СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ
Бог не наказва когото мрази…
Христо Ботев
Редеят старите приятели! И нови грижи, и беди,
и неприятели изскачат – както на столетник никнат зъби;
ти, свикнал вечно да се учиш, по кокичето изпод снега би
познал кой в битката ще победи.
И време е – излез от обкръжението с хитрост ти,
недей отнася от враждата стара камък
окървавен, а протегни със стара жилеста ръка мак
към новото приятелство… Прости! За всичко тук прости!
Защо сред толкова приятели и врагове
Бог точно мене по главата ме поглади –
да видя и прикривани падения, и закъсняла слава…
А кукерите скачат, блещят се, че всеки ден не е Поклади!
Да, може и да мрази тоя свят, затънал в грехове,
но на добрите Господ нищо не прощава!
12. 12. 2022
АРМАГЕДОН – II
Пропукват се и най-дебелите стени –
светкавици сред мрака на зандана;
а мълниите вън – пукнатини
в стената на самата първозданна
каторга… Всичко тук – и земно, и небесно – се руши,
но Господ от разруха само своето спасява.
Уж вдъхва всекиму душа, но хиляди души
оставил е да тънат в мрак, в безпаметност, в забрава.
В света ще има още място за Бастилии,
докато той – обреченият свят – не бъде срутен!
А дотогава – гняв и ужас, вой и бяс…
В зори двуличната звезда на изток заблести ли,
изтръпваш пак: дали – о, ужас! – взривът тази сутрин
с вселенската тъмница няма да ни помете и нас!
11-12. 10. 2022
НЕБИТИЕ. ВХОД
На Иво Рафаилов
Какво, приятелю, и днес опечали те?
Как сладостно-златист е въздухът. И колко твари пак са вън…
Дали жужат на слънцето залязващо пчелите,
или от слънцето на пчелния рояк се носи звън…
Уви, не може нищо днес да подслади
живота ни… А Времето – най-сладките ни мигове краде то!
Къде сме тръгнали? И не вървим ли по следи,
които някого извели са го вече там, където
ни връщане възможно е, ни нещо чака те нататък.
Листата – лунички на есента, последните искри
на младините – гаснат… Кой живота ни разби и скри
останките… Но ти върви! И ако искаш да оставиш отпечатък,
ще трябва да търпиш – нима друг изход имаш ти? –
нищожества да тъпчат твойте чувства и мечти.
НЕДЕЛЯ. КЪСЕН СЛЕДОБЕД
Гарнизонната музика свири
под вековните градски липи
и короните ронят сапфири…
През безгрижните детски години
тук веднъж лимонада ли пи?
Тук отдавна животът сгоди ни
със Съдбата и сам ни поднесе
пълни чаши – горчилки на мен,
а на нея Граала свещен
с мойта кръв… И така и до днес е!
Зъзнат голи дърветата стари,
всичко, времето всичко ни взе,
а в болнавите наши нозе –
скъсан наниз от тежки пендари.
ТОКАТА И ФУГА
Небето е душа. Ту стихне в жален плач, ту пак застене,
какво стозвучие… Не се за миг разколебах:
такъв нечуван – със самите небеса! – разкол е Бах!…
А може би хармонията сблъсък в мрака на душите ни стаен е.
Душата е небе. Политаш – пак сияе ден! –
за да се срутиш в пропаст – на самото дъно;
с трепереща ръка посягаш към плода,
но дървото рухва в чуждия Еден.
Вън святка се. И ти затваряш уморен очи,
отново сляп за вечните опасности на риска…
И органът на сребротелите тополи пак бучи,
ручи и рига, стене… И сияе месинговият педал
на месечината. И скача Дяволът и с ярост го натиска –
и той с душа е! Знае той какво е истинска печал.
5. 11. 2022, Архангелова задушница
ПАНТА РЕЙ
Лежа. Над мене Звездната кола –
завръща ли се, или пак нанякъде отива?…
Ту хвръкват искри изпод тежките й колела –
сам Господ сее в калната небесна нива, –
ту – пъдпъдъци – облачета дрипави се разлетят:
кълбета прах под конските копита…
Върви колата по безкрайния си път,
но утре пак ще бъде тук, макар и още по-разбита!
Каква е тази страст, нагон необясним:
напред, все по-нагоре, по-далече,
признание, и почести, и слава…
Дордето разберем – но късно вече! –
че ние все на място си стоими
само времето край нас минава.
25. 09. 2022
НАДГРОБЕН КАМЪК
От рудниците за небесен антрацит
излизат нощите – огромни вагонетки
догоре с въглища… В прозренията редки
поетът винаги ще търси смисъл скрит.
А прости са нещата. Всички знаем кой
разтваря слънцето – пещта на селска фурна;
но халата веднъж ли през земите му се втурна
и гладните до днес не е нахранил Той.
Небето – плочата надгробна на света! –
все още и Синът му не отмята и
с притчата за Лазар все така теши ви…
А аз глава най-много да сведа
пред камъка, на който издълбал е имената
на жертвите все още живи!
СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ
Тревога като влага спарена във въздуха виси…
Ще стане нещо. Вече се усеща.
И облаците скупчват се на близкия баир отсреща,
димят руната им. И днес най-вече Авел да не си!
Претичва вълкодав – от райския егрек ли?
Петел пропява. Друг петел. И още няколко петли –
сред нас са хванали цял сонм Исусовци като че ли
и учениците им току-що от тях са са отрекли!
Внезапно пада нощ. И ето златна гривна,
свалена от врата на африкански роб, и досега
кървящ… Но тъне тя, изчезва в черната блатясала вселена…
И светлина, и светлина отново – светлина проливна!
И аз – каторжник със сатурнов пръстен на крака и с изранена
душа – от тежката верига на небесната дъга.
