ХУБАВ ЛИ Е ФИЛМЪТ
Северина Ангова беше родом от южните географски ширини на България и в село много се учудиха, че се е оженила за наше момче. Да си роден под палещите лъчи на южното слънце, под нарове и смокини, и да се забиеш в усойната витска долина, не е лесна работа, освен ако не е любов.
Нашето момче Лазар беше открило Северина в София – тя на курсове за киномеханик, а той – в четвърти курс на ветеринарния техникум. Тя го омагьосала с топлите си стръмни коси, по които пръстите му се катерели, сякаш са козлета. Омагьосала го и с това, че когато го гледала, от очите ѝ бликвали ручеи, а на това нито едно момче не може да устои.
Два месеца яли заедно гевреци по софийските градинки, въздишали под ярките звезди над Витоша и решили да се оженят. Той – с прясна диплома за ветеринарен фелдшер, тя – с документ за киномеханик.
Мисля, че е много важно да ви съобщя, че нашият човек Лазар изпитвал дълбока любов освен към Северина, също и към домашните животни. Разказвал ѝ той тайно, докато вървели по още необновения „Граф Игнатиев“, как мечтае да изражда теленца по баирите на Балкана, как грижите за свинете майки са му на сърце и как силно се безпокои, че се появил конюнктивит по очите на козите и им пречи да бръстят шума. Изобщо, приобщавал я към необятния свят на ветеринарната медицина и високопланинското животновъдство.
А тя му говореше за кино, водеше го до афишите на площад „Славейков“, милваше ги с пръсти. Първо прокарваше ръка по гланцовата им хартия, съзерцаваше ги, четеше ги, а после казваше:
– Филмът е френски. Френските филми са толкова дълбоки… Искаш ли да отидем?
И Северина и Лазар сядаха в салона и не искаха да стават, а салонът беше стръмен като косите ѝ и като човешкия живот.
В салона тя му шепнеше, че киномашината е от най-новите модели, познавала я по мъркането на звука, обясняваше му, че такава машина не къса кинолентата като другите.
После почваха да се целуват. Целуваха се под снопа светлина, извиращ от кабината за прожектиране, и бяха щастливи, и не искаха да станат – особено Лазар.
Само че тази работа с френските филми не се оказа достатъчно дълбока и привлекателна за нашия ветеринарен фелдшер. Той предпочиташе италианските. В италианските филми винаги имаше села, планински склонове и кози.
Когато младото семейство дойде в село и бяха назначени – тя в киното, а той в текезето, мъжете от селото ахнаха дълбоко и скрито.
Такава жена като Северина не бяха виждали – хубава, та хубава, хубава, та грее. Ако не беше родена в Петрич, а в Рибарица например, щяха да си помислят, че във Вита се е появило речно злато и някое наводнение е докарало това женско злато от Рибарица чак в нашето село. И през ум не им мина, че има нещо символично в това, дето една южнячка се казва Северина, ама мъжете в Балкана не са много по символите, асвен ако не става дума за връзката между слънце и жълта сливова ракия.
Време е вече да успокоя топката. Този веселяшки тон е много приятен, но е само половин тон, само трохичка от цялото.
Северина Ангова беше сложна и направена от много рядък материал жена. Как така се беше влюбила и защо точно в Лазар, не знам. Може да е бягала от нещо палещо в южния ѝ роден град, може да е потънала във времето, отредено за потъване на красиви млади жени, може да се е оставила да плува по течението, а може и да е виждала в бъдещия си съпруг козле, което да гушка.
Това последното ми се вижда най-правдоподобно. Момиче, което търси филми и иска да ги прожектира, няма начин да не обича да гушка козлета, особено ако козлето се казва Лазар.
Преди Северина да почне да прожектира филмите в село, мъжете не ходеха на кино, защото в салона имало бълхи. Пълно е с бълхи – казваха те на жените си и така се оправдаваха, че не ходят с тях да гледат за пети път „Слонът, моят приятел“. И вместо в киносалона влетяваха в кръчмата.
Това с бълхите беше наистина голям проблем. Как да ходиш на кино, като те хапят бълхи? Даже един голям ракиджия се оправдаваше пред жена си, че като влязъл в салона и си погледнал краката, видял, че е с ботуши.
– С какви ботуши, бе? – Попитала жена му.
– От бълхи! Почерняха ми краката до коленете от бълхи! – Отговорил ракиджията и решил въпроса с ходенето на кино.
При Северина обаче нещата се промениха. Салонът светна и в хигиенен, и в художествен смисъл на думата. Мъжете бавно и методично се приобщиха към седмото изкуство и женската красота. Чакаха на обяд рейса, който идваше от Ловеч и возеше ролките на новия филм, и на смени ги мъкнеха до киното. Уж да не ги носи Северина, а истината беше, че искат да я видят и да ѝ зададат само един въпрос – хубав ли е филмът?
Този въпрос – хубав ли е филмът, стана основен в живота на селото. Нещо като „да бъдеш или да не бъдеш“:
– Севи – така викаха на Северина – хубав ли е филмът? – Питаше фурнаджията, влюбен до прегаряне в нея, и ѝ подаваше един парещ кръгъл хляб, увит във вестник, за да не се разбира какво е.
– Севи, хубав ли е филмът? – Питаше началникът на цеха за мебели и предлагаше на киногероинята да ѝ направи шкафчета за банята, та да си държи в тях хавлиените кърпи, сапуна и там каквото трябва.
– Хубав ли е филмът? – Питаше и един пострадал от народната власт бивш собственик на водноелектрическа централа и току изтърсваше: – Да знаеш, че светиш като крушка. Ти вечер гасиш ли си лампата, като си лягаш бе, момиче? – И нещо от тоя сорт.
– Хубав ли е филмът? – Питаше и бате Васил, най-големият рибар в селото, и искаше да ѝ даде прясна риба. – Вземи, много е хубава пържена!
И какво правеше толкова Северина, та заслепяваше със светлината на прожекторите тези мъже? Нищо особено. Само лепеше афиши за филми – цветни и гланцови, само беше хубава и светеше.
И все пак, с какво ги омагьосваше толкова – с името си, с гласа си, с очите си или с бялата си кенарена рокля? Тая бяла кенарена рокля, леко прозрачна и на малки дупчици, приличаше и на паяжина, и на серкме, и на луна. Приличаше и на платно в киносалон.
Жените обаче останаха без уши. Като ходеше с токчетата си из селото, Северина им пукаше тъпанчетата на всички. Останаха и без очи от гледане къде ходят мъжете им, но това е друга работа.
Ако бях Йордан Йовков, царство му небесно на тоя гений на любовния разказ, щях да напиша, че и жените в селото са обичали Северина, че и те са я харесвали и не са могли да живеят без нея. Ако съм Йовков, ама не съм…
А и нашите жени в селото не са толкова запознати с романтичното в класическата българска литература, та да заобичат красивата си съперничка, без да разберат. Точно наобратно – мразеха Северина, та пушек се вдигаше.
Пушек се вдигаше понякога и от гърбовете на мъжете им, и от приказките на жените по адрес на красавицата. Но винаги е така, когато не разбираш докрай класическите любовни разкази.
Аз тогава бях момче и умирах от радост и болки в слабините, като прочетях на афиша: „Филмът забранен за ученици“. Веднага с братовчеда Дачо долитахме на тавана на читалището, отваряхме капандурата към киносалона и чакахме с часове. Когато филмът най-после към осем часа почнеше, ние си провесвахме главите надолу през капандурата и като прилепи гледахме забранения филмов плод с глави надолу и настрани.
На мен ми ставаше лошо и веднъж едва не повърнах върху хората в тъмното, но братовчедът ме дръпна от капандурата и така се спасих от филмова смърт.
Много добре си спомням, че с глава, провесена надолу, гледах забранения за ученици филм „Чочарка“ и чаках цял час за онова прочуто изнасилване. Бог да прости и да извини моите момчешки грехове, ама като не ни пускаха да гледаме забранени филми, какво да правим – ще висим от тавана с глава надолу. И без това цял живот гледаме филма на живота си на обратно.
Дотук както и да е, но Лазар – мъжът на Северина, се усети, подуши, че работата с киносалона излиза извън сценария. Особено страшно стана, когато едно младо момче, син на големец от селото, си резна вените заради нашата красавица. Пускала го тя в кинокабината, въздишали, после мълчали, целували се, после тъмнината пламнала, чувало се „не те искам да те видя повече, разбираш ли ме – не те искам“ и момчето си резнало вените. Любов като на кино.
Спасиха го, разбира се, но работата тръгна към свършване на филма.
Фурнаджията го начетоха и той през цялото време даваше странни обяснения къде са парите. Не бяха много пари, но го начетоха.
Началникът на мебелния цех запали цеха и всичко в него изгоря – и легла, и шкафчета. Влязъл една сутрин с горелка и запалил в несвяст цеха. Казват, че бил пиян, а той никога преди не пиеше.
Пострадалият от народната власт бивш собственик на водноелектрическа централа се стопи и потъмня в лицето дотолкова, че някои помислиха, че съдбата му е дръпнала шалтера втори път. Кой знае, любовта не признава възрасти, както се казва в едно велико стихотворение.
Бате Васил по незнайни причини една нощ си навехна крака и спря да ходи за риба известно време и да се показва.
Няма защо да крия – обвиняваха за това Северина. Жените говореха от сутрин до вечер, че тая южна изгора, кинаджийката, е подлудила всички наред.
Пак ще повторя – аз не съм Йовков, за да ги разбирам тия тънки любовни работи, само съобщавам какво говореха жените.
Лазар обаче не издържа. Станал той и скъсал лентата на филма. Отишъл до козарника в горния край на селото, нали е ветеринарен фелдшер – казал на козаря, че ще води животните на имунизация, и ги подгонил. Подгонил ги и ги завел на кино. Отворил вратите на салона и пред очите на всички вкарал козите вътре.
Козите се уплашили, наскачали, юрнали се на сцената пред екрана. Слели се с филма и станала една киноепопея, дето я няма на нито един кинофестивал. Зрителите избягали презглава, а тези от козите, които не си намерили роли във филма, седнали на седалките и започнали да гледат. И гледали, гледали, докато не дошло време да тръгнат нагоре в Балкана – там, където шумата е най-зелена и водата е най-студена и където живеят самодиви.
След този баладичен финал на кинолентата Северина изчезна. Някои казват, че отишла да работи като хижарка в Пирин, други – че забягнала в чужбина, а други – че се прибрала на юг при майка си.
Само Лазар всеки ден на обед чакаше на спирката заедно с филмовите ролки от рейса да слезе Северина. Нищо, че в селото отдавна закриха киното и никакви филми изобщо не пристигаха.
РАЗТУРЯЙ, ЗЛАТО МОМЕ, МАГИИТЕ
Като почнеха да пият нашите мъжки змейове в понеделник, в сряда следобед бръснарят от Тетевен идваше да ги бръсне, както са по масите в кръчмата. Вземаше им главите от ракията, както се казва, и ги бръснеше във въздуха. Главите и брадите на пиещите висят във въздуха, а той ги бръсне. От неволното клюмване обаче по бузите им оставаха петна от брада и после всички се майтапеха, че имали туфи по бузите си и можели да крият там червилото на чужди булки.
Голямо пиене падаше. Ракията в юзовете изчезваше, сякаш стъклените шишенца бяха пукнати и никой не броеше ни юзове, ни ракии, ни обществени строеве, ни пари в джобове и банки.
Кръчмарят викаше нарочни музиканти. В кръчмата пееше Кольо Княза.
Как пееше Кольо Княза съм разказвал вече. Той беше брат на баба, обущар, серкмеджия и любовник и като запееше, кръчмата почваше да се върти като грамофонна плоча – и маси, и столове, и тезгях, всичко се върти. Пее Княза, а останалите жадни същества му ставаха и братя, и обожатели, и крепостни селяни, ако обичате.
Музикантите, които кръчмарят викаше за тези седмични ракиени олимпиади, бяха от Торос – едно село на двайсетина километра от Гложене надолу по Вита, под Боаза. Викаше точно тях за музика, защото освен с пръстите си, тези музикални зверове свиреха и с носовете си. Подушваха от сто километра кой каква болка има и му свиреха за нея. Ако си болен от любов – любовни свирни, ако ти се е зачернил животът – разплакани музики, а ако ти се живее бавно – свиреха полека.
Подушваха тези тороски свирджии кой какво иска и с една цигулка, един кларинет и тъпан правеха така, че кръчмата ту да умира, ту да се съживява. И да ви кажа честно, освен всичко друго имаха и много дълги носове – едни такива големи и дълги.
Ако съм човек на място, ще призная, че в гложенската кръчма играеха и ножове и пищови. Имаше и такива работи, но аз ще си премълча за тези хладни и огнестрелни преживявания. Ще спомена само за две – да не е без хич.
Скараха се за жена двама титани на ракията – Лачко Лисицата и Петьо Памука. Скараха се така, че Памука намушка десетина пъти Лисицата с малка чикийка. От Лисицата вместо ракия взеха да излизат мехури – розови кървави мехури, и когато всички мислеха, че Лисицата ще си подвие опашката към рая, той както баладично лежеше и пъшкаше, поиска да пуши. Изпуши две цигари и оздравя. Оздравя и плака за невярната си любов, заради която получи пробождания с малка чикийка по тялото.
Вторият случай беше с пищов. Горският на селото беше голям стрелец и като се напиеше, искаше да гърми по цигари в устата на присъстващите в кръчмата юнаци:
– Ти на мене вяра имаш ли ми? А, кажи ми де! Имаш ли ми ти на мене вяра? – питаше горският някой отчаян от живота тютюнджия.
– Как да ти нямам? – отговаряше осъденият на смърт и слагаше в устата си цигара, сякаш си слагаше въжето.
Прааас! – В стаята плъзваше мирис на барут и цигарата хвръкваше, счупена на две. Праас! – Още един куршум в тавана – за всеки случай и за келешлък.
И на горския сърцето му идваше на място.
Само ще спомена като лек детайл, че от устата на нашия осъден капеше и кръвчица, ама това е нищо работа, детайл.
Пиенето на ракия почваше в понеделник, бръсненето се организираше в сряда, в четвъртък идваше музиката от Торос, ножовете и пищовите обикновено се случваха в петък, а в събота свършваше мезето.
Това мезе винаги свършваше в събота и ставаше страшно. Да изпиеш толкова ракия, да изядеш толкова зеленѝя за салата, да си подлагаш толкова сланина и накрая всичкото това съкровище да изчезне. Ракията в Гложене никога не свършва – тя е като кръговрата в природата. Хората си варят по два-три тона сливова за свои нужди и ракията просто няма как да свърши. Но виж, зеленѝята за салата и сланината за мезе се изгубваха по някое време на този четирийсет и два градусов маратон за жадни мъже.
Ще попитате кога спяха тия хора? Те не спяха никога, не бяха спали откакто се бяха родили, та до ракия ли ще заспят?
Свършваше салатата и кръчмарят се хващаше за косата. Не за косата на главата, както си мислите, а за косата, която виси в сайванта и служи за косене на трева и люцерна. И защото работата беше на живот и смърт с тая салата, той бързо, със замах в кръста, отчаяно и почти в безсъзнание правеше няколко откоса в люцерната, която растеше в задния двор. Събираше я в кръчмарската си престилка и след малко пълнеше чиниите с люцерна. В задимената кръчма тази новородена салата имаше тъмнозелен цвят, но кой ти гледа зелени цветове при тая подчертано жълта на цвят ракия?
Нашите герои след няколко часа се подуваха от люцерната, коремите им отскачаха напред и се заобляха, но го отдаваха на неспането, лошия въздух и влажния планински климат.
Ако някоя крава в селото, не дай си боже, се напасеше с люцерна и се подуеше, викаха ветеринарния фелдшер, той я дупчеше по корема с едно шило и работата се оправяше. Но понеже ветеринарният беше въздържател, никой в кръчмата не се сещаше за него и работата се разминаваше от само себе си и от щастие, и от любов към живота.
Когато обаче свършеше сланината за мезе, работата добиваше катастрофални размери. Да свърши гложенската сланина е все едно да свършат слънцето и въздухът за всяко живо същество, все едно да свърши животът на милата ни планета.
Тази сланина е налагана със сняг, прозрачна, мека, памукова, блажничка, с малко кожичка, оваляна в стрити билки, с много червен пипер, опушена с орехови черупки и непременно увита във вестник, пристегната с канап и увисена в тъмно мазе.
Тя се реже по специален начин – тънко, бавно, настрани, с изплезен език и с леко криво ножче.
Направих това описание, защото сланината свърши и кръчмарят – нека му кажа името – Палигоря, трябваше немедленно да достави на пиещите от една седмица точно такава незабравима сланина.
Този Палигоря, на когото му се беше запалила главата, тича насам-натам, а сланина няма и няма. Свършила в цялото село и в Тетевен, и в Рибарица свършила. Няма и на връх Вежен, даже и на Луната няма.
Музиката от Торос е заспала и свири само във вид на хъркане. Княза гледа с бялото на очите си, потропва юзчето със сливовата ту в челото си, ту в масата. Другите водовъртежи на ракията са настръхнали и ръмжат и Палигоря разбира, че е настъпил кулминационният момент на пиесата.
Сеща се нещо, изтичва в несвяст до една тайна стаичка, отваря една ракла, останала от старите времена и от Присъствието, рови се, рови се в нея и накрая вади един турски фес. Вади от раклата този избелял, изтънял и просветнал от годините фес и тича в кръчмата. Тайно зад тезгяха разглежда феса, вижда, че не е баш червен, а розов, че е мазничък покрай ушите, вижда му се тънък и лееко-леко и с изплезен език почва да го реже. Почва да реже този турски фес на тънко, както се реже сланина. Докато реже, все пак си мисли – ами ако някой каже, че е жилава?
След малко юзчето на Княза се дрънва за наздраве в други юзчета, чува се „да живейш, бай Кольо“, някой примлясква с последната сланина и точно тогава Княза запява: „Разтуряй, Злато моме, магиите…“
Ех, каква песен е тая:
Разтуряй, Злато моме, магиите,
и твоите, Злато моме, и моите…
Разтуряй ги тия магии, ама като не можеш? А и като не искаш…
От такова пеене всичко живо започва да плаче, но и отива да поживее за малко на небето, докато трае песента.
ВАСКО ГЪБАТА
Едно момче никога няма да забрави човека, който пръв му е показал гола жена в списание. Изключено е да го забрави, защото първите голи снимки плясват момчето през устата. Гледаш първата си гола жена на хартия и все едно някой – пляяс – през устата, удря те и ти онемяваш и си гълташ граматиката. Пулиш се в цветната голотия и слабините ти първо изчезват, после пристигат изведнъж като прилив и не знаеш какво да правиш с този горещ, че даже врящ прилив.
Да гледаш голи жени в списание, е все едно да си с различни жени ден след ден. Разгърнеш една страница и правиш каквото правиш с разсъблечената съблазън. Разгърнеш друга страница и още една и така докато свършат животът и списанието.
Моето първо голо списание ми го показа Васко Гъбата – семкарят на града. Аз дотогава бях виждал голи жени само през прозорчетата на градската баня, и то размазано от парата. Много пара се вдигаше в тая баня!
Но ние, момчетата, ходехме на лов за бели и розови къпещи се същества и нямаше пара на света, която да ни спре да гледаме. Качвахме се на една вагонетка, пълна с кюмюр за котела на банята, и потегляхме към голия филм. Двама бутаха вагонетката по релсите и двама-трима гледахме, качени на кюмюра.
Гледахме през едни прозорчета – някои отворени, други – не, и защото вагонетката се движеше, само зървахме къпещите се жени. Ако вагонетката спреше, жените можеха да ни видят и тогава изяждахме по някой налъм.
Сега, като описвам как сме пътували, стъпили върху кюмюра на вагонетката, и пред момчешките ни очи са преминавали голи жени, наметнати с пара, веднага в мен отнякъде се появява поетът. Вагонетка, черен кюмюр в нея, на върха на кюмюра – няколко момчета. Вагонетката се движи и очите и ръцете на момчетата се протягат и през едни малки прозорчета стигат до къпещите се жени. Стоооп! Край! Филмът засега свърши.
Филмът с голите жени засега свърши, но пристигна филмът с голите списания. Тях ми ги показа, както съобщих вече, Васко Гъбата – семкарят на града.
Ех, този Васко Гъбата, страшен човек беше. Колко беше висок е неприлично да съобщавам, защото Васко беше от малките хора. На малките хора ние някога казвахме джуджета. Но беше толкова висок, че когато ми показа тези магьосни и миришещи на капитализъм списания, аз трябваше да си вдигам един час очите нагоре, за да го видя.
Усещате, че се гърча и се чудя как да въведа в тези писания Васко Гъбата – моя кръстител в хартиената любов, как да обясня кой е. И какъв е. Сега всичко трябва да бъде написано коректно, извъртяно, с някакви евфемизми, уж възвишено и главно – размито. И ако кажа, че Васко Гъбата беше джудже, някой може да ме удари през пръстите.
Семкарят на града беше инвалид, нисичък много, с гърбица, придвижваше се в кожена количка с гумени колела и беше най-прекрасното мъжко същество наоколо. Главата му беше като на лъв. Нямаше коса, а грива, пепелива грива. Кожата на лицето му – пясъчна, очите – жълтеникави. Абе лъв – вярно, в количка, но лъв.
Семките и фъстъците, които продаваше из града и главно на футболни мачове, не бяха семки и фъстъци, а фантазии някакви, направо шоколадови бонбони. Едни дълги хартиени пликчета, бели, извити като рог на луна, подгънати така майсторски, че докато ги отвориш, да ти премалее от сладост. А като ги отвориш, вътре слънчогледовите семки – с мънички бели топчици от сол и едни такива блажни, топят се. Фъстъците леко златисти, големи и люспичките им сами отлитат и изчезват. Разкошна работа.
Такива произведения на изящното изкуство разнасяше и продаваше Васко Гъбата.
Живеехме в една махала и се бях сближил с него. Ходех му на гости и му носех понякога ракия и телешки салам. Влизах в стаята му в една пристройка в средата на двора и сякаш влизах в пещерата на лъва. От тавана висеше голяма червена лампа като африканско слънце, която ми опираше в темето. Стените бяха облепени със снимки на екзотични филмови героини, някои облечени, някои не чак толкова. На масата се премятаха празни бутилчици от концентрат – викаха им хулиганчета, пепелници и фасове, консервни кутии от риба и пастет. А на леглото нямаше нищо, абсолютно нищо освен дюшек и черно одеяло с изписани на него букви МНЗ – Министерство на народното здраве.
Васко Гъбата вземаше телешкия салам и ракията и както седеше на количката, започваше да си отхапва и да пие. Разпитваше ме уж нещо за училище – колкото да мине времето и аз да мънкам, и почваше да ми приказва за най-главното – за жени. Коментираше жените в махалата, като най-много се заплесваше по походките им:
– Леля ти Русанка например видял ли си я как подтичва, като върви? Тък-тък-тък – ситно-ситно. Знаеш ли какво значи това?
– Не знам.
– Значи, че ѝ е малка…– Тук аз преглъщах – походката, походката – довършваше Васко и очите му ставаха още по-жълти.
Това „походката, походката“ го казваше, сякаш се застъпваха токчета на жена.
– А леля ти Йочка Върбанова? Нея гледал ли си я как ходи? Като я видиш отзад, все едно не върви, ами трепери. Кълките ѝ треперят. И знаеш ли какво значи това?
Аз се пуля.
–Значи, че е много…
– Какво?
– Добра в месенето на козунаци.
Ето такива неща ми говореше той и се напиваше бавно и напоително с ракията, телешкият салам свършваше като нищо.
Васко Гъбата много обичаше телешки салам.
Един ден след пиенето и салама ми подаде списанието с голите жени. Извади го изпод дюшека.
– Виждал ли си голи жени?
– Само в банята, през прозорчетата, през парата.
– Коя баня, бе?
Обясних му и той си раззина лъвската уста и взе да се смее. Даже премалял от вълнение, че ще гледам голи жени, аз му разказах, че преди няколко дена при едно такова гледане управата на банята ни е подгонила и аз в бягането съм си изгубил едната гуменка и съм се прибрал вкъщи с една гуменка.
Тук Гъбата плесна с ръце, стори ми се, че пляска с опашка, и изрева:
– Браво бе, малкия!
И миг преди да ми подаде списанието, ме попита:
– Като видя голите жени, какво ти стана?
– Идеше ми да хвръкна.
И тогава отворих списанието и почнах да се подувам. Подувах се, подувах се като балон и отлетях от пещерата на Васко Гъбата. Кръжах и кръжах над града и накрая кацнах на покрива на същата оная баня и се пукнах.
Пукнаха се и моите срещи с Васко Гъбата. Него го взеха в болница. Разболя се този лъв от цироза. Лекувал се беше и друг път и оттам му беше черното одеяло в стаята. Но не спрял да пие.
Пиеше като смок, а беше лъв.
И защото няма как да избегна истината, че беше джудже, ще кажа, че беше джудже от приказките. И аз докато се лутах в гората, накрая стигнах до неговата приказка и до неговата къщичка. А пред къщичката растеше една Гъба – най-хубавата на земята.
За семките и фъстъците изобщо не ме питайте как ги е правил, къде ги е пекъл и гласил. Не знам. Наистина не знам как един лъв се разправяше с тези работи.
