Нов разказ от Горан Атанасов, из „Махалата на совите“

СТАРОТО КОРИТО
Мочо обичаше да носи пушката на дядо си. Двамата почти всяка вечер излизаха за патици край един заблатен ръкав на Огоста – Старото корито.
Мнозина твърдяха, че някога тук е минавала реката. Диво място, обрасло с папур, позеленяло, водата едвам-едвам пълзи, а от двете му страни се
прострели обширни ливади докъдето ти стигат очите. Сред тях няколко самотни дъба стърчат, провесили огромните си клони над тихото поле
като стражи. Стари дъбове, кой ги знае откога. В края на ръкава, като го загледаш отдалеко, излеко се подават коронките на млада тополова горичка.
Каква гора само – като омагьосана – есента гори в злато, а напролет е зелена-зелена и ухае на живот.
Ако тръгнеш през нея, ще излезеш чак на Заище, на големия завой на реката. Там Огоста върви бавно, величествено носи живота в кротките си води. От
двата ѝ бряга са се надвесили върбалаци, където пролетес пеят авлигите. Под тях тъмнеят дълбоки вирове. В отвесните скали над реката гнезди двойка бухали. Ако замръкнете, ще ги чуете. На свечеряване първо започват да крякат жабите, после се обажда бухалът, а когато денят помътнее съвсем,
се дочуват нейде от мрака гласове на нощните чапли. На такива места Бог крие тайните си.
Вървяха дядото и внучето към Старото корито. Времето – сиво, мъчно, комините запушили, последните петли вече са изкукуригали, селяните
се бутат по дворовете, прибират добитъка и пълнят каните с вино. А дядото и внучето пристъпват към Старото корито. Внучето отпред, гордо нарамило
пушката – дядото подир него води кучето на повода. Подсвирква си и от време на време си прочиства леко гърлото. Ходят-ходят, па дядото подметне.
– И сега какво, студентство?
– Ъхъ.
– Добре е, добре е. Учи, синко, да не пасеш гъските. То не че е лошо да пасе човек гъските, ама нали други времена идат.
Не след дълго стигнаха. Седнаха край папура и зачакаха прелета. Небето над главите им бавно помътняваше. Под него, в далечината на запад, по
белите шапки на Балкана грейваха малки вишневи точици, досущ като пискюли – последните слънчеви лъчи на декември. Хем красиво, хем леко призрачно.
– Еее, синко, хубави годинки ти предстоят. Най-хубавите, но и най-трудните!
– Защо?
– Защото в живота нищо не идва даром, Moчо. Трябва да се потрудиш, трябва да се поизпотиш. Понякога ще ти е тежко, адски тежко. Ще си сам.
Дръж духа си изправен! Аз ще съм винаги наблизо. И дори да не ме виждаш, знай, че съм наблизо. И когато стане напечено, сигурно ще ти се иска да
заплачеш. Какво съм ти казал за мъжките сълзи, момчето ми?
– Че мъжете не бива да плачат.
– Не, синко. Мъжете не бива да хленчат. Мъжките сълзи са по-тежки от женските. Плачи само в краен случай, момчето ми, защото когато мъжете
плачат, земята се люлее. И не се отказвай – продължи след малко. – Капката дълбае камъка не със сила, а с упоритост. Учи се от природата. Дъгата
изгрява след бурята. Небето е по-бистро след дъжд. Сутрин и вечер е най-красиво, но и най-страшно. Виж го само! Гледай как светът се затваря, бавно
изчезва, отдалечава се. А утре, на обратно – прозира, уголемява се, идва по-близо, за да ти даде надежда и да ти вдъхне кураж. Няма по-добър учител
от природата! Помни – можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш достатъчно силно – тук, в сърцето си.
Дядото свали черната си кожена ръкавица и заудря с показалеца върху гърдите си. Сетне духна в нея и я сложи отново на ръката си.
– Ако има нещо, на което ловът е най-добър учител – продължи бавно той, – то това е умението да цениш и улавяш моментите. В природата всичко става много бързо. И почти винаги си изненадан. След тези секунди из гората се носи ехото от изстрела, а у теб пълзят едни особени чувства, които не се описват. Така е и в живота, когато целта е видима, просто трябва да дръпнеш спусъка. Това е положението! Сега ми дай пушката, време е за вечерния прелет.
Дядото напълни пушката. Момчето, на метри от него, беше хванало повода на кучето и – вперило поглед във вечерния простор, дето скоро щеше да засвисти ятото диви патици. Тези минути са неспокойни, но дядото е съсредоточен и хладнокръвен.
Невероятен стрелец е. Нужни са му само няколко мига, за да спре полета и на най-бързата птица. Ето ги първите. Няколко изстрела и две патици вече лежаха в бавните води на Старото корито.
Момчето уж между другото подхвърли:
– Не те ли е жал да убиваш животни?
Старият човек знаеше, че няма измъкване от този въпрос, но все се надяваше, че няма да му бъде зададен от неговото момче, което си е ловец. За ловците е лесно, те не те питат за чувства – часовниците са сверени, показват едно и също време. Лакърдиите се точат около ловните подвизи, а въпросът защо дърпаш спусъка не стои на дневен ред. Труден въпрос е това. Как дядото да отговори с няколко изречения? Как да обясни цялата тази лавина от емоции, отприщена след ловния ден, как да обясни на едно хлапе, което гори при вида на пушката и лая на кучето. Има и лесни, има и трудни въпроси. Този е от най-трудните, но трябва да се отговори. Всеки въпрос трябва да получи отговор, иначе няма смисъл.
– Ще ти разкажа една история, синко. Имало в Скандинавия един много добър ловец. Славел се с безкомпромисен изстрел, никога не пропускал. Приятелите му казвали, че бил надарен свише. Но един ден ловецът изпуснал. Насреща му скочил огромен благороден елен с невиждани, разкошни рога, но той изобщо не стрелял по него, а над него. Защо? Този въпрос е също толкова интересен, колкото и въпросът защо дърпаме спусъка. На някои въпроси отговор има само сърцето. И тук не става дума за жал. Наивно е да свеждаме лова до този
въпрос. Прекалено е, как да ти кажа, прекалено женско е това питане.
Момчето се усмихна.
– Тук става дума за философия, хлапе. Нещо повече от това да изпитваш съжаление. Говоря ти за доблест пред лицето на природата. За уважение.
Aма не като онези непрокопсаници, които прегръщат дървета и бръщолевят врели-некипели. Помисли, защо ловецът, този изкусен стрелец, не е поразил с куршума си най-красивото животно на земята, когато преди него е убил толкова много други? Помисли и върху още нещо: В живота винаги
ли успяваме? Винаги ли имаме равен старт с останалите? Животът не е ли състезание също като лова, не е ли надпревара? Колко често печелим, а
колко често животното ни се изплъзва? Ловът е повече от съжаление, повече от точен изстрел. Понякога, въпреки че едва ли друг път ще си го призная, но понякога се радвам, когато не съм уцелил, когато животното ме е надхитрило,
когато е било по-бързо от мен и по-ловко. Носи ни се слава на хора, които убиваме за удоволствие, но искам да ти кажа, че никой ловец не излиза да
мръзне цяла вечер заради едното парче месо. Това е отвъд тези разбирания, за жал. Много можеш да разбереш за човека от това как си прекарва свободното време. Не е вярно, че ловът е животински инстинкт. Човек се превръща в животно не когато ловува, а когато спре да се интересува от красивото. Когато само стреля, без да вижда животното, живото пред себе си.
И още нещо, момчето ми. Човек има нужда от авторитети, от лидери, от водачи, просто защото някои хора са по-добри от други. Откажеш ли се
от авторитетите, превърнеш ли стомаха си в единствен свой приятел, свършил си. Нещо в тебе се е счупило безвъзвратно, вече си инвалид, къса се последната струна на цигулката и ставаш най-обикновено дърво. Човек без авторитети е малко бамбашка, как да ти кажа – самозван кретен. Така че
ловът не е по-лош от което и да е хоби, стига да поставяш в основата му доблестта и никога да не минаваш границата на уважението към природата
и животното. Защо ми е да убивам сега тази сива чапла на отсрещния бряг. Само за да проверя мерника си, да почесам самочувствието си, затова ли?
Ей за това ти говоря. Ловът си има правила – писани и неписани. Писаните са тези – нямам право да стрелям по чапли. Защитени са от закона, но реално мога да стрелям и да я убия. Кой ще ме види тука, в средата на нищото. Какъв закон тука? Няма жив човек на километри разстояние. Но това е моето правило, което ме прави ловец, а не варварин, не разсипник – а ловец!
– Дядо, изпусна патиците! – извика развълнувано хлапето, докато профучаваха над главите им.
– Остави ги, синко. Може би утре вечер. Сега е време да си ходим. Баба ти е приготвила вечеря, печката гори, ще се стоплим.
– Може ли да взема пушката?
Дядото подаде старата двуцевка на момчето, то я преметна през рамо и двамата тръгнаха към селото. Беше завалял сняг и светът изглеждаше почист.
– Знам защо онзи ловец не е убил елена, дядо!
– Защо?
– Защото някои ловци просто са по-добри от други. Също като при хората.
Дядото се усмихна. От това момче щеше да стане човек.