НЮ ЙОРК, НЮ ЙОРК, НА ТИ НЮ ЙОРК! ДАЙ ГО ДЕ! Никола Г. Алтънков

Беше, разбира се, моя скромна милост, току-що слязъл на летище „Кенеди” от самолет на SAS (Скандинавски аеролинии) на 16 януари 1967 г. Откъде да знам, че само след девет години ще описвам в докторската си дисертация одисеята на българските емигранти в САЩ и при изследванията ми ще се натъкна на апокрифа за наличието на българин (и то от Охрид!) в експедицията на Христофор Колумб в 1492 г. Открил Америка!

А за мен беше сбъдването на отколешната ми мечта. Описал съм вече набързо „американизацията” ми в София и премеждията ми по пътя към новото ми Отечество. Имах Родина, която не успя да ме отчужди от нея, въпреки че се опитваше, но пък ме насочи към избор на Отечество, което мило, приятно и гостоприемно ме приюти и от което не съм видял досега нищо лошо, напротив. Напротив!

Обичам и Родината и Отечеството си и кошмарът ми е нова война между двете – символична или не – която да ме принуди да избирам. Но понеже вече съм към края съм оптимист, че това няма да се случи, а на всичко отгоре от известно време двете – Родината и Отечеството са и военни съюзници. Та изгледите са добри.

1967 г. беше в разгара на Студената война, но г-н Алтънков си подсвиркваше безгрижно по пътя от летището към апартамента на Танте Хелън, която се беше появила през последните три години. Тя и синът ѝ ме посрещнаха и ме извозиха до 184 Audubon Avenue в Uptown Manhattan.

В Швеция се оказа, че действително съществува Хелън Кудиян, която живее в Ню Йорк, приятелка на майка ми, също от Пловдив и нейна дружка от моминските им години. Заедно са лудували и гонили момчета през 1920те години, зер какво друго правят свестните госпожици, освен да се учат, кипрят и да се оглеждат за съпрузи.

Майка ми е била много красива и сигурно преди времето си – имам нейна снимка с френска барета и лула между зъбите, с предизвикателна усмивка и прекрасна фигура, за главицата ѝ да не говорим. Хелън, американското ѝ име, в Пловдив сигурно е била Хрипсиме (не ми беше удобно да издирвам, или да придирвам, щом съм ѝ на гости), както и да е, но беше подновила връзката си с майка ми, незнайно как, година-две преди да избягам. Разгеле: носех адреса ѝ със себе си и ѝ се обадих от Стокхолм. Тя каза, че смятала да отиде в България да се види с майка ми и други близки и познати и всичко тръгна по реда си. Даже на връщане в Ню Йорк се отби в Стокхолм и се срещнахме. Нахакана, смела и не ѝ пука от нищо. Абе, майка ми! Аферим на жената. Каза ми да нямам кахър за нищо, ще бъда при нея като пристигна в Америка.

Хелън имаше мъж и двама сина, единият беше женен и със семейството си живееха в Ню Джърси, другият ерген и майка му се кахъреше, че арменките гледали жениха им да е по-богат, а Агоп не беше и накрая се ожени за ирландка. Майка му не беше доволна.

Аз бях щастлив, че не съм принуден от първия ден да се грижа за дом, прехрана и т.н., но и бях притеснен понеже не съм свикнал да досаждам на други хора, макар че всички те бяха много мили и ме бяха превърнали в своего рода сензация в кръга си от роднини и приятели. Постоянно идваха хора и ме разпитваха за това или онова, всичко им беше интересно, както и те на мен. Америка ми беше много добре известна, но си е друго, когато си там. А пък тия добри хорица за първи път виждаха човек от другата страна на Желязната завеса.

За очудване на всички и на мен самия, след пет дена вече бях на работа в Manufacturers Hanover Trust Co. на Wall Street. По онова време банката,
на която се подиграваха, че не произвежда нищо, не е в Хановер и не вярва никому (буквално от името ѝ), беше петата банка в САЩ и осмата в света. По-късно закъса и в 1991 я лапна Chemical Bank, а сега е JPMorgan Chase.

След още две седмици се изнесох от Танте Хелън и се установих на 56 Bennett Avenue. Животът ми в новото Отечество почна да се запълва. Понеже имах много свободно време – събота, неделя и след работа – 5 часа следобед, и нямах още приятели, нито даже познати, митках насам-натам, откривах нови неща, зяпах и се щурах навсякъде, всичко ми беше много интересно, почти както първите седмици в Швеция, но там беше някакси по-фамилиарно, все пак Европа, а Америка е бамбашка работа, съвсем различно. Но пък моментално, веднага се почувствах у дома, като че ли съм бил и пребил. И хората са ми познати, говоря си с тях и нищо, половината от тях говорят английски по-зле от мене, а един от десет дори не знае и дума от езика.

Срещах се и с привички и правила, които ми бяха малко странни. По мое време всички мъже носеха меки шапки независимо от сезона. Даже лятно време, с риза с къси ръкави и шапка. Не сламена, или лятна, не, обикновена шапка (бомбе). И аз почнах да ходя със шапка.

Като се качиш в асансьор и влезе жена, трябва да си свалиш шапката.
Не знаех, разбира се, но гледам, че другите мъже ми мигат и намигат, демек да си сваля шапката и се научих. Даже преучих. Гордо, гордо като стар американец, в асансьора на банката веднага си свалям шапката като се качи дама. И тогава всички ме поглеждат и ме изглеждат. Докато един ми влезе в положението и ми каза, че тая проява на учтивост не се отнасяла за служебни асансьори. Ново двайсе!

На всичкото отгоре във фоайето на банката (кабинета ми беше на 28мия етаж) има десет асансьора. Докато чакаме някой да се отвори залагаме по долар на различните асансьори. Който пристигне пръв, спечелилия си слага доларите в джоба и се хили доволно. И после пак. Американците са комарджии, макар че отстъпват на китайци и японци, които са направо страстни играчи. И в баровете и в обикновените отношения между хората повечето спорове се решават с басове. Като си толкова тарикат и уверен в правотата си – хвани се на бас! Put your money where your mouth is! Тури си парите, където ти е устата!

Понякога и аз да направя някоя кинта от бас. Както си седя кротко пред бара и си пия питието, слушам, че някой поръчва Jack Daniels, друг вика ей това е истински бърбън и аз леко подхвърлям, ломотя, ами това не е бърбън. Кое не е бе, как да не е бърбън, какво е? И аз с най-добрия си не-английски акцент казвам не е бе, то си е уиски. Вярно? А на бас! Е, не се хващам на бас за такива работи. Не се хващаш, защото ще загубиш, айде по десет долара. Аз не искам и се съпротивявам. Той настоява, а барманът се хили и си трае. И аз си трая, викам, айде, не искам на бас. Пъзльо вика оня, а и приятелите му ме подканват, айде де като си толкова голям тарикат, фани се на бас! Моето време идва. Аз му викам, айде по двайсе долара.

Сра маца у каца! Оня разбира, че е станало франс и почва да се колебае, но приятелите му не го оставят: Айде бе, вземи му парите. С неудоволствие си слага парите на тезгяха, и аз слагам моите. Арбитър е бармана. Той обявява неизбежната присъда, аз прибирам парсата. Трябва много да се внимава, щото понякога става мариз. И ако не си готов да се биеш, не се заяждай
с хората. Или чупката веднага. Най добре с неговите пари да поръчаш питиета за всички.

В баровете, които навсякъде в Америка бяха като крепости – без прозорци и полутъмни – като си поръчаш питие на бара, трябва да си извадиш парите и да ги сложиш пред себе си. Барманът ти дава каквото си поръчал и си отброява стойността на питието. И после пак и пак. Беше ми някакси обидно, демек нямат ми вяра, но видях, че се отнася за всички. Докато един комшия по стол на бара ми сподели, че това е главно тук, на изток: колкото по на запад пътуваш, толкова по-ласкави стават хората и няма нужда да си показваш денгите. И се оказа вярно.

Добре, ама баровете са отворени до два сутринта, обаче в събота вечер са до полунощ. Айде бе, защо така? Обясниха ми, за да можеш да станеш навреме в неделя сутринта и да отидеш на черква. Незнам дали още се спазва, в Калифорния не важеше.

Някой път като е хубаво времето и ми е леко на душата тръгвам пеша от 191 улица (Одюбон авеню) или 186-та до Таймз Скуер – 42 улица. Бая път, но като слизаш по Бродуей е интересно, оживено, народ, витрини и за три часа си там. На връщане с метрото.

Един път се бях заблял и гледам, че съм на 34-та улица. Там е малко по-вехто и въобще по-кофтаран. На една пряка съзирам магазин и на витрината изложени пишещи машини, сметачни, тогава нямаше даже „елки”, нищо нямаше от сегашните джунджурии. Зазяпах се и влязох вътре. Двама души възрастни, единият ме заприказва. Казах му, че ми трябва пишеща машина и действително ми трябваше. Показа ми няколко, спрях се на „Оливети”. Ами, казва, купи си я! Аз му викам, че нямам пари, той се чуди, как да нямаш пари, не работиш ли? Работя, казвам, ама от две седмици и още нямам пари. А бе, ти откъде си, викам от България, веднага ме заприказва на руски, излезе, че са руски евреи, едни мили, симпатични. И добри търговци.

Добре, казва, машината е 35 долара, ти колко имаш? Имам пет долара (имах повече). Добре де, вземай я, ще ми изплащаш по пет долара на месец, става ли? Става, ама имаш ли ми доверие? Имам ти, нали каза, че работиш в банка на Уол Стрийт? Да, така е, но ми трябват пари и за наем и за покъщнина. Добре де, ще ми носиш по десет долара на месец и ще се разплатим. Ококорих се веднага. И настъпвам.

Но ми трябва и една на английски (онази беше с руски шрифт, с български няма и той ме увери, че няма и да намеря в цяла Америка). Ааа, и още една искаш, Да, още една. Добре, казва човека, вземай и другата, също „Оливети”, същия модел сиво-зеленикава, прекрасни. Бижу! Още имам българската, донесох си я от Америка, не ми се оставяще. После аз си набавих от България Е-двойно и Ъ-широко и си имам пишуща машина по стария правопис, на него пишехме в САЩ и аз още го спазвам, когато пиша на ръка.

Не ще и дума, разплатих се с милите русо-евреи за два месеца, те не само се учудиха, но ме и подканяха да не бързам, да се обзаведа, а те ще ме чакат. Сприятелихме се и ето и сега след 54 години ги помня.

Никола Г. Алтънков

4 март 2021 г.