Кева Апостолова е автор на поетичните книги „Орбити в мен“ (1989), „Аз съм“ (1994), „Вече съм готова“ (1996), „Отворено слънце“ (1998), „Детски пиеси“ (1999), „Свободни пиеси“ (2000) и „As sam balgarka & Edna balgarka“ (2002), „Ембриони в слънцето“ (2013), „Не пишете повече, аз написах всичко“ (2014), „P.S.“ (2016), „Un texte provisoire“ издадена във Франция (2013), „Хоризонтални стихотворения“ (2020), както и на сборниците „Театър, театър, театър“ (1998), „4 пиеси“(2018).
Нейни стѝхове са публикувани в Унгария, Полша, Македония, Франция, Белгия.
Има няколко реализираните театрални пиеси като „Багажът“, „Мълчаливите“, „Още сто години“, „Умирай спокойно“, „Булевардна история“, „Холът“, „Безсмъртно танго“, както на пиесите за деца „Златното момиче“ (поставена в Istanbul Devlet Tiyatrosu – Истанбул, Турция, 2005 г.), „Принцесата и граховото зърно“, „Теди“, „Спящата красавица“ и „“Червената шапчица“, поставяни в Театър „София“, Театър „Възраждане“ – София, Щип – Македония, драматичните театри в Пловдив, Монтана, Перник, Благоевград, Ловеч, Варна, Плевен, Силистро, Ямбол, Габрово, Ст.Загора. Има и телевизионни пиеси: „Посоки“ (откупена и излъчена в Югославия, Полша, Чехословакия, Монголия) и на „Километри“, както и на радиопиеси (Полша). Религиозната мистерия „Света Петка“ е издадена първо в сп. „Мост“ през 1990 г. (издател Едвин Сугарен), отделно е публикувана в книга, заедно „Стояна и Ангел“ и „Христос и Магдалена“, (издателско ателие АБ (2006) със специални илюстрации на корицата от актрисата Невена Коканова. „Христос и Магдалена“ е поставена в Overground Dance Theater Company – Ню Йорк, САЩ (2009).
СЮРРЕАЛИСТИЧНИ ВИДЕНИЯ В „ХОРИЗОНТАЛНИ СТИХОТВОРЕНИЯ”
Крум Гергицов
След десет издадени стихосбирки Кева Апостолова продължава да се движи
в поезията си между стила на постмодерния дискурс и класическия маниер. Това контрастно поведение не е нито случайно, нито преднамерено. По този начин авторката намира адекватна форма, за да изрази колизиите в душата си. Така поезията се превръща в своеобразна кардиограма на взаимоотношенията индивид/природа/бог и търсене на място сред безкрая.
Постмодерният дискурс й позволява да се впусне в космическото, във вечното и нетленното. Стиховете не звучат със стройността и мелодиката на класическия стил, те са фрагментарни, ярко полифонични, силно дисхармонични. Това са строфи, които се редят по хоризонтала, но изживяванията оставят белези, врязват се надълбоко/вертикално в душата. Напомнят сюрреалистична живопис, която чрез словото се гради пред очите ни – четейки, сякаш гледаме картини на Салватор Дали. Връхлита ни претрупаност от реално и фантастично, грубо и нежно, светло и тъмно. Споделени сънища, родени от сливането с природата. Символът на тази природа е Земята, която поема нашите грехове, стопля ни, загръща ни, дава ни сили да просъществуваме. Чрез земните закони ние съизмерваме нашите – нравствените.
земята е разглобено камъче. е повикана.
е пратка. е световъртеж е създание. е в
подчинение. е нещо друго. е извадено око.
………………
тя която не може. тя която успява. тя която си
тръгва. тя която няма на кого да ни остави.
тя е възпоменателна плоча че тук е минал
човекът. земята виси на ключодържател.
Земята е свещено място за катарзис, източник на нова енергия, но вече просветлена, свободна. Самите дялове на стихосбирката и подредбата на поетичното слово, обозначават онези пресечни точки при съприкосновение, които предизвикват различните настроения: „Земята – този незатегнат болт“, „Дължа много на земята, но не всичко“, „Под израстъците на слънцето“, „Лепенки по небето“, „Умишлено е жена“, „Кожена съм“ и т.н.
от писалището видях как светът сгреши.
едната му ръка поощри другата. видях
ветровете как се засилваха и ограждаха
в кръгчета хора. а човекът тичаше между
зверовете и ги успокояваше.
Стилна среда, която изразява разбунени стихии и осмисля събирането на парчета от литнали светове. Между тези два природни феномена – Земята и небето, авторката търси истината за своята доброта или злина, търси вътрешната хармония, лек за раните, за да остави отново на Земята нежност и надежда. Съпоставя знаците на природата с тези на модерния свят, на миналото – с урбанизацията. Това разноезичие и конфликт раждат драматичната енергия в стиховете. Колко чудесно е вплетена фигурата на Фьодор Михайлович Достоевски в строфите, които изразяват разреза между човека на минали векове и този днес:
/…/Фьодор Михайлович. над вас небе равно като
бална зала но вие не умеете да танцувате.
ние другите умеем и се накъсваме на раз два
три раз два три. а вие припадате около нас.
припадате. припадате.
Особената привлекателност на книгата се състои и в това, че тя дава възможност на читателя да гради различни асоциативни внушения и свои нови светове. В крайна сметка това е и особеното в постмодерната поезия: полифоничното, антимузикалното, фрагментарното, нестройното. Трудна поезия, която отключва много пластове на сетивността ни.
„Хоризонтални стихотворения“ ни показва не само една много добра поетеса, която владее различния дискурс на поетичното писане. В тази поезия има мъдрост, зрялост, философски изблик на модерната жена, с греховете, с мечтите и раните си. Или, както красиво го казва в друг свой фрагмент:
тя е жена от късната човешка династия.
жена видяна отдолу. дълго намества костите
на косите си. знае че сама ще отметне
кувертюрата на небето. сама ще легне в
отвъдното легло. нападна я усмивка както
само мравките нападат.
Понеже е и автор-драматург, поетичното слово на Кева Апостолова е чудесно структурирано. Откроява се прецизната драматургия на тези бликнали стихове. Постигната е атмосфера. Във финалните акорди поетесата смирено се връща при корените, пречистена от буйствата на живота, приласкана от уроците. Така хоризонталът е всъщност едно вертикално вглеждане и катарзисно изживяване, едно притихване след танца на живота и великото умение:
ще ни поемат фабриките на корените ще
ни посипват с иглички ели и борове ще ни
насилват буйства на подземни светове ще ни
изтриват гумите на червеите само облаците
ще разклащат храмовите си камбани защото
човек нито сам е дошъл нито е доведен.
Поезията не търпи прекалено дълъг критически анализ. Такъв би я задушил, смазал. Стиховете се нуждаят от много внимателно докосване до тях, от въздух, от ефирност, от тишина при възприемането им. Затова ще спра дотук с моите критически размисли. Нека читателят сам усети стихията на сюрреалистичните видения на Кева Апостолова в нейната нова поетична книга.
––––––––
КЕВА АПОСТОЛОВА. Хоризонтални стихотворения.
ИК “ Проф. Петко Венедиков“, С., 2020.
