КАТО ДЕРВИШ
Върти се паячето,
може би – от себе си опиянено.
Като дервиш навърта обороти,
ликува, че е над земята.
Едва ли има време да надникне
в престарялото й теме.
Държи го сребърната нишка,
издърпана с невидима устица,
Бог знае откъде.
Не си издава тайните – да ни подскаже,
че и това е начин на живот.
Ослушва се, не е готово.
Изобщо – паяче такова…
Но щом се прави, че не чува
ще го оставя неримувано.
ЗАГАДКА
Аз започнах чрез тебе, жена,
да събуждам греха си.
Не разбрах как го слях
с добротата. Не зная.
Но усетих, че ти бе оная –
безподобната фея –
за да тръгна нататък.
Към нея.
И узнах – Любовта е сънят,
посред който се губя.
И мигът на внезапния страх,
че съм все недолюбен.
Боже, колко святост е нужна,
за да влезе душата ми в нея?
Аз – досущ да я припозная,
тя – досущ да ме завладее.
Но, признах си, жена, пак чрез тебе
Любовта се завръща.
И – захлебил от нейната същност,
заприличвам на себе си.
МИГЪТ
Тогава – още бях душа.
Привличаше ме будният език,
завързан за църковната камбана…
Трептеше моята мембрана
под сянката на Вечността –
ту – превъзбудена, ту – многолика.
Така започна чаканото детство.
От първороден плач,
от пъпна връв
и от гръдта на мама.
Нататък всичко тръгна по вода.
В мен избуяваше плътта
и всеки ден се будех с нови страсти.
Растях и не веднъж потъвах
в съдбовна колебливост.
А тя – кънтеше и диктуваше
кога да съм и да не съм.
Но аз не всичко чувах…
/Тогава идваха и таласъмите/.
Единствено сърцето бе свидетел
на съкровените ми тайни
и на мойта песен.
В тях – мними радости, мечтания и суета
се състезаваха. Та – чак до днес.
Сега – успокоен, смирен и благодарен – чакам
Душата да си свърши своето.
Да затрепери огнената й мембрана
в езика на църковната камбана.
ЕУФОРИЯ
Танцуват истините покрай мен –
като ята от еднодневни пеперуди.
Не ме разнежват.
Нито ме развеселяват.
Не знам защо си вярват,
че им вярвам.
А аз от малък съм си особняк.
Най се затрогвам от наболия цъфтеж
и дързостта на репресираните истини.
В тях всичко – болка, свян, тъга, дори росата –
е спомен от сълза.
РАЗПЪТЕН СЕЗОН
Ноември. Месец за кротуване,
за по-прибрани срещи и забави.
Но – през ноември – залезът хитрува,
и слънчевото време намалява.
А мозъците – все така – улисани –
отдушник търсят да се посъвземат,
че от години всичко им е писнало.
и не помръдва, Дявол да го вземе!…
СЪНЯТ
Не се оставяй
някой днешен Лао Дзъ
да ти показва Пътя.
И твойте пътища си имат
своята цена.
Най-вече, ако им предложиш
извървяване.
Това е смисълът на Пътя –
извървяване.
И няма за какво да го сънуваш.
Извърви го!
***
Неделя е. Денят за близост.
И празник за осмисляне на говора…
От думите избирам само тези,
които ми напомнят за Любов.
И нищо повече. Сега е ден за гости.
В неделя идва моят звезден брат – делфинът.
Ездачът на водите.
И неуморен познавач на дълбините.
Да си сверим епохите. Да се опомним.
Да се порадваме един на друг
преди да седнем на трапезата.
И да изпълним стаята с мълчание.
От нас самите.
Неделя. Ден за братска споделеност…
Понякога достигаме далечни светове.
А само там – необезпокоени –
душите си играят с боговете.
Редят животите си и… се припознават.
Неделя е.
Денят на благодатното вглъбяване.
МЕЧТА, ПРЕСКОЧИЛА ОТВЪДНОТО
На първо четене е възхитителна…
Какво ли ще си кажат философите,
когато разберат,
че ни очакват нови физики и химии?
И нова писменост ще закръжи
над променените ни анатомии.
А притеснената природа
ще ни предложи друго съществуване –
с преобладаващо летене…
На второ четене – прилича
на недотам изпипано сънуване.
И все пак – да го уважим,
но да си имаме едно наум.
Защото някой – не от днес – се рови
да преобърне мозъците и съдбите ни
в разградени, буренясали дворове.
ВЪЗНЕСЕНИЕ
Когато всички станем сенки –
олекотени и изтънчени –
не се плашете.
Ще си намерим подходящи пиршества.
Ще си избираме царици –
да възпяват
Свещената безплътност.
И подобаващи царе –
да заклеймяват
изоставената похот.
В безкрайни дискотеки ще празнуваме.
А тишината ще кръжи около нас
и ще обира децибелите –
последните дразнители на земната ни плът…
За да се потопим
в жадуваното ни безсмъртие.
Олекотени и изтънчени.
АКТ 16
Изнизва се Животът.
Какво да му актуваме?
Нали видяхме колко струва
да се провираш между капките
на прецедената ни Свобода
и непотребен – на прибежки да умираш.
Тъй уморително ни беше
да си мерим подозрителните истини.
Да ги кроим под масата,
да ги премятаме с изкуствените зъби
и ги издухваме през устните хармоники.
Кой както може…
Нима не знаехме, че Истината
нито мяра има, нито мира,
когато си решил да я въртиш
на средния си пръст.
И да се давиш
в сътвореното от теб безлюбие.
Анго Боянов е роден в гр. Мелник. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски” – специалност Българска филология. Автор е на 7 поетични книги: “Омагьосани кръгове” (1981), “Спомен за нежност” (1988), “Бялата дама, черният кон” (1996), “Мъж в огледалото” (1997), “Дали” (1999), “Кавалерът на Луната” (1999), “Безмълвие” (2001), “Годеникът на душата” (2014).
Превежда от полски език – издал е в самостоятелни томчета поезията на Ян Твардовски (”Вяро мъничка”) и на Юлиан Корнхаузер (”Оса зад стъклото”). Автор е на две публицистични книги и на няколко реализирани сценария за документални филми.
През 1990 г. основава собствено издателство – “Издателско ателие Аб”. Като издател е популяризирал десетки имена от българската литература, както у нас, така и в чужбина (с двуезични издания).
Получил е следните индивидуални награди: Национална награда “Христо Г. Данов” – раздел “Представяне на българската книга” (1999), носител на Специалната награда на Петия салон на изкуствата “За активна издателска и популяризаторска дейност и реална подкрепа на творчеството на български писатели” (2000) и Награда за самарянство на Община Бургас.
Основател е на квартет “Angoboy Capella”, в който свири на мандолина и популяризира средиземноморска музика. Участва със свои изпълнения в три издадени албума.
