Нов откъс от „Библия за прелюдейци“ на Ана Боянова

***
От постовете във Фейсбук разбирам, че са започнали
химотерапиите.
Една сутрин питам Доби:
– Ако беше левкимия, би ли дал костен мозък, при съв-
местимост?
– Шегуваш ли се?
– Никак.
– Значи си цинична. Той като гладна чавка изпи твоя
мозък, пък да глътне и моя костен, така ли?…
– При съвместимост се мисли единствено за спасяване
на живот…
– Кая, как да съм съвместим с този, който съсипа моя
живот, нашия живот, как да съм съвместим с него?
– Забрави! Аз от отчаяние…
Минава ден и Добрин започва да рисува трескаво.
Прави малки картини 20 на 20 см.
– След твоите монументални творби, това са абсолют-
ни пигмеи.
– Нямам време.
– Закъде си се разбързал?
– Анриета ще ги изкупи и с парите ще се лекува твоят
красавец… Открита е дарителска сметка…
– Ти наистина ли? – прегръщам го и го обсипвам с це-
лувки.
– Каква бурна любов се роди в душата ти! – дръпва се
Добрин и на лицето му се изписва страдание. – Ако не е бол-
ният Иво, как ли ще получа и троха обич от теб?…
Въпреки казаното приключва навреме с картините,
озаглавява цикъла „Спасение“, продава го на галеристката и
превежда сумата за етап от лечението на Иво.
228
***
Срещаме се с любимия в едно кафене, близо до дома
му. Прегръщам го силно и дълго. Крия сълзите си. Сяда, гле-
да ме с едва намерена усмивка по тъжните си устни. Блед е,
с памучна шапка, която не сваля.
– От косата ми нищо не остана с тези химии! – маши-
нално докосва главата си. – Но по-лошото е, че много се
уморявам.
Преценявам, че е с угаснал живец – той, енергичният,
ведрият, издръжливият… Пропаднали са някъде пламенни-
ят Ромео, бляскавият Дон Жуан, наглият затворник, мрачни-
ят Яворов и всички превъплъщения, образи, роли, постиже-
ния. Стопил се е моят мечтател, залязва моето слънчице…
И наред с болката една мисъл ме пробужда от съжале-
нието – трябва да му помогна, аз съм тази, която с любовта
си може да го спаси! И то не с топли супи, или шейкове за
имунитет! Със слово! Ще извая пиесата, която от години за-
мислям, за която сме говорили с него толкова пъти! Подпале-
на, вече я знам, усещам я готова цялата, като завършен файл
– някъде над битието ни, над страховете ни, в някакво ефир-
но измерение. Ставам словоохотлива, давам му кураж, пълна
съм с емоция и сила – ще успея! Изкуството ще спаси света,
красотата – духовната – ще спаси света! И Иво ще бъде спа-
сен! Дори бързам да си тръгна за да започна веднага!
Вкъщи обявявам да не ме търсят за нищо – ще пиша
на живот и смърт. Любимият ще играе в пиесата ми, ще се
мобилизира, тази терапия ще го оздрави! Добрин изсумтява,
но ме разбира от половин дума и в продължение на месец
буквално стъпва на пръсти – не ходи в ателието, грижи се
за Ава, учи се да прави палачинки и омлет, пуска пералнята,
простира. Под очите му се врязват страдалчески сенки. Ех,
ако ние, жените бяхме толкова крехки…
Съобщавам на Софи, че пиесата ще бъде за Иво и за
нея. И на двамата пращам още „топлите“ текстове. Въодуше-
229
вяват се. Дори се събират и обсъждат някои насоки и хрумки
в изпълнението. Леля ми подготвя свой ученик – директор
на театър – че скоро ще му предложи един бисер, който не
иска да хвърля на „свинете“, а би го дала само на познавач и
истински професионалист. Бисерът е готов, минават още два
месеца докато се уредят някои бюрократични формалности
и докато пиесата влезе в програмата.
– Нямаме време! – казва леля ми на директора.
– Не говори така! – прекъсвам я нервно. – Иво ще се
оправи, ще победи болестта и ще триумфира по сцените!
Тя ме поглежда кратко и търси неистово кърпичката си
– ужасен тик, който ѝ избива, когато е силно развълнувана
и който ненавиждам! Ненавиждам и думата ремисия – това
понятие е дамоклев меч – означава, че си бил болен, симп-
томите са отслабнали или изчезнали, но може да се очаква
рецидив всеки миг.
Започват ежедневните репетиции. Иво наистина е не-
узнаваем – сякаш никога не е бил болен и от хрема дори. По
скалпа му се прокрадват мъховете на новата му коса, тенът
му порозовява, гласът му става предишният – нюансиран,
топъл, убедителен.
Ликувам! Ето, спасявам го наистина! Чела съм, че ма-
терията се владее от духа, значи болестта ще избяга, защото
младият организъм събира воините си и подрежда наново
редиците, а душата суче свещено мляко от небесата. Всеки
процес е обратим! Изкуството лекува, любовта лекува, оп-
тимизмът лекува!
Премиерата е в един навъсен ден с проливен дъжд.
Въпреки потопа залата е препълнена. Отново Иво, отново
достолепната София Икономова – публиката е жадна. А и
авторът на пиесата ги интересува… Тичам до последно по
интервюта, по магазини за подходящ тоалет, на фризьор; за-
бравям лошото, болката отстъпва място на суетата, на увере-
ността, че човек поне мъничко е Бог и може да твори чудеса.
230
Успехът за всички ни е неоспорим. Радостта обхваща
не само нас, а и баща ми, Добрин, дори Пловдивчанката – съ-
пругът ѝ е здрав, нищо, че онази изедница му написа пиеса
– нали все пак е направила това за добро…
След спектакъла сме седнали в ресторанта на дълга
маса, като младоженци – в центъра Иво и аз, до него леля ми,
от другата ми страна – директорът на театъра. Нататък е ма-
совката от нашите близки, приятели и персонал. Настояват за
тост – гледат ту към авторката, ту към актьорите. Любимият
хваща ръката ми и я целува. Казва замислен:
– Какво щях да правя, ако не бях намерил онова паяче в
косите ти?!…
Тишина. И в нея изниква пред очите ми библейската
картина на вечерята у възкръсналия Лазар. Ето, сега ще взема
мирото от нард и ще помажа нозете на моя избраник, а после
ще ги изтрия с косите си, защото някаква част от мен вече
знае, че няма да има време да бъде помазан в деня на погре-
бението му.
***
Минават две седмици – телефонът на Иво е изключен.
Не се чуваме, няма постове във Фейсбук. Полудявам от неве-
дение, притеснение, лоши предчувствия, мъка и унижение.
Леля ми знае нещо – настоявам да каже. Внезапно се влошил.
Болестта, приспана от силата на изкуството, се събудила по-
жестока отпреди…
Права е Тина – не само на празници е тежко, когато
имаш връзка с женен мъж. Още по-тежко е, когато той се
нуждае от теб, а не те допускат. Лежа и плача тихо, сълзите
ми просто преливат, като вода от препълнен съд. Толкова съм
зле, че Добрин ме съжалява и пита как да ми помогне.
– Отиди у тях. Жена му би те пуснала да го видиш. Мен
– никога!
За моя изненада се обажда на Пловдивчанката и…
тръгва.
231
……..
– Променен ли е?
– Достатъчно, за да ти скъса сърцето. Останали са му
само едни горестни очи.
Нямам достъп до умиращия. Пловдивчанката цеди
близките през ситен гевгир. Аз каква съм ѝ, та да ме пус-
не край леглото му? Виж, Добрин е друго. Той е потърпевш,
колкото и тя. Той е „горкият“ в същата, до милиграми, нейна
доза.
Осланям се на молитви. Очаквам ново чудо. Колегите
на Иво от театъра организират чрез форумите егрегор – всяка
вечер в единайсет призовават приятели към обща молитва.
Непознати пишат и препоръчват знайни и незнайни
„бабини“ рецепти – изцеление чрез газ за горене – по схема;
алое – листа, сок, ампули; смола от ливански кедър; урино-
терапия, имуностимулатори. А онова гадно нещо в тялото
му работи ли, работи. То дори не е конкретно нещо, това е
целият му организъм, клетките му, тъканите и течностите в
него – подивели, подпалени от пъклен огън, бушуват и уни-
щожават всичко здраво край себе си.
Единственият ми пратеник при болния е Добрин. Но
той не може да дежури там, както бих искала да дежуря аз.
Да поставям хладни компреси на трескавото чело, да държа
костеливата, вече, ръка, да милвам раменете и свита до нозе-
те му да плача безмълвно, отчаяно, но все пак да усещам, че
още го има…
Невъзможно е. Преданата съпруга върши всичко това.
Безотказно, фанатично – направо ѝ завиждам.
Решавам да я пресрещна по тяхната улица и да я моля,
както се моли божество, за две минутна последна среща с
Иво. Може ли да ревнува умиращ, от съсипаната му бивша
любовница… Но знам, не става въпрос за ревност, а за прин-
ципи. Любовницата е изчадие, любовницата е безсрамница,
разтуреница, гадина, безочлива курва, перверзна кучка…
232
Седя по дни пред кооперацията им. Заболява ме гръбнакът,
табаните; душата и без друго си боли… Не излиза преданата
съпруга, сраснала се е с болния, не иска и миг да загуби от
общуването си с него. Не дава на друг последното му диха-
ние, не дели болката си.
И днес – благодаря ти, Боже, – ето я, отваря вратата,
Йорк изскача буйно и радостно, вдига крак при първата ав-
томобилна гума…
Навъсена е. В черно, със сенки под очите – нормално,
не може да ликува. Но има нещо антипатично в мъката ѝ –
смирението отсъства, гледа, сякаш е глътнала всички човеш-
ки псувни спрямо Вселената.
– Моля те, пусни ме при него! – докосвам ръката ѝ.
– Махай се! – пъди ме, както пъдят циганките от пло-
щада пред църквата „Света Неделя“ .
– Само минута. Няма да му говоря, няма да му преча.
– За какво ти е – злобата ѝ гаргари в гърлото – един ске-
лет без коса, с памперс, замъглено съзнание и смърт във вся-
ка клетка? Ти обичаше тялото му, младостта му, красотата,
известността. Такъв не ти е нужен. Такъв мога да го обичам
само аз.
Сълзите ми са по-топли и горчиви от всякога. Йорк се
е наскачал по панталона ми и е оставил десетки отпечатъци
от прашни лапички. Чак сега забелязвам… Не съм го усетила
дори.
***
…Отново химиотерапия. Отново непоносими постове
във Фейсбук. Знам от Добрин, че леля ми ходи след влива-
нията да види Иво. Нищо не казва. Всичко било в Божиите
ръце. Това е ясно, искам нещо по-различно – някакъв надеж-
ден симптом, някаква далечна лекарска прогноза, че може
би, че вероятно, че несъмнено, болният ще победи този неу-
молим враг в тялото си.
233
Един ден отивам при Софи и плача като пред икона:
– Ако си ми истински близък човек, ако си единствената
ми останала опора, ако заслужавам поне малко добро – излъ-
жи ме дори – има ли надежда?
Леля ми се държи като десетгодишен олигофрен – с
празен поглед и некоординирани движения. Сграбчвам раме-
нете ѝ:
– Престани с тази неврастения! Кажи какво става там?
Как е, страда ли, бори ли се, или се е предал?…
– Ами… той е онкоболен…
– Не се подигравай с мен, говори!
– Кая, погледни ръцете си. Движиш ли ги?
– Движа ги! – този път аз се държа като глупачка.
– Благодари им, че се движат. А краката – движиш ли
ги? Благодари им. И главата си движиш… Спомняш ли си
като малка, как се качваше на стол и рецитираше?
– Спомням си…
– Благодари на паметта, че те слуша… Не ме прекъс-
вай? Нали искаш истината? Днес какво яде?
– Лельо…
– Ш-т! Какво закуси?
– Стига! Банан… Ядох банан.
– Благодари на банана, че те е нахранил и на стомаха си,
че е приел храната… Сега, говори ми нещо, каквото и да е!
– Лельо!
– А, благодари на ларинкса си, че произвежда звуци, за-
щото… Иво не може да направи нищо от изброеното до тук
без огромно усилие…
Очаквам да се разплаче. Не, нарежда кухо и тъжно, ся-
каш отсъства цялата ѝ същност. Продължава съвсем тихо:
– Написа ли наскоро нещо авторско?
– Пиша оплаквателни песни!
– Да… Твориш… Иво вече никога няма да сътвори об-
раз в театъра… Ще отиде на едно непознато място и ще се
234
чуди как да се приспособи – без тяло, без глас, без публика…
Кая, благодари на възможността да изразиш себе си, да създа-
деш нещо ново, да създадеш Нещо от Нищо! Това е напълно
Божествено и абсолютно човешко…
Усещам очите си твърди като орех – да ги удариш, ще
изскочи ядка. Не плача, не издавам звук. Само острия свредел
на болката задълбава във всяка моя тъкан, във всяка матери-
ална и нематериална частица.
……..
Дремвам на разсъмване, колкото едно мигване и съну-
вам бял гълъб, който излита от водопроводна шахта. Блъсва
се два-три пъти в облите стени и хвръква свободен нагоре.
Със събуждането се усмихвам – Иво ще оздравее! Шахтата
е болестта, от която се измъква. Звъня на Софи. Напрегната
е като доброволец в битка. Разказвам екзалтирана. Тя ме от-
резвява:
– Мило дете, шахтата може и да е земният живот, от
който Иво скоро ще се спаси… Помисли си колко свободен
ще бъде Там…
– Нали Там не може да се твори? Къде е тази тъпа сво-
бода?!
– Парадокс – тук можеш, но не винаги искаш, а там ис-
каш, но не можеш… Е, остава да бъдеш адекватен на услови-
ята… Не го мисли Иво… Беше талантлив и работеше яко…
– Полудя ли, говориш за него в минало време?!…
– Какво означава миналото в безкрайността на всич-
ко?…
***
Във Фейсбук Пловдивчанката е пуснала две свои стихо-
творения. Боже мили! Ужасни думички, напоени с бездарие и
мъка. Присъстват някакви халби с бира, за които „авторката“
страда, че няма да бъдат изпити, когато дойде моментът на
смъртта; присъства звезда на небето, дето ще ѝ свети и това
235
несъмнено ще бъде Иво… Първо ме залива гняв – така ли се
пише поезия, какво си мисли тази аматьорка, че ѝ се отда-
ва Словото? Иска ми се да постна своите стихове за Иво, да
ѝ покажа кое се нарича трансформация на скръбта… После
притихвам, засрамвам се. Какво е виновна жената, която сме-
ня памперси на тлеещото тяло, която минава през кръговете
на ада, ужасена, потресена, съсипана, която губи опорната
точка на живота си, мечтите си; как да изкрещи болката си,
че се разделя с бащата на детето си; какво е виновна, че не
владее строфите и философските им значения?…
Плача от двойно, от тройно безсилие – първо, че не
мога да помогна на Иво, второ, че деля страданието си със
съперница, трето, че изпитвам презрение към една жена без
претенции в писането – тя просто споделя кървящите си рани
с другите. Но аз, аз се изживявам като великата писателка,
не мога току-така да изпращам безразборно шедьоврите си,
не ми е по ранга и статута да качвам оплаквателни куплети,
друга каста съм, друго ниво… Презирам се заради дребните
кълнове на тези мисли, на тези веднага задушавани, но все
пак поникнали бурени, защото много по-истинска е Пловдив-
чанката с битово-глупашките бири от стиховете си, отколкото
аз, с моите високопарни дрънканици.
Ах, как се мразя!
***
Баща ми идва да ни види – отдавна не сме се събирали.
От вратата казва диагнозата ми:
– Миличка, знам че преживяваш тежко събитията, но
сега си на свършване.
– Как позна? – питам почти обвинително. Винаги съм
подозирала татко в безразличие спрямо семейните драми.
– Ти забравяш, че съм те дундуркал от парче месо. Ви-
дял съм всяка искра в погледа ти и всеки твой жест, наблю-
давал съм те, опознавал съм те… Имаш ме за голям бунак,
нали?
236
Поглеждам го с потвърдителен нюанс.
– Защо, момиче, с какво заслужих презрението ти?
– Малко ли причини има?
– Кая, мислиш ли, че не съм си посипвал главата с пе-
пел при всяка изневяра?
– Не личеше…
– Защото съм инат, защото преработвам събитията
дълбоко, скрито и не ближа, а хапя раните си, докато ги из-
стискам и престанат да кървят… За твое удивление – напъл-
но те разбирам… И сега, по сенките под очите ти чета тво-
ята скръб. На бялото ти лице не се появява белег нито при
болест, нито при безсъние, нито при много работа. Появяват
се мъченически сенки само когато губиш обично същество.
Виждал съм ги след раздяла с нашите домашни любимци,
след кончината на майка ти и … днес, при агонията на Иво.
Прегръща ме… Държи ме топло в обятията си. Отново
е онзи баща, който обичах преди да разбера за изневерите
му спрямо мама, спрямо нашата общност, спрямо всичко, в
което вярвахме… Настъпил е моментът на откровение:
– Татко, кажи ми честно, какво не ти достигаше в бра-
ка?
– Точно обратното – беше ми в повече. В повече под-
редеността на майка ти, уседналостта, желанието ѝ да из-
глежда съвършена, да бъде образец, отличник… Жените, с
които изневерявах имаха огромни душевни липси, но не ги
прикриваха. Бяха обикновени, примирени с хаоса и непред-
видимостта на живота.
– Значи си искал да доминираш?
– Не, исках да се отпусна. Да не се състезавам с парт-
ньорката си, да не отварям прекалено уста, защото тя е го-
ляма хапка за мен; да бъда обичан не със снизхождение, а с
възхищение.
– Просто не сте били един за друг, така ли да разби-
рам?
237
– Може ли някой да каже? Съдбата ни събира по раз-
лични причини… Но не мисли, че не обичах нашата скъпа
мама. Сигурно никой не би я обичал повече от недостойния
ѝ съпруг.
– Татко, защо никога не сме разговаряли така – с ръка
на сърцето?
– Хората са най-откровени, когато ги споходи нещас-
тие. Падат претенциите, падат маските, оставаш уязвим и
гол пред болката. Тогава ближният ти е най-ближен…
Прегръщам го този път аз. Поривисто, по детски, как-
то някога… Аврора се е събудила и припка с боси крачета
при нас. Хвърля се и тя към нашата вкопченост. Тримата сме
пълни с обич, прошка и разбиране. Тримата сме едно цяло.
Мърморя си – какво пречи да е така винаги – без наличието
на загуби, нещастия и мъка?
***
Седмици водя битка със себе си – да се обадя, или не
на онази особа с жестокия негостоприемен шибан тесен таз.
Когато прочитам един пост във Фейсбук от Иво, вече съм
сигурна, че ще се обадя.
Той е написал с присъщата му лекота: „Приятели, ако
някой има инвалидна количка, останала от някой дядо, нека
ми услужи. За кратък период от време…, защото след това
отлитам…“
Разбирам, че иска да победи, макар и за малко, хори-
зонталното си положение. Животът във вертикал е съвсем
друго нещо…
Отивам при шивачката на театъра Стела:
– Трябва ми телефона на твоята землячка.
– Не хвърляй камък в рядко лайно, че ще се изпръскаш
– отговаря Стела с карфица между устните.
– Ще рискувам… Той умира, знаеш ли?
238
– Знам. – притихва жената. – Но какво ще промениш,
ако я потърсиш?
След минути звъня.
Дълбок глас – алтов, много секси, хрипкав, като на пу-
шачка от Неаполско пристанище. Пита коя съм. Не казвам.
Само хвърлям отчаян мост помежду ни:
– Иво умира. Трябва да се видите. Предстои му дълъг
път.
Мълчи, гадината. Не знам дали я боли, но ми се иска
да я разнищя.
Пак пита коя съм. Плача:
– Едно обикновено паяче, което много го обича.
Това с дребните твари явно действа. Дрезгавият глас се
проточва:
– Къде е той сега?
Струва ми се, че трепва. Или така ми се иска.
– Там, у тях, при внучето ви, при снаха ви. При Йорк…
Кучето е Йорк… Отидете, моля ви, никога повече няма да
имате жив син.
Затваря. Псувам я на ум, на глас, ругая себе си, че вър-
ша глупости. Място не мога да си намеря. След два дни ся-
дам да прегледам електронната си поща – Иво ми е пратил
мейл. За първи път от два месеца.
„Ех, паяче, благодаря ти, че се занимаваш с изцеление-
то на душата ми. Това е по-важно от всичко, което правят
другите за мен – втурнали са се да спасяват неспасяемото
ми тяло.
Майка ми се появи… Отначало не казваше по каква
подбуда. После призна: „Една твоя приятелка задвижи мо-
ето чувство…“ Представи си – „чувство“! Колко се злоупо-
требява с тази дума! Както и да е, казах ѝ, че аз вече нямам
нужда от тази среща. Аз погребах липсата на майка вън от
себе си. Имах време да се отдам на болестта си, на смире-
нието, на трудните разговори с Бога, на нашата любов с
теб… Ако по-рано можех да го постигна…
239
Виждаш ли, пайо /за първи път ме нарича така; зву-
чи ми някак безполово, универсално, двусмислено – хем много
интимно, хем мъдро дистанцирано/, виждаш ли, че една бо-
лест си има и хубавите страни?! Нуждая се от някое много
силно твое стихотворение. Толкова силно, че да ме отхвърли
далеч от това легло, което го усещам като блато под тяло-
то си – час след час затъвам все по-надолу и няма измъкване.
Хайде, любимо мое, сбогом, че скоро затваряме заведе-
нието…“
Захлупвам се и плача до пълно удавяне.
…………………
Беше предизвестен, но въпреки това, ужасен ден. От-
варям фейсбук и чета: „Ивайло отиде в по-добрия свят.“ По-
надолу: „Угасна. Дано е лек пътят му в отвъдното.“ Още по-
надолу: „Сега Бог ще има един добър приятел до себе си.“.
Удрям многократно с юмрук по бюрото. Искам да ме
заболи ръката, за да не се спука от болка сърцето ми. Не боли
предателската длан, не поема, не предава, сякаш е отделена
от мен; блъска, неподвластна на физическите закони и отпус-
ка преднина на сълзите.
Тръгвам към театъра – така – разплакана, рошава. Ридая
по пътя, а там вече поставят некролог. Колко бързо лошите
новини достигат до хората!
Мярва ми се Краси – издърпвам я, просто я всмуквам от
коридора, встрани.
– Кога? Как?
Тя е близка със семейството – личи, че е плакала яко.
– Снощи, в 10.20… Тежко… Не е имал въздух, посоч-
вал все към прозореца – да отворят. А били широко отворени
всички крила. Тя… държала ръката му – последно продумал:
„Имаше едно паяче в косите…“
– Не ми казвай повече! Не ми казвай!…
Затиснала съм очите си с пръсти, а водата изтича, кол-
кото и да я спирам – горчива, люта, откъде се взима такова
количество?
240
И за първи път столицата опустява като след атомна
война. За мен, разбира се. Момчетата продължават да се
хвърлят със скейтовете по ръбчетата на градината, момиче-
тата с все същия хъс правят балони от дъвките си, младите
майки лавират с бебешките колички сред минувачите, но
всичко е сякаш някаква бутафорна картина от друга реал-
ност.
Десетки пъти съм го посрещала след спектакъл през
рамката на парадния вход, като през триумфална арка; сто-
тици пъти в 5 часа съм му махвала на служебния вход – хай-
де, успех, вземи дъха на публиката!
Толкова дъхове взе в годините, пък накрая останал без
глътчица…
Чакал ме е на тези пейки, спирал е колата в тези улич-
ки, закачали сме мартеници на цъфналата джанка, след сре-
щата с белите щъркели…
Кафенето под шатрите, магазинът за кучешка храна,
борсата за книги… Дългата коса вибрираше по раменете му
от жизненост и енергия. Днес писали на некролога – мир на
праха ти. Каква прах, бе хора?! Не може да станат прах ро-
лите, образите, спомените, битките, любовта, разкаянието и
отново тръпчивият вкус на греха…
Като от врящо гърне, което си отхлупил, излитат, връ-
щат се всички смърти – на майка ми, на бабите и дядовците,
на учителите и съседите; връща се страхът, тъпият въпрос
„защо“, траурният креп в душата, безсмислието, безсилие-
то… Не се връща единствено чувството за вина – не се уп-
реквам, че го обичах и го обичам, че му се радвах с всич-
ки сетива на живия, нормален човек, че го промених, че ме
промени, че Добрин израсна със светлинни години, че Ава
стана тъжна, но мъдра малка госпожица, каквато винаги съм
искала да бъде.
Неусетно небето притъмнява, а в утробата му остават
сприхавите ветрове, свободните облаци и кръвта на тази не-
зарастваща рана – Слънцето, докато свят светува.