накрая на гробището, до камъка на германците. След няколко години Кондака се обеси под стълбите. Той пък легна откъм стария път за Хаджи Михаиловата бичкиджийница.

Такова дърво е орехът. Само злини, дебела сянка и лошотии от него.