Кирил Кадийски – поетът, преводачът, мислителят
Светлозар Жеков е литературен критик, преводач, журналист и издател. Завършил е Българска и Руска филологии в СУ „Св. Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор и завеждащ редакция „Поезия“ в Главна редакция „Култура“ на БНР, в сп. „Пламък“, издателство „Български писател“, като асистент по Нова българска литература в СУ „Св. Климент Охридски“ и като директор на Националния център за книгата при Министерство на културата. Не е членувал и не членува в политическа партия. Превеждал е А. Тарковски, А.С. Пушкин, Е. Баратински, Ю. Лермонтов, С. Есенин, Т. Бек, Ю. Воронов и др. Автор е на десетки рецензии, литературни портрети, статии, интервюта и радиопредавания, с които активно участва в литературния дебат от 1970 г. до днес.
В зората на демокрацията, представяйки Кирил Кадийски във Френския културен институт, казах: „Бидейки измежду най-ярките посланици на българската култура по света, той е от малцината наши творци, които са получили признание в една по-безпристрастна среда и са се вписали в един по-мащабен контекст“. Днес, почти 20 години по-късно, мога да заявя: Кирил Кадийски е между най-големите литературни творци на нашето време. Не в България, не в посттоталитарна Европа – в света. Ако на някого това му се струва прекалено, може да не чете останалото. Това заключение нито е само мое, нито е продиктувано от ширещия се и до днес у нас „патриотичен комплекс”, а от сериозен дългогодишен анализ както на творчеството, така и на рецепцията му в динамично променящия се свят на драматичното краевековие – у нас, в Европа и в света.
Когато, през 1997 година, Кадийски беше приет в лоното на големите световни поети на XX век – във френската академия „Маларме“ – нейният тогавашен председател Жан Оризе писа за него: „За мен той е безспорно най-значителният съвременен български поет. Не случайно го избрахме за член-кореспондент на нашата академия „Маларме“, нареждайки го до толкова безспорни поети като албанеца Исмаил Кадаре, финландеца Пенти Холапа, румънката Ана Бландиана, руснака Андрей Вознесенски, ирландеца Шеймъс Хийни (Нобелов лауреат), ливано-сириеца Адонис и Йостен Шьостранд от Шведската академия, за да не споменавам повече имена. Кирил Кадийски е в добра компания и ние сме щастливи и горди, че той вече се числи сред нас“. „Той е сред най-универсалните умове в своята страна днес“ – това е друго високо признание, излязло изпод перото на големия Ален Боске преди повече от 25 години. По-късно френският критик Стефан Баке, по това време преподавател в университета в Артоа, ще добави с не по-малка категоричност: „Подобно на Манделщам или на Бродски, Кадийски предлага свой модел на размисъл върху отминаващия век“.
Колцина поети по света могат да се радват на такъв спонтанен и радушен прием? И сякаш за да затвори кръга и да подчертае самобитността му на творец от световна величина в наши дни отново Жан Оризе, в чиито познания за съвременната поезия сме повече от убедени, ще допълни: „Не познавам подобен поетически почерк в съвременния литературен процес нито във Франция, нито другаде…“ И това е естествено, тъй като десетина години преди това той е прозрял нещо много съществено за поезията на Кадийски: „Този поет притежава своеобразната дарба да смесва ежедневното с вечното, най-простите неща от живота – с метафизичната визия. Той превръща във фабула привидно баналните събития. С риск да прозвучи високопарно, бих се осмелил да кажа, че от една страна той превръща поезията си в онтология на обикновеното преживяване, а от друга – начинът му на писане чрез изострения усет към метафората и образа ни отвежда към трансцендентното“.
Биографията на Кирил Кадийски, вътрешно богата и творчески силно наситена, не е лишена и от ярки демонстративни прояви. Той е полемична фигура, с непримиримост, стигаща до конфликтност, когато става дума за отстояването на творческата и гражданска свобода – неговата и на другите. Участва в дискусии и във всички възможни форми на обществена изява, позволяващи му да изрази своето несъгласие и инакомислие[1], както и във всички протестни акции преди падането на режима, като при някои е и сред инициаторите. Не се побоява в дискусия в ЦК на ДКМС, когато партиен функционер заявява, че автори като Кирил Кадийски, проводници на западни упадъчни тенденции, няма да бъдат печатани, категорично да заяви, че това е чист фашизъм. Нещо не съвсем безопасно тогава. Подписва възвание в защита на Вацлав Хавел и протест против насилственото преименуване на българските турци и принудителното им изселване. Подкрепя гладната стачка на поета Петър Манолов и подписва документ с искане да бъдат върнати архивите на стачкуващия поет, иззети от Държавна сигурност. Резултатите във времето са налице: на два пъти е изключван от Комсомола, нещо, което в ония години е равно на гражданска смърт, сблъсква се с постоянни трудности и пречки при печатането на поезията му и издаването на книгите. Държан е в изолация от общия процес, отказвано му е дължимото признание. Попада в списък на интелектуалци, на които е забранен достъпът до медиите. Обявен е от Би Би Си за „директор на българския самиздат” по онова време – в резултат на всичко това Кадийски има проблеми с властите.
За прецизиране на биографията му може да се добави: роден е на 16 юни 1947 г. в учителско семейство. Завършва руска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1970 г. Работи като редактор в отдел „Поезия“ на Българското национално радио и в издателство „Народна култура“, както и на свободна практика като професионален преводач на поезия от френски и руски. През 1984 г. специализира френски език в „Алианс франсез“ в Париж, а през 1989 г. – френска литература и цивилизация в Университета във Версай.
Въпреки че голяма част от личното му творчеството е издадено (при споменатите трудности) до смяната на режима, нито едно от ръководствата на Съюза на българските писатели, предвид неговия отказ от компромиси и отстояването на позициите си на творец и гражданин, не допуска той да стане член на писателската организация. Заявено му е в прав текст, че стиховете му и в бъдеще вероятно ще се печатат, преводите му ще се заплащат по максимума, но за членство в СБП и дума не може да става.
Важно свидетелство от това време на несвобода и мракобесие е едно интервю на Антон Стефанов[2] с голямата наша поетеса Блага Димитрова. На въпроса му кой е най-хубавият и най-лошият спомен от участията ѝ във „Всяка неделя“ Блага Димитрова отговаря: „Най-хубавият и най-лошият спомен е един и същ: въпросът за младите поети. Кеворк подстрекаващо добави: „Ако не желаете, може да не назовавате имена!“ Как така да се измъкна, без да назова имена на млади таланти, в които вярвам? И изредих неколцина, между които съвсем непризнатия още Кирил Кадийски. Поразяващ ефект! Спираха ме предимно възрастни поети с гняв: как съм могла да спомена това име, което няма „доказателства“ за творчески възможности! Обаждаха ми се по телефона хора, които по друг повод не са ме търсили, за да ми обърнат внимание колко безотговорно съм изтървала това име! След време се убедих как точно завистниците улучват опасността от нов съперник. Кирил Кадийски разви своята дарба в оригинална метафорична поезия, в преводи от френски поети, а също в енергична издателска дейност, като създаде частното издателство „Нов Златорог“. И аз с гордост публикувах там своите нови книги: „Транзит“, „Нощен дневник“, „И пак отначало“ и новия си роман „Глухарчето“. Ето как най-лошият спомен от излизането ми в „Събеседник по желание“ се превърна в най-хубавото осъществяване на „благослова“ ми към един млад творец – Кирил Кадийски“.
Приет по време на демократичните промени, той много скоро напуска СБП шумно, в знак на протест срещу опитите да се реставрира статуквото и да се отнемат и санкционират трудно извоюваните свободи. Участва активно в процесите на демократизация на страната, но отказва да влезе в политиката. „Нов Златорог“ – едно от първите частни издателства в България след промените, и до днес си остава недостигнат еталон за високи естетически критерии. През 2002 г. е приет за член на българския ПЕН. През 2004 г., след спечелване на конкурс, е назначен за директор на Българския културен институт в Париж, където работи близо пет години и създава института от нулата, превръщайки го от малка (не особено известна) зала в истинско духовно средище на двете култури.
Кирил Кадийски е емблематична фигура в българския културен живот вече четири десетилетия. Поет, есеист, преводач на поезия и издател, той е извън официално налаганите критерии за литература както в миналото, така и по-късно. Самобитен поет, продължител на демократичните традиции на многовековната българска литература, чрез творчеството си той издига българското словесно изкуство до европейско и световно ниво. Ерудит от ренесансов тип, Кадийски посвещава голяма част от творческите си усилия на превода и популяризирането най-вече на френската и руската класическа и модерна литература. Само за няколко десетилетия благодарение на изключителния му талант и невероятна творческа енергия българската култура се обогати с неповторимите светове на поети като Петрарка, Шекспир, Вийон, Юго, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак, Манделщам, Стаф. Тук не споменавам съвременните автори, които той превежда. Плод на половинвековните му усилия е появилата се наскоро „Антология на руската поезия, ХII–ХХI век“, впечатляваща не само със своя обем, но най-вече с умението на Кадийски като голям актьор да се превъплъщава по неподражаем начин в ролите, които се е заел да играе. Пак благодарение на него великият Молиер има по-голямата част от съчиненията си във великолепен превод на български език, излезли в солиден тритомник.
Като есеист Кадийски показва отново своя остър нюх за процесите и в литературата, и в обществото, полемичният му дух го кара да кръстосва шпага с всички, за които словото е начин да преживя-ват от него, а не да му служат. Книгата му „Аrs роeticа“, събрала неговите афоризми и мисли за поезията и изкуството като цяло, показва израстването на Кадийски като творец и еволюирането на разбиранията му за творчеството в една сложна и често драматична действителност. Неотдавна и тази негова книга – поредната и, надявам се, не последната – се появи по френските книжарници и добави важен щрих към портрета му на самобитен творец.
Виртуоз на българското слово, той е автор на единствената в българската литература книга с палиндроми.
Кирил Кадийски е безспорно най-известният съвременен български поет в чужбина. Той е най-превежданият наш поет във Франция, където творчеството му е изцяло публикувано в над петнадесет отделни книги и събрано в едно уникално триезично издание – книгата „Poёmes. Poems“ (2006) – на български, на френски (в превод на Силвия Вагенщайн и Никол Лоран-Катрис с участието на автора) и на английски (в превод на Ан Даймънд). Като второто допълнено издание е в едно от най-реномираните издателства за класическа и модерна литература „Les Belles Lettres“ (2009). Негови книги са издадени в Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Стиховете му са преведени на английски, немски, италиански, полски, словашки, словенски, унгарски, шведски, финландски, руски, белоруски, украински, турски и други езици.
В годините на своето утвърждаване като поет (време, белязано от примката на тоталитаризма и нормативната естетика на социалистическия реализъм) Кирил Кадийски преодолява множество препятствия с една единствена цел – да остане верен на себе си и да не се подаде нито на съблазните на Системата, нито на заплахите ѝ. Колкото и странно да звучи за човек далече от Оруеловата държава, официалното „признаване“ на Кирил Кадийски и т. н. „критическа рецепция“ на неговото творчество в ония години се разминават почти диаметрално. Той е хвален, критикуван, поучаван, но никога отричан в стотиците критически страници, посветени на неговото творчество от страна на най-уважаваните и ерудирани български критици. И в същото време – официално (т.е. на нивото на властта) той не само никога не получава подобаваща оценка на създаденото и създаващото се от него като безценен влог в българската култура, но често е бил подлаган на неимоверен натиск поради нежеланието му да влезе в предлаганите калъпи и щампи, да се съгласи на компромиси с цензурата. Достатъчен е примерът, че за да бъде публикувана първата му книга „Небесни концерти“ са необходими цели… 12 години! С други думи – на Кадийски не му беше предложено да върви по прекрасния „априлски път“, с удобно издълбани от партията коловози. И слава Богу, защото за родения с крила пътищата са по небето. И не водят до руините на апокалиптичния Кремиковци…
Поезията на Кирил Кадийски е до такава степен самобитна, лиричното му световъзприемане – толкова наситено с яркия му „Аз“, че дори литературните историци са затруднени в определяне мястото му в българската поетическа традиция. От една страна той е продължител на предметното начало в поезията, чийто най-ярък представител е Атанас Далчев. От друга – в поезията му се долавя отчетливо драматизмът на друг един голям български поет – Пейо Яворов, свързан повече със символизма. От трета – в приглушените лирични нотки на философското примирение с непроменимостта на този свят има много и от „светлата печал” на друг голям български лирик – Димчо Дебелянов. Литературният критик Георги Цанков пише за Кадийски: „Един външно успокоен Яворов, повярвал в надеждата на изгрева, един драматизиран и динамизиран Далчев, един поосвободен от мекотата на усещанията Дебелянов – всички те присъстват като вечни спътници в безспорно оригиналната творческа индивидуалност на Кадийски“.
Владимир Янев, разглеждайки творчеството на Теодор Траянов на фона на съвременността, прави едно доста интересно наблюдение, което с годините се оказа и вярно: „В известна степен Кадийски също е чужд на развойните тенденции на българската поезия, той е едно странно и непредвидимо явление, което се определя както от спецификата на таланта му, така и от ревниво съхраняваната му индивидуалност“. Към това следва да се добави и невероятната за българската поетическа традиция метафорична стихия, която буквално бушува в поезията на Кирил Кадийски. Ако трябва да се търсят по-дълбоко корените на истинската му страст към метафората, те със сигурност ще се открият в безсмъртните образци на българския фолклор и в гениалните стихотворения на Христо Ботев, който създава поезията си върху тяхната вековна основа.
В едно от електронните си писма до мен Кадийски пише: Когато говорим за метафората в българската поезия, първото – най-вярно наистина, но и най-банално – твърдение е, че съм бил един от най-ярките родни метафористи. Нещо, което за нормативната естетика беше едва ли не недостатък, тъй като – знаеш го – прокламираните от нея художествени ценности бяха на светлинни години от самото художество. Сериозните критици, в това число и твоя милост, които виждаха в Кадийски всички условия за едно самобитно развитие, го приканваха да се самоограничава и да не злоупотребява с метафората – „строителния материал“ на поезията. Както знаеш, аз не съм отминавал без внимание добронамерените критики, но реших да тръгна по един друг път – по-труден, но извеждащ по-надалече и по-нависоко. А именно: максималното натоварване на метафорите, стремеж да ги накараш да работят на пълни обороти. Всеки истински поет е длъжен да реализира по най-добрия начин таланта си – да не пропилее нищо от това, което му е дадено от Бога. Защото едно е да си талантлив и съвсем друго да успееш да осъществиш таланта си. И ако се върна на „дюлгерската“ си метафора, свидетели сме как талантливи поети, които също могат да произвеждат – понякога дори на конвейер – метафори, превърнаха творчеството си само и единствено в огромен склад за строителни материали, който с годините все повече започва да прилича на затрупания от шлака Кремиковци, до който днес дори няма автобус. Те имат стихове, много стихове, нерядко впечатляващи, но при тях го няма Стихотворението. Липсва самото Творение, Творбата!…
Какво да добавя, освен че Кадийски успява блестящо да превръща материала, с който разполага, в прекрасни построения – поетически цикли, сонети, поеми, есета, фрагменти в проза – ярки творби, всяка във времето си и на своето място.
Има нещо, в което българската критика от последните две десетилетия (в това число включвам и себе си) е в дълг към Кадийски и поетите от 60-те и 70-те години: след половин век творческо присъствие няма нито едно сравнително литературоведско изследване за философско-естетическите светове на емблематични за времето автори. Не говоря за сборника „Лирично ято“, в който дебютира Кадийски, сборник справедливо наричан още тогава „Братската могила“, в който цензурата беше събрала в едно издание и „спирани“ автори, и откровени стихоплетци… Става дума за поети-съвременници на Кадийски, които имат трайно присъствие и днес, със сигурност и в бъдеще, и които в своето време имат сходни литературни съдби и сходни екзистенциално-философски търсения по времето на тоталитаризма, колкото и различни да са естетическите им почерци. За мен такива са Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов. Вероятно има и други. Да се надяваме, че вече може да анализираме от дистанцията на времето една по-обективна негова картина без идеологически и лични пристрастия.
Творец с висока култура, Кирил Кадийски е безспорно сред най-големите майстори на изящната словесност в България. Цялото му творчество е белязано от дълбок хуманизъм и истински драматизъм. В поезията си той винаги е странял от „злобата на деня“, така както тя е била разбирана от адептите на нормативната естетика и водеща до кухата реторика на актуално-приложното стихоплетство. Кадийски схваща съвременността като миг от вечното движение: минало – настояще – бъдеще. Като мост, който може да ни отведе и в по-слънчевия утрешен ден, но и към мрака на преизподнята. И затова съвсем естествено звучат думите от каталога на френското издателство „Фата Моргана“: „Кадийски използва класическата форма, за да изрази чрез изящната й орнаментика (чийто ритъм преводачката е успяла да съхрани) личните катаклизми и всеобщата агония, които Балканите са преживели през последните 50 години…“ Оказва се, че той – обвиняваният някога от официозната критика в бягство от действителността („действителността“ според режима, разбира се) – е станал най-добрият изразител на истинската, заобикаляща ни реалност, с всичките ѝ драматични моменти и неразрешими колизии. Нещо отново оценено първо в чужбина. Изглежда Есенин ще излезе прав: Большое видится на расстоянье…
Човекът в поезията на Кирил Кадийски, надникнал в собствения си космос, не може да не поиска да узнае смисъла на човешкото съществуване, тайните на вселената, на пространството и времето, на разума и живота въобще. Но как да преодолее бариерата на непознаваемостта? Някъде дълбоко из хаоса от познания, преживявания, спомени, наблюдения и внезапни прозрения се раждат метафорите – въпроси, като сигнали към неизвестното:
Единствено дърветата с коравите си пръсти
към нас протягат хиляди зелени телеграми,
които някой ден земята ще престане да изпраща.
А ние още не умеем да четем.
Една от водещите идеи в поезията на Кадийски е за обратната връзка между нещата – за сложната многовалентна връзка между единичния предмет и цялата природа, между човека и безкрайната вселена. Поетът насочва търсенията си към дисхармонията в човека и света. В този смисъл оправданието за несъвършенството на човека не е негова цел. В стремежите му да превъзмогне антиномиите на познанието има нещо от богоборческата същност на античните герои, странно съчетана с модерното многовалентно съзнание. Непрекъснатата неудовлетвореност в поезията му се ражда от желанието му да опровергае общоизвестни истини, да отрече универсалността на опита и от съзнанието за невъзможността да го направи. Това е неудовлетворение от невъзможността да се постигне съвършенство между съзнанието и материята, между нравствеността и познанието, между желаното и възможното. Тъкмо тази страст към въпросите без отговор съгражда философската основа на поезията на Кадийски. Какъв е смисълът от всичките ни познания, от многовековния ни опит, от невероятната ни информираност, ако не успеем чрез тях да обуздаем стихията, да укротим енергията на злото, да прекъснем апокалиптичните сънища на изстрадалото човечество?
В проекциите на тази идваща през вековете двойственост/раздвоеност на човешката същност и човешкия свят, оставаща непроменена от времето, когато древногръцкият философ Зенон за пръв път произнася думите Alter ego, поетът вижда най-голямото предизвикателство пред съвременника: доколко и как е успял да разчете знаците на историята и да извлече поуките от тях.
В ширещата се бездуховност в днешния свят поетът е този, който може и е длъжен да проникне в двойствената природа на човека и на сътвореното от него. И да се опита да изведе онзи, който тръгне по стъпките му, от пустинята до все по-обезлюдяващия бряг на духовността. Някъде там, край реките Вавилонски, сред горкия плач на отведените в плен юдеи, поетът започва своето безрадостно пътешествие между доброто и злото. Но това „там“ е привидно заровеното в прах минало – то е „тук и сега“, защото проекциите му удивително съвпадат с разядената карта на днешния разпокъсан свят – от непрекъснато прекрояваните от свои и чужди Балкани до Европа и света.
Мълчат и пряпорците днес – попарени тополови гори –
в калъфите от прах и стронций…
Минаретата със знамена от гласове продрани
на мюезини стряскат утрото.
Отдавна вярват всички тук, че са добри!
И щедри! И едно не знае никой: че душата –
не плътта! – е вече в рани.
Албанци, сърби, турци, българи и гърци,
румънци, македонци… Всеки бърза да забие лакът
в ребрата на съседа… С бяс, не само с яд!
А той, Балканът – каменна гъсеница – се гърчи
върху проядения лист на полуострова… И всуе всички чакат
да се излюпи пеперудата на бъдещия братски свят. „Балканско, с гняв”
„Балканско, с гняв“
Това по вазовски разтърсващо стихотворение, писано днес, но с послания към бъдещето, би правило чест на всяка национална антология на поезията и то не само на балканските народи. То е достоен пример за съвременно отношение към съвременната тема, която е дълбока, мътна и бурна река, а не пресъхваща бара, както си я представят запътилите се лекомислено към нея, нашенски постмодернисти.
Бучи и пени се реката придошла. Мучи
самотно островче и пори с гръд въртопа,
и носи младата върба на гръб (като бикът – Европа),
да я спаси от смърт… В изцъклените му очи
чете се вече ужасът от края… Краят
и новото начало – омагьосан кръг!
Пълзи и пак надига се духът – премазан стрък
и птича глъч и блясъци по неговата кръв играят…
„Жесток сонет“
Зад тези мрачни краски на възможното самоунищожение, нахвърляни сякаш от четката на един днешен Брьогел, прозира най-голямата тревога на поета: дали премазаният стрък на духа ще оцелее. Дали човекът, веднъж докоснал се до духовното, но отказал се от него, може да оцелее и на каква цена? Някъде високо в небето орелът плавно – кръг след кръг – върти,/ навива пак пружината на вечния невидим/ часовник, сякаш за да ни покаже, че може би животът ни тече и не изтича, а се върти в кръг:
И ти, къде ще стигнеш – сам – по стълба заледена
от светлина?… В нощта – вселенската каменоломна
за черен мрамор; рудница, затрупала самите светила:
каторга за осъдени души от цялата Вселена,
където на една верига връзват и душа бездомна,
и светъл ум с пречупени крила…
Каква утеха е, че утре – за кой ли път! –
ще се развидели,
щом вечността се храни само с време?
Сплескана, земята –
гранива палачинка – ще увисне в пустотата:
като часовник на Дали.
„По стълбата от светлина“
„Живеем. Още…“ – изповядва поетът в пое-мата „Невидимата нишка“ и в тази констатация отново прозира предупреждението за възможно безвъзвратно погубване на живота. Явно този морален патос е достигнал чрез френските преводи на поезията на Кадийски и до френскоезичния читател. Големият интелектуалец Ален Боске споделя за него: „Тревожната чувствителност на Кирил Кадийски е безспорно най-близка до нашата. При него потребността да посочи отново мястото на човека сред цялата планетарна заплаха е винаги жива… Един убедителен и силен глас!“ При все това Кадийски ясно съзнава, че поезията е крехко оръжие и затова казва: „Поетът няма да спаси света, но той трябва да бъде с тези, които искат да го спасят, да бъде с тях дори само с тревогата си“. Вероятно пак затова Кадийски непрекъснато разколебава представите ни за добро и зло, сякаш за да ни постави пред наш собствен нравствен съд. Изтъкнатият български литературовед проф. Розалия Ликова в студията си за творчеството му „През парадоксите на личността към диалектиката на всемира“ отбелязва: „Склонен към една обобщителна образност и рефлективност, Кадийски създава поезия, с която се докосва до най-общите екзистенциални мотиви с естетическата свръхзадача да защити живота, да покаже, че не е един и единен, а зареден с противоположности, потенциално различен, пролетно разпъпващ и обгръщащ в себе си грозното и смъртта, с една емоционална многопластовост, синхронизирана в единен спокоен ритъм, съставен от „сега“ и „неизвестност“… Кадийски обича да отстоява в стиховете своите художествени позиции, да води естетически спор, съзнавайки евентуалната умора на съвременния читател от прекомерната метафорична натовареност на образите и недвусмислено се стреми да разкрие нейния вътрешен, съдържателен смисъл като живо взаимодействие между явленията и думите, между езика и образите. В този смисъл той заявява: „Истината и метафората са едно, като гъсеница и пеперуда“.
Друг тълкувател на творчеството на Кадийски – Божидар Кунчев, обобщава общото критическо становище за самобитната метафорична основа на лириката му: „Авторът на „Небесни концерти“ постоянно дири нови значения на думите, нови нюанси на чувствата, които изпитваме при различни обстоятелства. Той като че ли иска и да преназове с нови думи всичко, което го е впечатлило, очаровало или оскърбило. В тоя смисъл стиховете му са един неспиращ поток от мисловни асоциации, а във формално отношение те са някакво невиждано стремително препускане на метафори. „Небесни концерти“ е истински дъжд от метафори, който ни затрупва до задъхване“.
По-късно литературоведите ще се вгледат по-задълбочено в смисловата знаковост на поетиката на Кадийски, за да бъде разкрита още една съществена отлика на неговия лирически микрокосмос.
Критикът Александър Йорданов пита: „И все пак, защо лириката на Кирил Кадийски така настойчиво, с такава любовна упоритост метафоризира света и виденията на едно освободено от оковите да бъде „ясно“ творческо създание? Поет на асоциацията и символиката, на фрагментарното подреждане на света, на двузначното слово и на стиловите експерименти, Кирил Кадийски същевременно е и сред малцината наши поети, които съзнателно усилват въпросителните поетически структури в лириката. И още едно наблюдение. Най-често тези структури са лишени от метафорични одежди, те са пределно ясни и разбираеми сами по себе си. Задаването на въпроси е съществена и определена черта в поетическото мислене на поета. Това са мислещи въпроси. Въпроси без метафори. И доколкото те предполагат отговор, този отговор е винаги метафоричен. Няма съмнение, че подобна поетическа организация идва да изрази особената усложненост и разноречивост на света (нехармоничното битие на съвременния човек, неясната му ситуация в един движещ се свят, в който само промяната е „ясна“ и безвъпросна). В този смисъл, метафоричната лирика на Кадийски чрез въпросителните си структури е и вопъл по изгубената хармония на живота, по красотата на социалното и нравственото съвършенство на човека. Тя търси непроменимото, вечното в неговия образ, онова, което единствено може да го спаси от неуютното, раздробеното, „малкото“ съществуване“.
Неразривно свързан с три пракултури – тракийската, славянската и прабългарската, Кадийски често се опира в своето творчество на основополагащите митове в общата европейска цивилизационна система – нещо изобщо неотбелязано от българската критика, но за сметка на това щастливо откритие за френската (а от тук и за европейската) сетивност. И с това може би се обяснява защо във Франция и по света поезията на Кирил Кадийски се радва на заслужено признание, израз на което са множеството международни отличия, чийто връх е присъдената му през 2002 г. престижна награда „Макс Жакоб“ за цялостно творчество. (За отбелязване е, че нашият поет е вторият чужденец, удостоен с френския приз; първа е София де Мелю Брейнер Андресен, португалската Багряна, ако може така да се изразим.) И това не е случайно – стиховете на Кадийски, преведени не само на основните европейски езици, разкриват пред чуждия читател един поет, който – съхранил националната си идентичност, е успял да прекрачи границите на обединена Европа, и да зазвучи като поет на Общността, на голямото и многогласно европейско взаимопроникване на националните култури. Кирил Кадийски е част от полифоничното звучене на европейската култура днес, за което свидетелстват и европейските оценки за творческото му дело:
Поет от края на двадесетия век, експресивен, по-нервен, който цени и познава модерни чужди мракове и отчаяности, но не им робува, просто отразява собствената си раздвоеност – ту топло, ту по-хладно. Тази емоционалност е толкова българска (или средиземноморска?): да се действа на чувствата…
Дьорд Сонди – Унгария;
Останах с впечатлението, че съм прочел нещо „цялостно“, чието вдъхновение и стил са изключителни. То говори за неповторим глас, навежда на размисли, упорито поставя въпроси. Има нещо от „пасхалиите“, от прочутата композиция на Й. С. Бах… От творбите извират омагьосващи образи и картини, често в сюрреалистична обагреност. Четейки вашите творби, няма никакво съмнение, че вие сте един голям поет.
Патрик Дрьове – Франция;
…Кадийски е поет, когото музите са дарили не само с първия стих, по думите на Валерѝ, но и със сладостта на всички останали.
Мариус Келару – Румъния;
Кирил Кадийски е поет с изключителен вектор на душевната чувствителност! Неговата поезия, пропита с усещането за притеснение, боязън и ранимост, идва от онзи самотен вътрешен остров, който се намира дълбоко в тъмното огледало на битието. „Дни и нощи“ са пропити със средиземноморски алкохоли. В тях се крие тайният шифър, който преосвещава всичко в тази поезия.
Драган Йованович Данилов – Сърбия;
Докато вярваме в нея, поезията ще продължи да съществува. А поетът Кирил Кадийски вярва; нещо повече, кара и нас да повярваме…
Каролина Илика – Румъния;
Можах също така да оценя качествата и темперамента на един поет със стойност, който гледа на света без илюзии, със скръбното прозрение на мислител. Поет неспокоен, с оголен нерв, чиито стихове са изпълнени с цялата покъртителност на живота. Има образи, пълни с възвишена, предизвикателна мощ. Някои са истински афоризми…
Филип Делаби – Белгия;
Смятам, че вашият глас е един от най-значимите в наше време: времето на ялови напъни. Вашата чувствителност, човешката извисеност на вашия език, деликатната индуктивност, чиято одухотвореност пронизва вашите образи, ви превръща в свидетел на нашата тревога и на нашата вяра в поезията, призвана да ни изведе до някакъв спасителен бряг.
Салах Стетие – Франция.
Никога казаното за твореца не е достатъчно, за да почувстваш истинската сила и обаяние на изкуството му. Но от споменатото вероятно е ясно, че в творчеството на Кирил Кадийски са си дали среща поне няколко европейски културни традиции, изкристализирали в една наистина впечатляваща с модерността си, но и с класицистичната си простота поезия, която не ни оставя за миг равнодушни в постоянното търсене мястото на човека – вчерашния, днешния и утрешния във вечния „кръговрат“ между доброто и злото, разпънат и в днешния сложен и противоречив свят между Бога и дявола. Това ми даде основание в предговора си към книгата на Кирил Кадийски „Сонети“ да споделя своето проникновение – не се боя от тази дума – за поета и неговата роля в нашия сложен, объркан и все пак свят на надеждата, „която умира последна“:
Големите поети са като богове – от своя митичен Олимп те кроят и прекрояват несъвършения човешки свят и – сякаш деца, увлечени да наредят гигантски разбъркан пъзел – неусетно сътворяват нов, неподозиран свят.
Боговете са добри или лоши – и ние, водени от внезапните извивки на въображението им, попадаме между доброто и злото – полюсите на вечния жизнен двигател.
Големите поети са като богове и деца – и добри, и жестоки. Добри – защото поезията е състояние на духа, а злият дух не ражда поезия. Жестоки – защото играта на „богове“ дава власт над всичко смъртно, над пространството и времето.
Големите поети са добри и жестоки, защото още приживе се опитват да ни заведат в един по-добър и по-справедлив свят, но – уви! – не спестяват трънливия път на всеки от нас към Голготата на собственото ни извисяване.
Кирил Кадийски е добрият-жесток бог на българската поезия.
Той ни кара отново и отново да преживеем ужасите на злото, упражнявано векове над нас, и на злото – вътре в нас, причинило толкова страдания на другите.
Той ни връща към детството – нашето и на човечеството, за да наклони капризните везни на познанието към доброто.
Той знае, че има опит, който не се унаследява – опитът на душата. Затова и ни води като първооткриватели по стъпките на отдавна живели философи и поети, сякаш никой преди нас не е вървял след внезапните си прозрения като по пътеки към необетовани духовни територии.
Но – уви! – и в този нов наш свят, познанието носи неудовлетворение от въпросите, които раждат повече и повече въпроси вместо отговори. Как да примирим желанието да опровергаем общоизвестни и утвърдени истини, да отречем универсалността на опита с хладното съзнание за невъзможността да сторим това?
Сам в ролята на бог, поетът ни вдъхва богоборческата същност на античните герои в стремежите ни да надмогнем антиномиите на познанието. Сякаш е готов да жертва себе си в това ново сътворение. Осъзнал вечността като миг на саможертва, той се спуска от непристъпния Олимп, за да понесе заедно с нас тежкия кръст, без да очаква да бъде разпознат:
И ти, защо се чудиш, че сияеш ти,
а никой тук не те и забелязва –
та ти си вече Бог!
В едно свое писмо от Париж, подготвяйки за печат поредната си книжка с нови стихове, Кадийски ми пише:
„При реките Вавилонски“ е плач на изгнаника, но не на изгнаника в пространството (знае се, че поетът живее в езика, той е неговата истинска родина), а на изгнаника във времето. Има хора, които могат да преминават от страна в страна, без това да се отразява на вътрешния им мир, но прекосяването на времето е болезнено, най-болезненото усещане, уви…“
Кадийски вече беше прозрял, че големият поет е призван не само да бъде тук и сега, а да прекосява времето и да свързва разпокъсаните му от вековете и забравата нишки. Но това пътуване (и според собственото му признание) е най-болезненото усещане. Защото неизбежно съотнасяш собственото си време с безкрайната вечност, случилото се някога с огледалното му повторение през вековете, отдавна мъртвите живи с днешните живи мъртви и така до безкрайност по бодливата спира-ла на познанието. В този новосътворен свят времето се съизмерва само с вечността: античност, средновековие и съвременност са едно и в поетическите му визии образи от древността се срещат с днешното, сякаш пространството и времето са се огънали като лък в мига преди да полети стрелата.
Кое е времето сега? Епоха цяла или само час измина? – пита поетът в „Аркадия – 1“ и повтаря въпроса си в „Аркадия – 3“:
Епохи цели или само часове са минали,
щом този свят – защо! – е все така опърпан, бос и хилав?
Защо? Мълчим. Мълчанието злато ли е още?
Златна мина ли?
Покой. Тревожен пурпур. И лозята – дрипави актьори
в хор Есхилов –
като останали на сухо риби са раззинали усти…
И тишината цялата жестока истина крещи!
Ето го ключът към цялото творчество на Кирил Кадийски – целта на поезията е не да надвиква крясъците на тълпите, а да изкаже „истината на тишината“. Да проникне в дълбините на човешката душа като в дълбините на смълчания и непознат за нас космос и да ни докаже, че смисълът на случващото се извън нас е скрит вътре в самите нас. Поетът ни прави съпричастни на своето дълго и необикновено пътешествие в пространството и времето на духа. „Разнищените спомени“ и „Аркадиите“, и „Геените“ са само спирки в сложния лабиринт на познанието и това пътешествие ни напомня повече Дантевия „Ад“, отколкото завръщането на Одисей в родната Итака.
Сред лабиринтите на тия спечени баирища
къде си тръгнал пак – не виждаш ли че ручеят на Ариадна
тънее, ще се скъса всеки миг… Но за душата жадна
като вода бълбука маранята,
изпод камъка на слънцето извираща.
За онези, които познават творческите търсения на Кирил Кадийски, няма да е изненадваща посоката на това пътуване към дълбините на човешкия „Аз“ с цел да се открият отговорите на вечните въпроси, които „никой век не разреши“. Но не може да не бъдат изненадани от дълбочината на философските прозрения, белязани както от натрупания опит, така и от вече уравновесения лирически „Аз“, прехвърлил отдавна „на попрището жизнено средата“. Ако преди Кадийски се интересуваше от смисъла на човешкия път през времето, то сега го вълнува много повече къде и кога е сгрешена посоката му, неизбежно водеща ни до апокалиптичните видения на лабиринта. Поетът тръгва от наглед простите неща като:
… но никой тоя прост език не знае днес,
човек с човека все по-трудно разговаря
или
Човек не знае вече пред какво да коленичи!
Безверието вяра е, иконите са ничии
и утрешният ужас започва още днес.
Изчезнали са някогашните пищни, изпълнени с изненадваща красота метафори, съпътстващи първите лирически превъплъщения на Кадийски от „Небесни концерти“ и „Ездач на мраморни коне“. На тяхно място са дошли по-дълбоките (а вероятно и затова „по-грозни“) метафори:
Скали и сипеи… Оглозган конски череп на плета стърчи унило:
пробита бяла амфора, в която може би самият Зевс
държал е елексира на живота… Ала днес
днес всичко е изтекло. Жега. Сън. Мъртвило.
Някак натрапчиво присъства темата за покоя – за отсъствието на движението, промяната, развитието:
Безветрие. Безлюдие. Безвремие… Животът колко пъти ще
напомня и на живи, и на мъртви близкото им бъдеще?! –
отколе и реалност, и надежди тук се сриват…
Сякаш човек сам е обрекъл всичко, поемайки по сгрешения път… Или някой, или нещо далече от тук, далече от времето, до което достига човешката мисъл, е сгрешил още в първоначалния замисъл на сътворението:
С какви ли не потайни светове пламти вселената,
а те дори не подозират, че в зелената
Земя отдавна е натъпкан експлозивът –
за новия космичен взрив!
Или Земята е самият Ад и участта ни е да бъдем изпепелени заедно с идолите си, изгорени от мълнията на човекообразуващите ни полюси – Добро и Зло.
И пада нощ. И сякаш над света самата вечност пада.
Ще хрясне мълния – навярно някой ще разпори
завесата сред храма, пълен с мрак и смут жесток:
да видим как отвъд, в пламтящите простори
умира сам, разпънат върху портите на ада –
разпънат от Христос – самият Господ Бог!
Само роден голям поет може да достигне до такива дълбочини. Може да прочетеш десетки философски съчинения и нито едно от тях да не те насочи към собствения ти микрокосмос, така както прави това поезията на Кирил Кадийски. Тя не е никак лека за възприемане и разбирам онези, които не я разбират. Но онзи, който издържи първите изпитания на духовността си при срещата с прозренията на поета, ще бъде многократно възнаграждаван за трудното пътуване към себе си – защото това е най-изненадващо плодотворното извисяване над ежедневните амбиции и суети. Защото отговорите на всички „вечни“ въпроси са вътре, а не вън от нас. И колкото повече от нас търсят отговорите им вътре в себе си, толкова по-малко място ще има за лъжата вън от нас. Защото микросветът на Кадийски е опозиция на глобалното село, в което се превърна светът след взрива на новите технологии. Той е отрицание на всекидневно тиражираните за секунди лъжи или неистини, удобно запълващи увеличаващия се духовен вакуум на днешната цивилизация. И затова поетът ни предупреждава – Шекспир не е литературна история и Хамлет е сред нас:
За кой ли път светът от трусове се мята?
И стенеш ти, щастлив, че дишаш, че жужи вън цъфналата вишна,
че атомната гъба друг – не теб! – уби…
А – цвете върху болничното шкафче на земята –
духът, изпуснат от бутилката, е клюмнал – питанка излишна:
To be or not to be!
Вече от десетилетия името на Кирил Кадийски и в България, и във Франция се свързва освен със собствената му поезия и с талантливото пресътворяване на български език на големите френски поети – от Франсоа Вийон и поетите от Плеядата, през Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Аполинер и Сандрар до съвременниците ни Сен Джон Перс, Ив Бонфоа, Ален Боске, Пиер Еманюел и Борис Виан. Името му се произнася и редом до това на великия Молиер, като безспорно най-талантлив негов интерпретатор на българки език. Кадийски е кръвно свързан с френската култура, без да е пряк неин възпитаник с произтичащите от това контакти и възможности.
Кирил Кадийски в съвременния български поетически превод (като практика и теория) вече е институция. На блестящия му талант, ерудираност и пословичен работохолизъм българската култура дължи едни от най-хубавите преводи, достояние на съвременното поколение. Един от предишните законодатели в областта на българския поетически превод, Владимир Свинтила, пише за него:
„Кадийски си създава две насоки за превод. Руската и френската литературни традиции. И в двете литератури, без оглед дали се занимава със стари или с нови автори, той търси експресивни творци, търси трудни поетически текстове, които винаги искат от преводача да бъде на всеоръжие. Късата и магическа фразеологичност на Рембо, поетичният звукопис на Верлен, магично-реалната образност на Бодлер. Кадийски обича работата в трудните стилистични пластове, където човек е покорен от шемета на експресията, където думата е мисъл, но и вопъл, понятие, но и призивен вик. Той обича полифонията в поезията и успоредно с това категорично точната реч, в която думите имат отчетливостта на предмети. Кадийски обича с жива страст огнената сплав на поетическия превод. Там, където две езикови системи се възправят една срещу друга, това са два кремъка, между които се ражда искрата. В превода се раждат толкова „пластически идеи“, колкото едва ли могат да възникнат другаде. Тук присъстват ученият-филолог и този, който се превъплъщава – актьорът“.
А самият Кирил Кадийски обяснява своето схващане за художествения превод още в една ранна анкета на самия Свинтила: „За мен превеждането на поезия е събуждане у читателя на ония чувства, настроения, вълнения, които той би изпитал, ако владееше съвършено езика, на който е написана творбата, ако я четеше в оригинал. Така че точен превод е не онзи, който в една или друга степен повтаря словесно оригинала, а онова ново поетическо произведение, което заживява собствен живот и извършва вече – на една нова основа – онова, което е била призвана да извърши оригиналната творба… Тук е майсторството на преводача. Големият преводач е изправен редом с автора като негов съперник. Преводът е също писане, с тая тежест, че вече не се съобразяваш само със себе си“.
Вероятно най-добре е доловил това, вече реализирано в преводите на Кадийски, един от ценителите на неговия огромен талант и безценен влог в българската култура – поетът Иванко Николов: „Поетите, които Кадийски ни подари чрез своето слово, са скрижални поети на бъдещето ни. И ние нито днес, нито утре ще се плашим от това бъдеще заедно с тях. Защото Кадийски не отрече, а възвиси своите големи учители и техните духове непременно са приели благородния му жест“.
Слава Богу, че академичната общност у нас цени наистина по достойнство както невероятния му преводачески талант, така и огромния опит, който щедро предава от няколко години вече на младото поколение филолози в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в курса си по теория и практика на поезията и поетическия превод.
Един литературен критик от далечна Австралия, Натан Ондрос, публикува преди известно време в интернет следното:
„Върнах се от Франция с тежкия том поезия на Кадийски. Известно време се бях движил по повърхността на творбите на този български поет и преводач без да намокря краката си, но сега вече съм нагазил; дори би могло да се каже – плувам със спасителен пояс… Кадийски никога не е бил приет в Съюза на писателите и е публикувал свои творби в „Самиздат“. Но, разбира се, никой не е пророк в собствената си страна. И когато поезията, дори и в превод, говори сама за себе си, без съмнение известността на Кадийски е заслужена… “
Поредно доказателство за универсалния характер на поезията на Кирил Кадийски – „истинския образ на нещата“!
Общочовешките неща, които винаги са били и ще останат в центъра на голямото творчество, са понятни и се ценят по всички географски ширини. Тук за мен обаче има един друг съществен момент, който не е убягнал и на толкова далечния в пространството критик: за невъзможността голямото да бъде оценено и на мястото, и във времето, когато е създадено. Вярно е, че още пророк Илия в Стария завет казва: „Никой не е пророк в родината си“, а в Евангелието от Марко четем: „Никъде пророкът няма толкова малко почит, колкото в собствената си родина, при своите роднини и своето семейство“.
За мен – като българин, живял и работил повече от десет години в чужбина, като познавач на културния феномен Кирил Кадийски и в национален, и в европейски мащаб (а виждаме, че него го откриват и по света) – е колкото необяснима, толкова и обидна липсата на достойно институционално признание на творческото му дело. А то, с каквито и „очи“ да го гледаме, е истинско ренесансово дело, родеещо се с всеотдайността на нашите възрожденци, поставящи винаги „на по-предно място“ жаждата „да видят Отечеството си свободно, преобразено и равноправно сред другите европейски народи“. Далеч преди да е навършил 65 години, отбелязани в България единствено с едно прекрасно, но все пак скромно за мащаба на твореца, честване под егидата на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Кирил Кадийски можеше като други наши сънародници (Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Христо Явашев-Кристо и мн. др. – уви, списъкът е дълъг) да се радва на заслужено признание, но не в родината си…
Уви – пет години по-късно (2017) – 70-годишнитата на световния български поет беше отбелязана в книжарница „Гринуич“ с прекрасно скромно тържество за приятели и почитатели, на което не присъстваха представители на нито една телевизия, радио или печатна медия!(???) И тогава, и сега не мога да си обясня опростачения дневен ред на всички медии у нас (и купени, и независими), в който дори като кръгла годишнина не се отбелязва един от най-ценените ни писатели и мислители на запад от Трънско…
Той – Кирил Кадийски – е от малцината български интелектуалци, които въпреки категоричното и нееднозначно признание в чужбина, въпреки възможния по-охолен и качествен живот, предпочетоха да останат в родината си и да работят „на ползу роду“! Пък дори и с привиждащите се на нашенските подстрекатели и радетели за шумен скандал около „Легенда за Новгород“ на Блез Сандрар хилядарки в долари!
Нека пресметнем – дори да игнорираме оригиналното творчество на поета (въжделена мечта за мнозина от опонентите и враговете му!) – влогът на Кирил Кадийски в българската преводна литература е най-големият, направен от един творец – и като количество, и като качество!
Излишно е да казвам, че оригиналната поезия на Кадийски е безценен влог в националната ни културна съкровищница! Не мога да си представя, че нашият културен живот е деградирал до такава степен в последните десет години, през които не участвах активно в него, че е възможно някогашната соц-подмяна на стойностите отново да се е върнала с пълна сила. И някогашните „менделееви таблици“ да се възпроизвеждат тихомълком четвърт век след уж възродената демокрация?! Няма как иначе да си обясним игнорирането на една от знаковите фигури на българския културен живот от официалните тържества по случай 24 май, от приема в президентската резиденция и пр., и пр. Да не говорим, че 60-годишнината му (в качеството му все още на директор на БКИ в Париж), беше отбелязана в национален мащаб в рубриката „Да почерпят“ и със служебна картичка от тогавашния министър Стефан Данаилов (Бог да го прости!), гласяща „Честит рожден ден“, каквито вероятно от негово име се пращат на всички служители – от зам. министрите до чистачките…
Уви, Кирил Кадийски има нещастието да се роди, живее и твори в страна, в която от памтивека разделението на „наши“ и „ваши“ е било по-силно дори от политическия акт на Съединението! Разбирам ги и властниците, все пак – как да припознаеш интелектуалец като „наш“ или „техен“, след като той изповядва принципи, а не партийна принадлежност!? Големият поет винаги е бил извисен над злободневието. Демократ по природа и скептик като творец-философ, боричканията на деня са му чужди, макар че животът неведнъж го е вкарвал в тях, но винаги с един и същ резултат – достойно оттегляне.
Оттегляне при великото призвание – вътрешната емиграция, постоянно местожителство в Езика, единствената родина на Поета.
Какво невероятно извисяване над днешното безвремие на политически боричкания, компромати, скудоумие и бездуховност демонстрира Кирил Кадийски в една от новите си книги със сонети „Битие. Изход“, издадена през 2014 г. от „Перо“!
Сред дребнотемието на деня и излинялото изкуство сякаш йерихонска тръба заглушава досадното жужене на пустословието, за да възвести възвръщането на пророческата сила на поезията. „Битие. Изход“ – този малък свитък от 17 сонета няма нищо общо с днешната българска (а бих добавил и европейска) литературна практика – той се родее с великите класически творения, които в днешното безвремие „удобно“ прашасват по лавиците на библиотеките…
Звучи нещо бетховеновско в трагическите превъплъщения на лирическия Аз, дръзнал да нагази в дълбоките води на познанието с риск да го погълнат, и заедно с това се долавя вийоновска ирония – може би повик от младостта, непрекъснато разколебаваща класическата трагика, гротескно изкривяваща пространството и времето от праисторическия Адам до днес.
Мъгла. Разкаляни баири и пръснати по тях къшли.
И дъх на скреж. И на мъртвило. На пръст,
без време разкопана…
Като че ли от друго време звънът на пукната камбана
долита… Времето е спряло – да няма как да преболи.
Убогост. Скръб. И голи тръни, в душите впити, не в плътта –
и пак една душа витае и гледа как мъглата гъста
изтрива бавно Битието, познало мъките на Кръста!
На оня Кръст нетленен, който
разцъфва пак през Пролетта.
„Битие. Изход“
И в същото време:
Остана само сухото поречие,
където в мойте старчески крака
не плиска вече ни житейската река,
ни селската рекичка…
„Суарека“
Животът изтънява като пресъхващ ручей и от някогашната мощна река, изпълнена с мечти, стремежи, страсти, възходи и падения е останало само „сухото поречие“ на старостта. Поетът не се плаши от смъртта (на смърт се е нагледал през живота). Лирическият „Аз“ е сякаш впримчен в усмирителната риза на битието, но и тя не е в състояние да примири двете същности в човешката природа – божествените стремежи на духа и тленността на съществуването.
Стъклото, сипаничаво от ледено-студен
ръмеж – и то ли в треска като теб се мята? –
за кой ли път ти пречи в гаснещия ден
да видиш Ноевия стар ковчег – Земята.
Облазено от мравките на едра пот,
не чува тялото изнемощяло
как моли го духът за още миг живот.
Духът безсмъртен – грохналото тяло!
„Треска – 1“
Не за първи път Кирил Кадийски се вглежда в енигмата на човешкия живот и вселенския разум, но сега – като че ли „освободен“ от оковите на битието, все още от плът и кръв, а сякаш вече дух – прозира същността им и чете кодираните, неразгадани и до днес послания на вечността:
… Като че Господ, плувнал в пот,
и днес не спира да се труди. А каква ли
е ползата – щом няма как да се похвали
със сътворения дотук живот.
„Удавници – 2“
Библейски и езически представи се смесват във водовъртежа на съзнанието, което трескаво търси глътка въздух – не за да оцелее! – а за да доразчете тайния код на съзиданието и прозре бъдещето – не своето, на Божието творение – Човека. Защото, ако човекът е поел не в предопределената му от Създателя посока, може никога да не намери верния път. Или даже по-страшното – да върви „уверено“ не към кодираното в него безсмъртие, а към самоунищожението си. Трагиката на лирическото превъплъщение се усилва не толкова дори от видимия праг на човешкото познание, колкото от слепотата на съвременника, вторачен в триизмерните пророци на днешното и като че ли завинаги загърбил отдавна изречените истини, предсказващи спиралата на възхода, но и спиралата на падението.
Времевите пластове в „Битие. Изход“ са толкова смесени, че трудно бихме ги разделили – за Кадийски времето вече е единно – то е и днес, и вчера, и утре – то е ключът към самото съзидание. Затова и поетът се обръща към непреходното знание, онова, което вероятно е закодирано не от човека (Адам), а от самия Създател. Има нещо дълбоко просвещенско в обръщането към текстовете на Стария завет – да си спомним болестта и душевната криза на самотника Робинзон Крузо, който открива (а не „преоткрива“) смисъла на живота и оцелява, и просъществува именно благодарение на истините в Стария завет. Не е случаен фактът и че в днешното бездуховно време Кадийски най-често се обръща към старозаветните фигури. Но той не го прави преднамерено – Йов и Адам за него са също толкова живи и „съвременни“ като една Жозефин Бейкър например. Нима праведният и благословен Йов, чийто живот се превръща в арена на битката между Бога и Сатаната, не олицетворява трагичните сблъсъци на Доброто и Злото в наши дни? Преди сто или хиляда години? И кое е добро, и кое е зло? И колко знаем за него? И след тоя толкова горчив опит можем ли да го различим, да го назовем, да му обърнем гръб или да го последваме?
… Търпи,
недей ропта, не се терзай, ни амбицирай,
и в твоя чест не чакай ангелски тръби.
Кога изтече силата? Нападнат от недъзи ранни –
арена за двубоя на самия Бог
със Сатаната – страдай сам! Мехлем,
целебен и за твойте рани,
и за гнева – да бъде само вопълът убог
на Йов… Нима пълзял би ти – дори на колене!
„Йов“
Кирил Кадийски е между най-големите ерудити в българската поезия и стиховете му не са за стадиони. Те съдържат в себе си дълбочини, за които трябва не само ентусиазъм, за да се гмурнеш в тях, а и подготовка, познания, култура – все неща, които са забравени сред всеобщия тътнеж на новите медии и масовата култура…
Преди много години имах щастието да разговарям с един от великите литературни умове на нашето време – Виктор Борисович Шкловски (Переделкино, 1984 г.). В разговора ни той твърдеше, че помежду ни има „една пелена – между времето и времето“. Тогава според мен ние се разбирахме прекрасно, но от неговата гледна точка – на човека и твореца, усещащ се и изживяващ се като съвременник и съратник на Пушкин, Лермонтов, Толстой, Маяковски – аз бях, макар и седящ срещу него, отделен от него с пелената на времето, в чиято амалгама ме е виждал като далечно, а може и карикатурно отражение на онези, чиито духове са витаели около него. Вероятно подобно е и усещането на Кадийски за нехаенето на съвременника за духовните дилеми на цивилизацията ни. Вероятно точно затова беше ми казал години по-рано, че прекосяването на времето е болезнено, най-болезненото усещане, уви.
Да, осъзнавайки това, истински големите поети, след всичко вече казано, изричат стихове, които могат да бъдат чути само от малцина. Така, както възкръсващият всяка пролет Кръст остава невидим за радостно-скандиращото множество…
Не съм начало – няма край да бъда!
Не аз – над мен ще прочетат присъда
и всичко тук ще се повтаря все така.
Дори земята да не се пропука,
през моя гроб намерила пролука,
ще се разплиска пак житейската река.
„Суарека“
Животът е непобедим, но ако си спомняме за него, само когато смъртта веднъж е победила, дали Възкресението е истинско, макар да отнема временно победите ѝ всяка пролет?
Кадийски не дава отговори, не е и убеден, че въпросите му ще достигнат до множеството лутащи се „на брега“ човешки същества. А и не това е целта му: това е изповед на един необикновен, силен и все още вярващ дух, който – застанал на извисената скала над червеното море – със силата на словото (като един прероден Мойсей) се мъчи да спре самоунищожението и на господарите на океана, и на човечеството:
О, мозък, лумнал цял от спомените за самото сетне,
отдавна преживяно: бедствия и кризи,
видения от огън, кръв и смърт!
Обречен свят! Дори и да просветне –
ще бъде взрив. И усмирителните ризи
на всички облаци безумците не ще смирят.
„Обречен свят“
Най-ценно е признанието, давано от времето. Историята показва, че много по-често то не е било получавано приживе, а години след смъртта на твореца. И в това няма нищо странно – обикновено големите творци са говорели на езика на бъдещето, който е достигал само до призваните да го разбират. И ако днес аз не съм единственият, проникнал зад огледалото, и ако младите, идващи след нас се взират в себе си чрез проникновенията на поета, това означава, че Времето вече идва. Какво по-голямо доказателство за това от изненадалото ме искрено писмо на едно непознато осемнайсетгодишно момиче[3], провокирано от поезията на Кадийски и моите критически анализи:
Г-н Жеков, вече няколко поредни вечери поглъщам нещата, които сте писали за поезията. Не знам защо пиша това писмо и имам силни съмнения дали ще пристигне там, където трябва. Но мога да оправдая себе си – осемнадесетгодишна и самотна. Откровено ненавиждам критиката, защото онова първото, което аз чувствам от поезията е неизразимо! Но все пак и там се откриват ценности. Казвате „опитът на душата не се унаследява“. „Смисълът на едно или друго превъплъщение при това надникване в глъбините си е да познаеш възможностите на собствената си душевност с естествената за младостта необходимост от драматични нравствени и мисловни натоварвания.“
Обещавате ли, че е това? Докъде ме води вдълбаването в себе си, щом носи само болка? И дали ще стигна до самодоказването, като точно сега вярата ми във всичко е погубена. Та аз дори се съмнявам дали доброто някога го е имало у мен. Как да вярвам на онова, което ме учеха до-сега? А и в злото не мога да повярвам. Истината си не намирам. Не може ли поезията да е и нещо друго освен характер? С тишина не може ли да се замести?
Не критикът, Читателят е най-истинският съдник на всяка поезия. И какво по-голямо признание за новите прозрения на поета от спонтанната оценка на един млад блогър[4] в интернет:
„Прочетох новата книга на Кирил Кадийски „Битие. Изход“. Това са седемнайсет негови сонета, красиво издадени и, слабо е да го кажа, доста страшни. От битието има изход, но той май няма да е, какъвто го искаме. Това е жестока поезия, жестока в пряк смисъл. Вътре няма превземки, няма ерудирани заигравания, езикът е отвъд собствените си условности. Мрачна истина за единствения изход, само случайно облечена в кънтящи стихове. Много автори ми харесват, някои могат и да ме развълнуват, но само един или двама успяват да ме хванат за гърлото. Кирил Кадийски попада тук. Гласът му ме задавя, така никой не пише. Това е мислене, лишено от илюзии, може би от надежди; мислене с голите, едри понятия, но въпреки всичко в съвършена форма. Сигурно е изстрадано мислене, колкото и изтъркана да е думата. Всяка истинска поезия има своето време…“
Да, прав е младият поет, че „всяка истинска поезия има своето време“, вероятно схващайки го като неразривно триединство, такова, каквото го откриваме в творчеството на Кадийски. Прав е и в откровението, че тези стихове, те „хващат за гърлото“, че „гласът му те задавя“. Творбите от „Битие. Изход“ са до такава степен заредени с драматизъм и трагика, че не оставят друг изход на четящия, освен да съпреживее катарзиса на лирическия „Аз“, проникнал „дълбоко в тъмното огледало на битието“[5]:
„Майсторски, дълбоки, страховити с отчаянията, омерзенията, усещанията за край. Всъщност – някаква уроборска безкрайност има тук, в тези разчекнали пастта си сонети, захапали кометите на опашките си“.
Владимир Янев
„…много висша поезия със стряскащо светоусещане, което малко съвременни европейски поети притежават – и като преживяване, и като способност да го изразят.“
Людмил Димитров
Като редактор и (или) издател на повечето от новите книги на Кадийски в последните няколко години не мога да скрия възхищението си от креативната сила на дарбата му. Да съхраниш през този половин век (писане, превеждане, говорене) детското „любопитство на първооткривателя“ и без никакво вътрешно противоречие да го съединиш с горчивия опит на обречената битка с преобладаващата посредственост около теб и в света (уви!), да запазиш сетивата си „чисти”, за да възприемаш всяко нещо сякаш ти го виждаш пръв и за пръв път – „остранено” (според понятието на В. Шкловски) – и в същото време да натоварваш тези визии с прозрения, съперничещи на философи, историци и мислители, без каквото и да било притеснение – какво по-голямо доказателство за истинска творческа извисеност?!
Достатъчно е да разтворим последните му засега книги „Selva oscura” („Нов Златорог“, 2014), „Окото на Лаокоон“ („Перо“, 2015) и „Андалуски ръкопис“ („Перо“, 2015), за да се убедим, че не той търси поезията, а че тя живее в него в драматичното противоборство на неземната свобода на гения и земните окови на Божието творение. В последните години „свикнахме“ да виждаме Кирил Кадийски в ролята на истински първомайстор на сонета и то не в български, а в европейски и световни мащаб. Но големият поет, като гениалните си предходници, владее всички форми от нахвърляния ескиз до класическото платно, от кратката соната, до могъщата полифонична симфония. Припомняйки си великолепната му поема „Green“ (2002), за мен не беше изненада новото му драматично превъплъщение в „Сън“, което поетът отново определя като симфонична поема. И с пълно право – тя е полифонична, в нея търсят надмощие романтичното и трагичното, привидно спокойното съзерцание се прекъсва от мощните взривове на познанието за несъвършения човешки и космически ред. Изведнъж поетът, когото свикнахме да виждаме взрян във вечните неща и странящ от суматохата на деня, поставя мощен контрапункт, изненадващо съвременен тон в осмислянето на всичко онова, кое-то преживява нашето поколение. Но той е там – в онова, което времето е оставило като урок, който не сме научили, и тук – и сега – където трябва да намерим отговорите, а не само да поставяме въпросите. От увисналия на бесилото Вийон, през разстреляния Джон Кенеди, убития Джон Ленън, самозапалилия се Ян Палах, от атомната бомба над Хирошима до терористичните актове днес… Големият творец си личи по проекциите на днешното време върху вечното. При Кадийски те са в изненадващи на пръв поглед ракурси, но така безапелационни в метафорично-то си припокриване, че трагичното усещане за „обратното броене“ за началото и края на човешката цивилизация звучат като Бетховеновото богоборчество.
Сблъсъкът на двете начала – оптимистично-романтичното (Рилке, с когото поетът влиза в задочен спор) и трагичното като познание, почерпено от спираловидната история на човешките грешки – представя една от най-дълбоките, най-метафоричните и полифонични поетически „симфонии“ на нашето време – поемата „Сън“. Кадийски ни отправя послания, родеещи се с тези на Ботев и Яворов в националната традиция, но и с гениалните прозрения на творческия гений през вековете…
Онези, които са чели литературната ми анкета с Кадийски, вероятно си спомнят цитата от Бодлер, с който тя започва:
Има няколко вида морал. Има морал позитивен и практически, на който всеки трябва да се подчинява.
Но има и морал на изкуството. Той е съвсем друг и от сътворението на света изкуствата са го доказали с пълна сила.
Съществуват и различни видове Свобода. Има Свобода на гения и нищожна Свобода на безпризорните.
Истината е, че Кадийски е прозрял истината на Бодлер още в далечните годни, когато превеждаше „Цветя на злото“, но не е останал при нея, а я е доразвил, особено в частта за свободата. Ако се вгледаме внимателно в половинвековния му творчески път, ще се убедим, че винаги се е придържал към мисълта на великия си предшественик, защото и в поезията, и в живота си е дал обет на морала в изкуството и на свободата на гения – нещо също толкова рисковано днес, колкото и по времето на Бодлер[6]. Кадийски обаче не остана ученик само на Бодлер. Други велики поети като Петрарка, Шекспир, Лермонтов вероятно са му подсказали, че „свободата на гения“ може да бъде не само тежко бреме, но и лъч на надежда, че словото може и да изпревари науката в неограничената си свобода да търси отговорите на „вечните въпроси“. Стъпка по стъпка Кадийски влизаше все по-навътре в „тъмното огледало на битието“, някак си, без да се страхува какво го чака отвъд. Онзи, който има представа от творческия акт, няма как да не си представи и потреса, и ужаса, и болката от новото „пресътворение“, от свободата, отишла по-далече от своето изначално определение. Точно затова стиховете му от последните няколко години разтърсват, мачкат, смазват установените ни представи за поезията и ни карат да се замислим както за свободата на гения, така и за собствената ни свобода – доколко изобщо сме готови да нагазим в дълбоките води, да плуваме със спасителен пояс или наистина да се гмурнем, ако го можем…
Всъщност не е ли това истинската цел на всяко истинско изкуство?
Когато започна (в Париж) да пише на руски новите си стихове и споделяше по телефона, че сякаш някой му ги диктува, дори аз (свързан с него повече от половин век) не му се доверих. Предположих, че е поредният опит да ме „изпита“ – нали и аз превеждам големите руски поети. Но когато започнаха едно след друго да идват в електронната ми поща в Брюксел нови и нови, все по-добри стихотворения с неговия „български“ почерк, но сякаш излезли изпод перото на голям майстор на руското слово – повярвах. Когато днес чета сонетите му от последните две години, изпитвам същото стъписване – това е Кадийски, безспорно! Но довчера бяхме заедно, а сега е отишъл толкова напред, че ще ни трябва спасителния пояс на австралиеца Натан Ондрос…
Стъпка по стъпка, но понякога и с внезапни синкопи Кадийски изграждаше свой собствен хронотоп, който няма наистина художествен адекват в българската, а вероятно и в европейската поезия, доколкото я познавам. Всъщност в него нито времето, нито пространството са граници на лирическите превъплъщения, нито противоречията между идеите в различните времена са пречка за диалога, посветен на същността, а не на „подробностите от пейзажа“. „Съвременници“ на поета са и библейските Йов и Адам, и митичните Лаокоон и Давид, и „съратниците“ му по перо Хьолдерлин и Ленау, Аполинер, Рембо, Пастернак, Ахматова, Тарковски, Ив Бонфоа, Висоцки… Но тук са и родните му „съмишленици“ – Атанас Далчев, Иван Давидков, Йордан Янков, Григор Ленков, Биньо Иванов, Николай Панайтов. Ще прибавя и себе си – повече от половин век сме заедно – в добро и зло, но винаги свързани като скачени съдове…
Този нов свят на Кадийски, колкото и да е разпрострян във времето и пространството, има своите граници. Но това са границите на духовността, които всъщност определят безпределността на художествения хронотоп в творчеството му. Точно затова и посланията му звучат едновременно като старинни притчи, излезли изпод перото на забравен андалуски поет, или като нови пророчества на прероден древен аед.
Орелът, който хранех с моите пети,
умря под мен – и аз къде ли щях да бъда,
ако не съм с крила?… Живях осъден без присъда,
но, Господи – и в своя гняв! – къде бе ти?
Блажени нищите, но как душата да е нища?
И мойта пролет беше пролет пражка,
и мойто лято – август, от сибирски студ надвит…
Край мен димяха черни от щурци стърнища.
И пътят раздвоен лежеше – прашка
до сянката ми – повален в прахта Давид.
„Давид“
Не случайно в последните две десетилетия Кадийски все по-често се обръща към сонета – венецът на лирическото превъплъщение. За виртуоз на словото като него не ограниченията на формата са предизвикателство, а възможността да вдъхне нов синтез в тези четиринадесет стъпала към прозрението. Всъщност това е и своеобразно преклонение към класиката, с която е дълбоко свързан повече с поезията си, отколкото с преводите си. Точно затова, когато завършвахме редакционната работа по „Окото на Лаокоон“, му написах:
„Стана хубава книга – и красива, и мъдра!
Ако започнеш да я четеш отзад напред, виждаш как всичко си идва на мястото – като в живота. Всичките „изми” при теб са били стъпала към олтара на великата богиня на словото – Класиката! Не като подражание, не дори като влияние, а като нейно ново превъплъщение. <…> Ти си обречен на класиката – от най-ранните ти творби до днешните, нещо повече – ти самият си Класика.
Впрочем това е една от причините да стъписваш всеки, който е нагазил в дълбоките ти води – без значение кой е, какъв е и къде е по широкия свят. Кой осъзнато, кой интуитивно, кой дори напълно неосъзнато – всички те възприемат така, както се възприема класик – като еманация на сакралността на словото, като велик дух, за чиято мисия няма прегради.
Когато навремето определях творбите ти като класицистични, съм грешал, вероятно от страх да не ги наредя веднага на лавицата на класиката. Пък и тогава още не съм схващал какво точно е класиката в целия ґ обем, малко учебникарски съм я отнасял към миналото, без да съзирам нейната очевидна принадлежност към нас-тоящето и бъдещето.
Може да бъдеш спокоен за бъдещия живот на твоите творби – езикът, строежът им и посланията в тях ще устоят на всички катаклизми на времето, защото в тях няма нищо временно! Като се замислиш, това е най-отличителният белег на класиката – тя е точно толкова във времето си, колкото и в миналото, и – много повече в бъдещето! Защото онова, което ние критиците наричаме с клишето „прозренията на поета” още не е „прочетено” от съвременниците и тепърва предстои да бъде разбрано, а значи и осмислено“…
Кирил Кадийски с цялостното си творческо присъствие е между малцината творци в днешния свят с истинска културна карма – да строи мостове между разпокъсаните и загубените в безвремието на войни, вражди и омраза духовни територии, между съседите на трагичните Балкани, между все по-любопитните един към друг европейци и хората по света. И аз вярвам, ако не днес, утрешното българско поколение, проникнало в дълбините на художествения свят на Кадийски, ще разчете в неостаряващия контекст на неговото творчество послания, които много често са ни заварвали и продължават да ни заварват неподготвени.
Нощта е рентгенова снимка с разяден облак по средата.
Все мрак ли трябва, за да видим истинския образ на нещата?
Брюксел, март 2014 г.
София, юни 2020 г.
[1] Вж. студията на Стефан Баке Позицията на инакомислие при Кирил Кадийски, предговор към Poёmes. Poems, изд. „Les Belles Lettres“, Париж, 2009.
[2] Всяка неделя. Легендата и нейните герои. 77 свидетелства, записани от Антон Стефанов“, стр. 358 (https://www.kevorkkevorkian.com/bg/svidet-blaga-dimitrova.html)
[3] Таня Стойнова, 11.10. 2011 г.
[4] Манол Глишев, който се оказа и талантлив поет – още една гаранция за това, че и новото литературно поколение открива непреходни ценности в тази поезия. („Ужасният глас на Кирил Кадийски“ – http://mglishev.blog.bg/poezia/2014/03/01/ujasniiat-glas-na-kiril-kadiiski.1243357 )
[5] Според сполучливата метафора на сръбския поет Драган Йованович Данилов, който има сериозни наблюдения върху поезията на Кирил Кадийски.
[6] Доказателство за това е печално известната нечия злоба, предизвикала преди двайсетина години облепването на книжарския площад „Славейков“ с некролози (!!!) на поета.
