СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

Бог не наказва когото мрази…
Христо Ботев

Редеят старите приятели! И нови грижи, и беди,
и неприятели изскачат – както на столетник никнат зъби;
ти, свикнал вечно да се учиш, по кокичето изпод снега би
познал кой в битката ще победи.

И време е – излез от обкръжението с хитрост ти,
недей отнася от враждата стара камък
окървавен, а протегни със стара жилеста ръка мак
към новото приятелство… Прости! За всичко тук прости!

Защо сред толкова приятели и врагове
Бог точно мене по главата ме поглади –
да видя и прикривани падения, и закъсняла слава…

А кукерите скачат, блещят се, че всеки ден не е Поклади!
Да, може и да мрази тоя свят, затънал в грехове,
но на добрите Господ нищо не прощава!

12. 12. 2022

АРМАГЕДОН – II

Пропукват се и най-дебелите стени –
светкавици сред мрака на зандана;
а мълниите вън – пукнатини
в стената на самата първозданна

каторга… Всичко тук – и земно, и небесно – се руши,
но Господ от разруха само своето спасява.
Уж вдъхва всекиму душа, но хиляди души
оставил е да тънат в мрак, в безпаметност, в забрава.

В света ще има още място за Бастилии,
докато той – обреченият свят – не бъде срутен!
А дотогава – гняв и ужас, вой и бяс…

В зори двуличната звезда на изток заблести ли,
изтръпваш пак: дали – о, ужас! – взривът тази сутрин
с вселенската тъмница няма да ни помете и нас!

11-12. 10. 2022

НЕБИТИЕ. ВХОД

                              На Иво Рафаилов

Какво, приятелю, и днес опечали те?
Как сладостно-златист е въздухът. И колко твари пак са вън…
Дали жужат на слънцето залязващо пчелите,
или от слънцето на пчелния рояк се носи звън…

Уви, не може нищо днес да подслади
живота ни… А Времето – най-сладките ни мигове краде то!
Къде сме тръгнали? И не вървим ли по следи,
които някого извели са го вече там, където

ни връщане възможно е, ни нещо чака те нататък.
Листата – лунички на есента, последните искри
на младините – гаснат… Кой живота ни разби и скри

останките… Но ти върви! И ако искаш да оставиш отпечатък,
ще трябва да търпиш – нима друг изход имаш ти? –
нищожества да тъпчат твойте чувства и мечти.

НЕДЕЛЯ. КЪСЕН СЛЕДОБЕД

Гарнизонната музика свири
под вековните градски липи
и короните ронят сапфири…

През безгрижните детски години
тук веднъж лимонада ли пи?
Тук отдавна животът сгоди ни

със Съдбата и сам ни поднесе
пълни чаши – горчилки на мен,
а на нея Граала свещен
с мойта кръв… И така и до днес е!

Зъзнат голи дърветата стари,
всичко, времето всичко ни взе,
а в болнавите наши нозе –
скъсан наниз от тежки пендари.

ТОКАТА И ФУГА

Небето е душа. Ту стихне в жален плач, ту пак застене,
какво стозвучие… Не се за миг разколебах:
такъв нечуван – със самите небеса! – разкол е Бах!…
А може би хармонията сблъсък в мрака на душите ни стаен е.

Душата е небе. Политаш – пак сияе ден! –
за да се срутиш в пропаст – на самото дъно;
с трепереща ръка посягаш към плода,
но дървото рухва в чуждия Еден.

Вън святка се. И ти затваряш уморен очи,
отново сляп за вечните опасности на риска…
И органът на сребротелите тополи пак бучи,

ручи и рига, стене… И сияе месинговият педал
на месечината. И скача Дяволът и с ярост го натиска –
и той с душа е! Знае той какво е истинска печал.

5. 11. 2022, Архангелова задушница

ПАНТА РЕЙ

Лежа. Над мене Звездната кола –
завръща ли се, или пак нанякъде отива?…
Ту хвръкват искри изпод тежките й колела –
сам Господ сее в калната небесна нива, –

ту – пъдпъдъци – облачета дрипави се разлетят:
кълбета прах под конските копита…
Върви колата по безкрайния си път,
но утре пак ще бъде тук, макар и още по-разбита!

Каква е тази страст, нагон необясним:
напред, все по-нагоре, по-далече,
признание, и почести, и слава…

Дордето разберем – но късно вече! –
че ние все на място си стоими
само времето край нас минава.

25. 09. 2022

НАДГРОБЕН КАМЪК

От рудниците за небесен антрацит
излизат нощите – огромни вагонетки
догоре с въглища… В прозренията редки
поетът винаги ще търси смисъл скрит.

А прости са нещата. Всички знаем кой
разтваря слънцето – пещта на селска фурна;
но халата веднъж ли през земите му се втурна
и гладните до днес не е нахранил Той.

Небето – плочата надгробна на света! –
все още и Синът му не отмята и
с притчата за Лазар все така теши ви…

А аз глава най-много да сведа
пред камъка, на който издълбал е имената
на жертвите все още живи!

СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ

Тревога като влага спарена във въздуха виси…
Ще стане нещо. Вече се усеща.
И облаците скупчват се на близкия баир отсреща,
димят руната им. И днес най-вече Авел да не си!

Претичва вълкодав – от райския егрек ли?
Петел пропява. Друг петел. И още няколко петли –
сред нас са хванали цял сонм Исусовци като че ли
и учениците им току-що от тях са са отрекли!

Внезапно пада нощ. И ето златна гривна,
свалена от врата на африкански роб, и досега
кървящ… Но тъне тя, изчезва в черната блатясала вселена…

И светлина, и светлина отново – светлина проливна!
И аз – каторжник със сатурнов пръстен на крака и с изранена
душа – от тежката верига на небесната дъга.

В КАПАНА

Ти идеш, сън, със стъпките припрено-ситни
на гладен плъх, готов да прегризе връвта,
която свързва ни с реалността –
мазе, където Бог изпраща провинените… Ни сит, ни

примрял от глад могъл би там да се опълчи!
О, сън – по-истинският ни живот, чиято смърт
ни връща пак в света с безчинства, с нрави вълчи…
Свят – утрешно внезапно слънце, огнен водовърт!

Когато всеки ще проклина и ще жали,
че още жив е, че и днес държи се на нозе!
Забравил Господ да напише “Не живей!” на своите скрижали…

Разсъмва се. Хвърчат снежинки мръсно-бели,
като че плъх кората на вселенското дърво отново бели,
хилядолетния му ствол да прегризе!

НА ХЪЛМА НА ЖИВОТА

Животът е могъщ. Не спира. Още докато са в семето
напират всеки кълн и всеки стрък
да се разлистят…И какво че не съвсем е то

готово!… И животът докъде би
достигнал? Овъглено, брулено дърво – не Шива многорък ли! –
иска всичко да обхване той, да го обсеби.

Отдавна този свят не е зелен!
Омълнено, от ветри брулено дърво – той в голия простор ми
напомня пак за свойта лудост:да го вземат за елен,
решил с рога небето да изкорми.

Животът е жесток. И тая вечна съпротива –
да го надвием, по-добър да го направим. За кога? За вечността?
О, скъпа, чуй ме: не животът любовта убива –
живота ни съсипва любовта!

ВНЕЗАПЕН ВЗРИВ

Този свят ослепя ли, или оглуша,
че не вижда, не чува как все тъй животът рои ни,
а самият зад зъбите стиска душа
и тресе се, снишава се тялото старческо – в нови руини.

И сънуваме атомни взривове – не на екрана! –
сякаш кървави щрауси в пясъка пак са забили глави;
само тях ни стрела, ни куршум ги лови
и земята, от лава опръскана, цялата вече е рана.

Боже Господи, виж ни, в делата си земни се взри,
Боже мой с броеница в ръка – обгорели цистерни.
Виж бетонните скелети пъчат ребрата си щръкнали…

И нима този свят няма никога да се събуди в зори
и да види земята не цялата в кръстове черни,
а осята със сенки на кацащи щъркели.

ПО ПЪТЯ. ОЩЕ

По-стръмен и по-тесен и от козя
пътека нашият житейски път едва пълзи;
край нас – тревата на забравата. И на откоси я
пласти Безносота с косата! И росата от сълзи

не съхне никога. Но често пламва тя –
не кървав пот по чистото – най-чисто! – чело,
а кръв невинна… Литна, но в геената, уви, влетя
човечеството, вечните скрижали още не прочело.

Къде и ти, наивнико, си тръгнал и къде
накрая сляпата съдба и теб ще изведе?
За миг борбата за живот и след живота не е спряла.

Дали следите ти сред бурени ще се стопят,
или подобно селски път на магистрала
ще се качат на Млечния несвършващ път…