БАЛАДА
Над поляната блести луна – (свети тъй съблечена жена).
Под луната се процежда път, а по него идва мойта смърт.
Тук съм, казвам тихо. Тук съм. Тук. Носиш ли ми захарен памук?
Носиш ли ми плисък от река, та със мир да ти подам ръка?
Носиш ли ми лента с оня филм – над изгасващ огън синкав дим?
Вечно ли ще бъда аз твой гост, или ти си просто тъмен мост?
Дума не отвръща и мълчи. Взират се звездите със очи –
на поляната блести жена, светла като паднала луна.
Заслепява ме. И няма път. И се любя аз със свойта смърт.
ххх
И майка ми пое към светлината.
Снега разравят някакви гробари.
А аз съм вцепенен като земята
под белия саван на януари.
Не ми е никакво, не ми е нищо.
Над мене – сивото небе и врани.
Във мен – усещането за бунище
от спомени и смътни очертания.
Пресъхна моят извор на живота,
пресъхна майчицата ми, пресъхна.
Една безпомощна сълза в окото
напусто детството си търси.
И няма кой да я изтрие вече.
Да каже с обич и със укор “Сине…“
Аз чак сега разбирам думата далече
и неизбродността й на пустиня.
Не зная ще се срещнем ли отново,
дали там нейде те очаква Стария.
И аз, скептикът, шепна “С Богом, с Богом“
към дивото небе на януари.
ПАДАЩ КЛЕНОВ ЛИСТ
Конвой на свободата,
падащ кленов лист,
така красив си и така обречен,
като отиващ си от нелечима болест
стар приятел,
като жена, която през съня ми е минавала,
ала наяве никога не заговорих,
като естествения, но и смъртоносен порив
на пеперудата към светлината.
Конвой на свободата,
падащ кленов лист,
сега е мръсно време,
мръсно време…
Не се съмнявай – ще те овъргалят във калта,
и най-прекрасните ти сънища ще изнасилят.
А светлината ще насочат във очите ти,
подобно лампа
в стаичка за разпит.
Не се предавай, в мен не се предавай,
конвой на свободата,
падащ кленов лист –
последно трепване,
последна съпротива
на още живото сърце.
САМО ГЛАС
Сега си само лутащ се безсилно глас на изповядващ се човек,
несигурно отекващ в руините на някогашен свят,
на някогашен храм.
Сега си само глас.
Но няма изповедник, който да те чуе и да те опрости,
и глухо е трансценденталното ухо.
И същевременно те чуват всички, залутани на теб подобно,
ала в изповедта ти разпознават само вой.
И като глутница – със вой ти отговарят.
ЧЕТВЪРТЪК ВЕЧЕР
Когато най-накрая чуеш диагнозата,
си спомняш – знаел си я винаги.
Като далечни острови в мъгла отплуват книгите
и не на теб говорят вече философите.
„Memento mori“ – ала цял живот действителното твое занимание
бе да разсееш тази памет, покривайки я със воалите на смисъла и сетивата.
Какво не стори, за да я погубиш на думите в тълпата,
да й отнемеш силата,
снизхождайки я
в битийните си анжамбмани.
А ето, че сега животът в очите на смъртта се вглежда.
Четвъртък вечер е и всичко неудържимо се разпада.
Готически отвесен лед у теб се смесва с обичайната досада
и може би си само питие, което бог така разрежда…
ХХХ
Призрачни фенери от кора на диня,
нощни пеперуди, дъх на речна тиня,
трепкащи светулки в храстите крайречни.
Боже мой, това е толкова далече.
Боже мой, това е толкова наблизо.
Още не понасям да ме стяга риза.
И по важни птици, ей тъй, по хлапашки,
думички изстрелвам. Със словесна прашка.
N-ТРОПИЯ
Защото детството ни е единствена родина,
а всяка друга възраст е изгнание.
Защото ароматът на малините
днес подчертава тяхното неравенство.
Защото като облаци се струпват
немитите съдини на живота ни.
А чистотата няма как да купиш
и няма как да върнеш оборотите.
Защото тази скорост те убива,
но също толкова – те очарова,
не разполагаш с време да откриваш,
не разполагаш с мисъл – да си слово.
Коктейлно, пъзелно и иронично,
защото всъщност друго не остава,
живееш ден за ден. И те повлича
ентропният Алцхаймер на забравата.
И ти си просто N на N-та степен
във неизвестност за света и себе си.
А детството ти – майстор, килнал кепе,
си тръгва. И се скрива във зеленото.
––––––––––
Тоя Арни, тоя Арни!… Чак ме хваща яд на него:).
Благодаря сърдечно от негово име на всички за благопожеланията. Работата е там, че тая гад финландска приема поздравления на 2- ри юни, а Раленков, тая гад панагюрска, на 16-ти същия месец. Така става, когато човек се сдобие с алтер его…
Някой по-мнителен ум би съзрял зад това продуциране на фалшива фактологичност. Друг – злоумишлено подвеждане на бъдещите биографи ( не, че ще има такива, де). Но нещата са далеч по-прости – иде реч за най-банална близнашка шизофрения:). Плюс лек намек, че във виртуална среда сме повече лирически герои, отколкото действителни лица. С това леко уточнение, още веднъж благодаря от името на Арни. Страхотни сте!
––––––––––
Копирах от стената на Румен Леонидов. Ще излезе като самореклама, сигурно е и това… Но не само. Когато някой от калибъра на Румен Леонидов – и като поет, и като утвърдено присъствие от десетилетия в културния живот на страната, и, ако щете, като потомствено-македонска чепатост на характера – напише за вас такива гръмки и ласкави слова, това е едновременно радостно и притеснително. Не е много в народопсихологията ни да си казваме добри думи. Между литератори пък още по-малко, само че в усложнен вариант. Там се говорят добри неща, но почти винаги с половин уста, т.е. – някак си лицемерно. Много рядко някой ще каже нещо добро за колега наистина от сърце. Точно затова Румен ме изненада. Порази ме не това, което казва (тия работи с таланта човек не бива да взема прекалено сериозно – по-самосъхранително е за самия талант, ако той изобщо е налице), а начинът, по който го казва. Той е искрен. Нещичко от моите работи му е допаднало и той не се свени да го заяви на висок глас, без да пази репутация, без да се прави на велик. Нищо не налага тази щедрост, още повече, че ние се познаваме съвсем бегло, виждали сме се всичко на всичко веднъж, макар от доста време да усещам чисто приятелската му подкрепа във фейсбукарските си публикации. Нищо не налага тази щедрост, освен душата му. Нищо не налага тази щедрост, но тя е трудна за доста хора, взели егото си твърде насериозно. Е, Румен очевидно не е от тях и това го прави още по-голям в моите очи. За тази искреност, за това спонтанно бликване, му благодаря. Тях именно аз вземам на сериозно, радват ме, окуражават ме, докосват ме човешки.
Румен Леонидов
