СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

Бог не наказва когото мрази…
Христо Ботев

Редеят старите приятели! И нови грижи, и беди,
и неприятели изскачат – както на столетник никнат зъби;
ти, свикнал вечно да се учиш, по кокичето изпод снега би
познал кой в битката ще победи.

И време е – излез от обкръжението с хитрост ти,
недей отнася от враждата стара камък
окървавен, а протегни със стара жилеста ръка мак
към новото приятелство… Прости! За всичко тук прости!

Защо сред толкова приятели и врагове
Бог точно мене по главата ме поглади –
да видя и прикривани падения, и закъсняла слава…

А кукерите скачат, блещят се, че всеки ден не е Поклади!
Да, може и да мрази тоя свят, затънал в грехове,
но на добрите Господ нищо не прощава!

12. 12. 2022

АРМАГЕДОН – II

Пропукват се и най-дебелите стени –
светкавици сред мрака на зандана;
а мълниите вън – пукнатини
в стената на самата първозданна

каторга… Всичко тук – и земно, и небесно – се руши,
но Господ от разруха само своето спасява.
Уж вдъхва всекиму душа, но хиляди души
оставил е да тънат в мрак, в безпаметност, в забрава.

В света ще има още място за Бастилии,
докато той – обреченият свят – не бъде срутен!
А дотогава – гняв и ужас, вой и бяс…

В зори двуличната звезда на изток заблести ли,
изтръпваш пак: дали – о, ужас! – взривът тази сутрин
с вселенската тъмница няма да ни помете и нас!

11-12. 10. 2022

НЕБИТИЕ. ВХОД

                              На Иво Рафаилов

Какво, приятелю, и днес опечали те?
Как сладостно-златист е въздухът. И колко твари пак са вън…
Дали жужат на слънцето залязващо пчелите,
или от слънцето на пчелния рояк се носи звън…

Уви, не може нищо днес да подслади
живота ни… А Времето – най-сладките ни мигове краде то!
Къде сме тръгнали? И не вървим ли по следи,
които някого извели са го вече там, където

ни връщане възможно е, ни нещо чака те нататък.
Листата – лунички на есента, последните искри
на младините – гаснат… Кой живота ни разби и скри

останките… Но ти върви! И ако искаш да оставиш отпечатък,
ще трябва да търпиш – нима друг изход имаш ти? –
нищожества да тъпчат твойте чувства и мечти.

НЕДЕЛЯ. КЪСЕН СЛЕДОБЕД

Гарнизонната музика свири
под вековните градски липи
и короните ронят сапфири…

През безгрижните детски години
тук веднъж лимонада ли пи?
Тук отдавна животът сгоди ни

със Съдбата и сам ни поднесе
пълни чаши – горчилки на мен,
а на нея Граала свещен
с мойта кръв… И така и до днес е!

Зъзнат голи дърветата стари,
всичко, времето всичко ни взе,
а в болнавите наши нозе –
скъсан наниз от тежки пендари.

ТОКАТА И ФУГА

Небето е душа. Ту стихне в жален плач, ту пак застене,
какво стозвучие… Не се за миг разколебах:
такъв нечуван – със самите небеса! – разкол е Бах!…
А може би хармонията сблъсък в мрака на душите ни стаен е.

Душата е небе. Политаш – пак сияе ден! –
за да се срутиш в пропаст – на самото дъно;
с трепереща ръка посягаш към плода,
но дървото рухва в чуждия Еден.

Вън святка се. И ти затваряш уморен очи,
отново сляп за вечните опасности на риска…
И органът на сребротелите тополи пак бучи,

ручи и рига, стене… И сияе месинговият педал
на месечината. И скача Дяволът и с ярост го натиска –
и той с душа е! Знае той какво е истинска печал.

5. 11. 2022, Архангелова задушница

ПАНТА РЕЙ

Лежа. Над мене Звездната кола –
завръща ли се, или пак нанякъде отива?…
Ту хвръкват искри изпод тежките й колела –
сам Господ сее в калната небесна нива, –

ту – пъдпъдъци – облачета дрипави се разлетят:
кълбета прах под конските копита…
Върви колата по безкрайния си път,
но утре пак ще бъде тук, макар и още по-разбита!

Каква е тази страст, нагон необясним:
напред, все по-нагоре, по-далече,
признание, и почести, и слава…

Дордето разберем – но късно вече! –
че ние все на място си стоими
само времето край нас минава.

25. 09. 2022

НАДГРОБЕН КАМЪК

От рудниците за небесен антрацит
излизат нощите – огромни вагонетки
догоре с въглища… В прозренията редки
поетът винаги ще търси смисъл скрит.

А прости са нещата. Всички знаем кой
разтваря слънцето – пещта на селска фурна;
но халата веднъж ли през земите му се втурна
и гладните до днес не е нахранил Той.

Небето – плочата надгробна на света! –
все още и Синът му не отмята и
с притчата за Лазар все така теши ви…

А аз глава най-много да сведа
пред камъка, на който издълбал е имената
на жертвите все още живи!

СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ

Тревога като влага спарена във въздуха виси…
Ще стане нещо. Вече се усеща.
И облаците скупчват се на близкия баир отсреща,
димят руната им. И днес най-вече Авел да не си!

Претичва вълкодав – от райския егрек ли?
Петел пропява. Друг петел. И още няколко петли –
сред нас са хванали цял сонм Исусовци като че ли
и учениците им току-що от тях са са отрекли!

Внезапно пада нощ. И ето златна гривна,
свалена от врата на африкански роб, и досега
кървящ… Но тъне тя, изчезва в черната блатясала вселена…

И светлина, и светлина отново – светлина проливна!
И аз – каторжник със сатурнов пръстен на крака и с изранена
душа – от тежката верига на небесната дъга.

В КАПАНА

Ти идеш, сън, със стъпките припрено-ситни
на гладен плъх, готов да прегризе връвта,
която свързва ни с реалността –
мазе, където Бог изпраща провинените… Ни сит, ни

примрял от глад могъл би там да се опълчи!
О, сън – по-истинският ни живот, чиято смърт
ни връща пак в света с безчинства, с нрави вълчи…
Свят – утрешно внезапно слънце, огнен водовърт!

Когато всеки ще проклина и ще жали,
че още жив е, че и днес държи се на нозе!
Забравил Господ да напише “Не живей!” на своите скрижали…

Разсъмва се. Хвърчат снежинки мръсно-бели,
като че плъх кората на вселенското дърво отново бели,
хилядолетния му ствол да прегризе!

НА ХЪЛМА НА ЖИВОТА

Животът е могъщ. Не спира. Още докато са в семето
напират всеки кълн и всеки стрък
да се разлистят…И какво че не съвсем е то

готово!… И животът докъде би
достигнал? Овъглено, брулено дърво – не Шива многорък ли! –
иска всичко да обхване той, да го обсеби.

Отдавна този свят не е зелен!
Омълнено, от ветри брулено дърво – той в голия простор ми
напомня пак за свойта лудост:да го вземат за елен,
решил с рога небето да изкорми.

Животът е жесток. И тая вечна съпротива –
да го надвием, по-добър да го направим. За кога? За вечността?
О, скъпа, чуй ме: не животът любовта убива –
живота ни съсипва любовта!

ВНЕЗАПЕН ВЗРИВ

Този свят ослепя ли, или оглуша,
че не вижда, не чува как все тъй животът рои ни,
а самият зад зъбите стиска душа
и тресе се, снишава се тялото старческо – в нови руини.

И сънуваме атомни взривове – не на екрана! –
сякаш кървави щрауси в пясъка пак са забили глави;
само тях ни стрела, ни куршум ги лови
и земята, от лава опръскана, цялата вече е рана.

Боже Господи, виж ни, в делата си земни се взри,
Боже мой с броеница в ръка – обгорели цистерни.
Виж бетонните скелети пъчат ребрата си щръкнали…

И нима този свят няма никога да се събуди в зори
и да види земята не цялата в кръстове черни,
а осята със сенки на кацащи щъркели.

ПО ПЪТЯ. ОЩЕ

По-стръмен и по-тесен и от козя
пътека нашият житейски път едва пълзи;
край нас – тревата на забравата. И на откоси я
пласти Безносота с косата! И росата от сълзи

не съхне никога. Но често пламва тя –
не кървав пот по чистото – най-чисто! – чело,
а кръв невинна… Литна, но в геената, уви, влетя
човечеството, вечните скрижали още не прочело.

Къде и ти, наивнико, си тръгнал и къде
накрая сляпата съдба и теб ще изведе?
За миг борбата за живот и след живота не е спряла.

Дали следите ти сред бурени ще се стопят,
или подобно селски път на магистрала
ще се качат на Млечния несвършващ път…

Предишна статияАдът на превода (наброски върху „превъртането“), от Красимир Кавалджиев
Следваща статияИз „Леко в облаците“, нови състояния на Божидар Богданов