Нови разкази от Ники Русев

Николай Русев е автор на ироничните романи „Козидор“ и „Сотир Пазвански“, както и на сборника с разкази „Живарник“! 

Флашката

Хич не обичам да ме заговарят сутрин. Със себе си даже не ми се говори, а камо ли с някой съсед. И колкото по-бодър е поздравът, толково по-могат нещата да идат на зле.

– Опаа! – подвиква ми чичо Геле. Разхожда кучето. Разхожда, силно казано. Овил се е със старо шушлакяво яке, заврял се е на завет, пуши и се дави в пристъпи на кашлица. Животното върти тегели, изпълнено с колебания къде да се изходи.

– Айде, действай, вкочанясах! – подвиква този път към песа и прави крачка, за да ми препречи пътя – Що си се вкиснал? А добрутро!

Какво да обяснявам на такъв като чичо Геле, че утрото не е добро… Лесно му е на него. Два дни върти маршрутката, два дни не изтрезнява. Откакто го знам, все разправя, че щял да се връща на село. От кучето се заканва да направи гайда и като я надуел, щели да чуват свирнята чак през три мери! По цял ден щял да преслушва джибрите, а вечер да събира комшиите…Заедно да свирели на гайдата. Ей такива ги плещи и хич не му е, мен какво ме мъчи.

Работя в „лайф коуч бизнес академията“ към интернейшънъл Ейч Ар бранд. Ако тръгна да описвам на  чичо Геле какво означава това и с какво се занимавам, няма шанс да разбере! На вас обаче ви е ясно, че си скъсвам задника и проблемите са много.

В нашата компания всички сме „хайли мотивейтед“, „екстримли дедикейтид“ и съответно „ризалт ориентейтед“. Имаме си зона за рилакс с билярд и дартс. Имаме си „соушъл коуоркинг спейс, където брейнстормингът е  24/7, сандвичи, кафе и ябълки – безплатни, водят ни на тиймбилдинг ту в Кипър, ту на Санторини, дават бонуси за всеки нов проект. Рециклираме, събираме разделно. Осиновили сме дори един възрастен варан в Тайланд!

Моята работа е да  оптимизирам всичките процеси. Водят ме „проусес синиър оптимизейтър“. За да си представите: търся решения, примерно, как да проведем 4 обучения по едно и също време, на различни теми, ако коучът е един?  Как да организираме 48 интервюта с един и същ начален час, ако приемем, че вече сме ангажирали експерта за въпросните 4 обучения, които на всичкото отгоре са и в различни градове? Ей такива разни. Главата ми все пуши и съм истински „бърнаут“.

Така бе, допреди да купя от онези „флашки“. Чух, че вършат работа. Пъхаш я и действа вместо теб.

Някои работеха с гласови команди, аз взех от евтините, продаде ми я някакъв китаец през платформата „Ибей“. Имах малко затруднения с формулирането на задачи първите десетина дни. Сякаш флашката не разбираше какво точно искам да направи и дори обърка главния отчет. После рязко се отпуши и съвместната ни дейност тръгна по вода.
Зациклили във времето проекти се случваха още с първото кафе. Алгоритми, над които блъсках с месеци се подреждаха сами и за първи път след толкова години карах уикендите като бял човек.

Явно и други си бяха купили флашки, защото рилакс зоната постепенно заприлича на голямото междучасие в някоя гимназия. Почнаха да носят бири, а младежите го удряха на райски газ. От коуоркинг спейса все повече сътруднички излизаха с размазан грим и изчервени, абе  превърнахме се в истински бардак.

Компанията отчиташе рекорди резултати. Оплаквания нямаше, печалбите бяха брутални. Представителството се справяше толкова добре, че бордът на директорите гласува тридневна работна седмица и 80 дни допълнително платен годишен отпуск.

Глъчката започна да утихва. Хората си взимаха флашките и излитаха по топлите страни. Хоум офис, бийч офис, сафари офис, дайвинг офис – разделихме се по интереси и в централата ни не остана жив човек. Преживявахве най-добрите дни. Еманация на технологичния прогрес. Всеки правеше каквото си поиска и ни се плащаше, буквално без отчет.

Докато се опъвах на шезлонга и разглеждах една оферта за Лапландия (от дете мечтаех да се сгуша в скута на Дядо Коледа, докато джуджетата стягат шейната за полет), получих кратко съобщение, че съм съкратен. В приложените файлове имаше благодарствено писмо и куп различни документи. Не ги дочетох, защото ми призля. Нямаше логика и не можех да повярвам – последните пет месеца бях избиран за служител на месеца! Трябваше да има грешка, защо ще съкращават най-добрия?

Консултирах се с флашката. Тъй като бе настроена на режим „оптимизация“, трябваше ѝ малко време, да се прехвърли на работна схема „ТРЗ“. Когато започна да подрежда правилно изречения и мисълта и стана гладка, стана ясно, че съкращението ми е подписано от изпълнителния директор по моя експертна препоръка във връзка с оптимизация на процесите. На въпроса, как е възможно най-награждавания и добър служител да бъде уволнен, флашката отвърна, че всъщност не останали никакви други служители. Съответно и наградите и съкращението ми били абсолютно безалтернативни.

Отскубнах изчадието от устройството и хванах първия обратен полет. Трябваше да се видя с директора и просто някак да оправим нещата. От летището скочих в едно такси и директно в централата.

Нямаше никой. Поне не лъжеше, че всичките са съкратени. Асансьорът не работеше и взимайки по няколко стъпала наведнъж, профучах край опустелите рилакс зона и коуоркинг спейс. Секретарките също ги нямаше, вратата на главния – отключена. Подадох глава и останах втрещен: бюрото на шефа бе подредено и празно. Единствено някаква флашка премигваше от затворения, прашасал и сякаш отдавна мъртъв лаптоп…

Какво да обяснявам на чичо ти Геле? Да му разказвам как седмици се редя, за да получа разрешение за гарантирания базов доход? Как висим на опашката и чакаме някой да отвори? Как няма никой и цялата държава е от флашки?

Кучето му заема онази поза, гледа виновно и се напъва:

– Айдее де, айде действай, че ще те закарам на смолянските гайдари! – заканва се стопанинът, а на мен ми се реве и просто проплаквам:

– Чичо Геле, вземи ме с теб! Искам и мен да научиш да свиря на гайда!

Червената тундра

          Гледам го и чакам да видя как ще реагира на шопската салата. Киселата физиономия, останала като сянка от гаврътнатата на екс „троянска сливова“ нe потрепва и си остава все така напрегната.

          Тук обичаме да шашкаме чужденците. Правим го с добро, от грижа и гостоприемство. Даваме им, например, да опитат люта чушка и после им помагаме да загасят пожара. Мажем им филии с лютеница, наливаме им шльокавица и ги завиваме с китеници, за да не се простудят.

          Някои обаче трудно можем да ги шашнем. Моят гост изчака ракията да го прогори добре и си подаде чашлето за още.

          – Отличен самогон! – възклина и забърса устните с ръкав. – Давай… за нашата среща!

След втората доза лицето му просветна, а погледът му се изпълни с доброта.

– „Червена тундра“? Не бях чувал за такъв вестник – направих опит да съживя разговара оттам, където замря покрай наздравиците.

– И аз не бях чувал, но ме направиха главен редактор. Разпределение, значи… и мърдане няма. Аз млад, зелен, завършил с отличие, идват и  казват: „Вие, Павел Григорич, заминавате за Нарян Мар!“  Че това къде е? – питам – „Как къде? – отвръщат – На река Печора“ . Ха, сега де! Ти чувал ли си за река Печора?

– Имаше такава – мъча се да си припомня географския атлас.

– Разбира се, че има! Тече на Север и се влива в Баренцево море, горе в Северния ледовит океан – гостът ми посочи към прозореца, все едно въпросният окен е зад втората пряка.

– Нарян Мар? Звучи ми като екзотичен остров, някъде далеч на юг – казвам, почти като шега.

– Зад полярния кръг! По на север няма как! Малък град, значи, промишлен и представи си, има собствен вестник! Старият главен се споминал и изпращат мен.

– Бърза кариера. Направо главен редактор! – намигам аз.

– Слушай, можеш да се наречеш началник, когато имаш персонал. Поне един служител трябва, ако ще да е чистачка, а в „Червена тундра“ бях абсалютно сам. От кореспондент, значи, до отговорен секретар, от репортер-стажант до свой заместник  – всичко правех аз. Половината статии подписвах като Павел Григорич, а под останалите слагах Григор Павлович – ей така, за малко тежест. Ако пък материалите бяха за готварски рецепти, фризури или трябваше да се отрази конкурса „Весела шейна“, тогава включвах и Маруся Усатова. Котката се казваше така…

Гостът ми набоде един домат от салатата, задъвка и се умълча. Аз разрових телефона, да потърся мястото из гугъл мапс. Намерих река Печора и започнах да „скролвам“ по нейния път. Аха да тръгне на Юг, направи един голям завой и пак се понесе към Северния полюс. Някъде, на край света намерих и градчето.

– Това ли е? – показах първите изображения, които търсачката предложи.

– Това е – кимна Павел Григорич и присви очи, за да огледа. – Снимките изглеждат нови…  по мое време нямаше асфалт. Браво на местната власт! Дерзаят, значи.

– У нас асфалтират само преди избори – отвърнах, колкото да спазя традицията при разговор с чужденци, да се правят постоянни сравнения как е у нас и как е у тях. – Сигурно е доста демотивиращо за Нарянмарската община да полага асфалт в тундрата? От толкова сняг едва ли някой ще го забележи.

– На крайния Север лятото не продължава повече от месец. Ако се запиеш, значи, и току си го пропуснал – каза гостът и погледна към бутилката „троянска сливова“. Налях отново.

– Представяш ли си колко много неща трябва да успее природата само за месец? – продължи той. – За този кратък период пъпките трябва да се погреят на слънце, да цъфнат, да изчакат пчелите, да родят плод и бързо да увехнат.  Имаш един месец, значи, ако си комар – да се насмучеш, ако си човек – да стегнеш оградата или покрива, а ако си кмет – да асфалтираш!

– Друг свят! – цъкам с език, а този на Павел Григорич започва леко да набъбва от ракията:

– Още първото лято получих задача да отразя на страниците на „Червена тундра“  изборите в Ненецки автономен окръг. Трябваше да обикалям с кандидатите селата и да проследя предизборната суетня. Бюджет нямаше, а и нали съм сам, наложи се и опозицията и управляващите някак да се комбинират. Спазарихме един катер, натоварихме се всички и цялата група отплава по река Печора. Преди да стигнем Приморско–Куйския селсъвет, капитанът откри на борда съмнителен товар. И понеже делегацията беше особена, разпореди съдържанието му незабавно да се провери. Оказа се коняк. Дванайсет кашона арменски коняк! Кой го беше натоварил,значи, и защо, не стана ясно. Опозицията обвини управляващите, че превозват непозволени от закона агит-материали, а управляващите заподозряха опозицията, че се готви да корумпира членовете на избирателните секции по различните села. Препирнята влезе в задънена улица и капитанът мъдро забрани товарът да  напуска кораба. За да помири враждуващите политици, отвори първата бутилка, наля на всички и вдигна неутрален тост за здраве.

– Майко мила – усмихнах се, защото вече усещах накъде ще залитне цялата история.

– И логичното последва – побърза да потвърди  моите подозрения бившият главен редактор.  – С всяка следваща бутилка бузите пламтяха все по-червено и речите ставаха все по-патриотични. Всеки искаше да повърти руля, да покара малко плавателното средство, а и капитанът нямаше нищо против.  Като стигнахме село Осколково, половината делегация не можа да слезе от кораба! Инспекторът от федералното събрание падна във водата и едвам го извадиха местните…

– Заведоха ни в актовата зала. Хората се приготвили, чакат ни от дни. Украсили. Жените сварили чай от лук, опекли меденки – абе широки души, истинско гостоприемство! Нашите едвам ги качиха на сцената. Клатушкат се значи и не знаят къде се намират. Започна предизборната среща. Народът задава въпроси, споделя своите тревоги… Излиза една бабуля и казва: „ Бурята събори стълбовете и половин година сме без телефон. Съобщете в града, че има авария, да изпратят някой срочно, че ей го – лятото ще свърши “ Кандидатът за общински съветник от опозицията заявява, че новата власт, не само стълб, а мост над Печора ще им построи! Опонентът от управляващите само клати глава и с всичко е съгласен.  Хората искат аптека, фелдшер и ветеринар, а нашите обещават здравен център с вертолет! Демагогия значи и пълен резил…

Не издържам и започвам да се смея. Павел Григорич връща киселата си гримаса. Не знам дали е от поредното чашле сливова или се вживява в разказа:

– И бой ядохме! Причината, убий ме, не мога да си спомня. А как се отървахмеи това не помня. Помня само, че доста след като вдигнахме котва и продължихме по маршрута, някой се развика, че на борда липсвал пасажер. Забравили бяхме, значи, инспектора от федералното събрание. Хайде връщай се обратно, хайде втори бой… Този инцидент обаче не сложи край на планираната обиколка. Акостирахме в Нарян Мар, чак когато пиенето свърши!

– Много искам да прочета статията, в която си отразил цялата предизборна кампания в Ненецки автономен окръг – вече се треса от смях.

– Изобщо не написах статия – отвърна бившият главен редактор на „Червена тундра“. – Оказа се, че сме объркали посоката. Нали се изредихме всички на руля… Вместо в Ненецкия окръг, кампанията сме провели, значи, в съседната автономна република Коми.

Гостът най-накрая се усмихва. Боде си от шопската салата и изглежда изключително щастлив.

Гледам го Павел Григорич и си мисля в какъв удивителен свят живеем всички. Винаги съм смятал, че на Север развъждат само елени, бях чувал и за прословутия „полярен мед“, а се се оказа, че и там провеждат избори, асфалтират улици и правят неморални „сглобки“, веднага щом намерят обща цел.