ГЪЛЪБЪТ

В огнена орбита е окото му.

Зеницата му… Зеница ли е?

(Губим се… Търсим се… В дълбините й.)

 

Как вижда!… Какво вижда?

– Зрънца, разпилени от вятъра…

(Ах, този Вятър, хранител на птиците!)

 

– Трохи, които хвърлям?…

(Оо… аз, Майсторът на трохите!)

 

– Той?…

(Ех, този Творец на гледките!)

Как вижда,

как сладостно гука

в огнената си

орбита…

 

 

ВИДЕНИЕ

 

Виж върбовите клонки и листа

как мятат рехави ресни по Вятъра…

 

как сипят се валма от резеда

като откъснати от огън пламъци…

 

как погледът и огледът във тях

един във друг се настаняват…

 

и как пребъдват в синия чертог

реката…

въдичарят…

опнатата корда…

и златният шаран

с очи на Бог…

 

 

МАКЪТ

 

О, тия макове крайпътни

пак кървят в душата ми

безпаметна и скръбна…

Колелата монотонно тракат…

Те не знаят,

те не знаят

накъде летят…

 

Машинистът ужким знае…

но и Той е със душа прескръбна…

А и Слънцето пред Него

е огромен Мак…

 

 

МИСЛИТЕ

 

Като поселища

на древни жители

потъват и се сриват в мен…

 

Като солени пластове вода

потъват в тъмното Море.

 

Но други Селища се вдигат

от други Жители-заселници…

 

И други пластове вода –

неосолени…

 

 

РУЧЕЙ

 

… с искрящи капчици целува

тъмната Скала и плува

в златни и в сребристи струни

дето ражда сам… безгрижно…

…и огласява с ромон искрен

треви и корени които

висят като тревожни мисли

в душите ни… и сам разнищва

лъчите слънчеви които

се ронят тук като мъниста…

 

 

КРАДЕЦЪТ

 

Изтърбушено е вече всичко

като в ограбена до шушка стая…

 

Крадецът?… Можеш ли да знаеш

къде, кога и как тършува!

 

Явява се… И винаги – най-ценното!

Дори от думите – изкормва ги!

 

Ограбва смислите им… Ето,

измъква се все тъй – Невидим…

 

 

АПОГЕЙ

 

Зенитът е свърталище на нищото

Очите на змията гледат кротко

Ридът мечтае и сънува ниското

Нощта е ден за бухали и котки

Танцуват в маранята пеперуди

С танц прогонват блудните си мисли

И спомени в които какавиди

И грозни гъсеници те били са

Треви цъфтят и прецъфтяват вече

В дърво зазрява вчерашен копнеж

И аз през клони гледам как извечно

Небето се щурмува със цъфтеж

 

ПРОГЛЕЖДАНЕ

 

Вълкът отлъчен се превръща в глутница

Звезда единствена по-ярко свети

В Небето синьо всичко е завършено

В мига на тихо дремят вековете

Уютното е винаги в хралупа

Отвъдното в отсамното зачева

Върхът е връх за да го виждат други

Но той роден е само за да гледа

 

 

ЗИМНО

 

Върти се хоризонтът в сняг забулен

Илюзия във него се плоди

Път Един се ниже през заблуди

Слънце мержелее сред мъгли

Проплаква Младенец и вече знае

Как времето се свира в мисълта

И как изнудва Словото за този

Негов дар митичен – Вечността

 

 

ГРЕХЪТ

 

Сега е ден и Светлина пристъпва…

В дъха на Слънцето вирее неотложност.

В обладаната земя разцъфва девственост.

В необладаната цъфти порочност.

 

Утроба е невинността за делото.

Сега е ден и Светлина пристъпва…

Комуто се откриват всички тайни

Избраник ли е той? Или е жертва!

 

Грехът е оплоден с една награда.

Зачеват я отвъд все те – безсмъртните.

За всяка истина един ще страда –

всички до един да сме прегърнати…

 

 

АПЕЛАТИВНО

Аз рекох: Богове сте вие…

                                              Пс. 82:6

Всеки застава пред всеки

като пред Бог…

 

Ученикът пред своя Учител.

Болникът пред Лекаря…

И най-накрая пред Бог,

който ни пита:

 

– Човече, как живя като Бог?…

 

 

Предишна статияСкръб по Йордан Радичков
Следваща статияВ ИМЕТО НА БАЩАТА (ОТЦА), размишленията на преводача Асен Милчев