Марин Бодаков

Съвършено нужен увод под черта.

Споделям убедеността, че етническата самоличност е само едно от градивата в ансамбъла самоличности, представяш един човек, в случая един автор. Споделям убедеността, че етническата самоличност все повече представлява въпрос на индивидуален избор и все по-малко отговор в духа на: „Да, какво да се прави, аз принадлежа на тази (етническа) общност“. Споделям надеждата, че гражданствеността на такава една академична представа трябва да се разраства. (Дори заради играта на човешки империи), в които всеки си плаща данък. Изразих се зле. На мулти (етнически, културни) империи в човека. Но когато иде реч за едно етническо малцинство в рамките на друга етническа общност? А? Но когато иде реч за символическо осребряване на неговите жертви? А? Но когато въобще не идва реч за жестокостта срещу малцинства и общности, за обмена на жестокост между общности и малцинства. А тогава? За случайната жестокост срещу всяко човешко същество – преди и сега, тук и там. Аз никога не съм питал своята приятелка, поетесата София Бранц, дали нейните текстове са българоезични фрагменти от словесната култура на еврейската общност в България. И няма да я попитам (при все съзирайки и еврейски мотиви в нейни късни стихотворения), защото в та­кава нравствена (само) взискателност са ме възпитавали нейните прекрасни творби.

––––––––

* Този текст беше написан по покана на Вера Мутафчиева, която високо ценеше София Бранц, за публикация в сборника „Многоцветие. Из културата на малцинствата в България“, издаден от Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия през 2001 г. в София. Тук се представя без никакви изменения.

М. Б.

Да проговорим за голямата поетеса София Бранц, хитроумно използвайки страници от свитъка за литературата на българските малцинства. Аз, невям приятел и критик, сигурно ще упражня някакво си насилие, въвирайки трите книги на Соня в едно инак важно поле, пълно с високо це­нени от мен усилия. Ще цитирам в повече, защото книгите и` са неоткриваеми. Защото искам да покажа как един човек пише за човека. И ще го направя с безкритична обич към Бранц. Пиетет, подкрепен с едно важно изказване, сторено по друг повод (в. „Култура“, бр. 1/2001), на Миглена Николчина: „Проблемът в българската литература е, че като не виждаме някого, почваме да го забравяме, не го и четем. Трябва да разрешим този проблем, защото има хора с нагласата да остават скрити, да не се показват, затворени. (…) Често пъти тъкмо те правят голямата литература, не купонджиите“.
Чула/чела това, София Бранц ще нагнети всичкия скепсис, на който небивало е способна, и от само себе си нейната книга „Ръката пише“ ще се отвори точно на страницата, на която пише: Всички тези думи, които казваш – на мен ли ги казваш? С пръсти като докосваш лицето ми – мен ли докосваш? Само с мен ли можеш да бъдеш, или само аз ти останах? Ако играеш – внимавай!
Сигурен съм, с това София ще приключи своя самоироничен цитат. Но стихотворението продължава и точно в премълчаното от София се кълби мотивацията ми да пиша за нея: Нежността ми е толкова недоверчива и притеснена, от ръцете ти нищо няма да смее да вземе.

2. Биография в извънредно тежки скоби

София Азариева Бранц е родена на 11 декември 1949 в Москва, СССР. Неин баща е теоретикът на науката акад. Азаря Поликаров. Висшето си образование София Бранц завършва в Софийския университет, специалност „Руска филология“. Била е научен сътрудник в Института по култура. От 1979 е уважаван редактор в държавното издателство „Народна култура“, чиито деривати са днешните най-добри български частни издателства. Днес София Бранц няма официална работа (след като е безпринципно уволнена от издателя Петър Манолов след 1989). Има три стихосбирки. Омъже­на е, с дете. Руският ѝ език е перфектен. Хобито ѝ е киното. Наградите на София Бранц: от Международната организация за детска литература в Севиля през 1994, както и награди от Преводаческия съюз.

3. Пореден прилив на патетика у критика (с банален, старомоден и възвишен край у поетесата)

Човекът – ад и рай …

Но разве сердце – лишь испуганное мясо?

О. Манделщам, Като дърво и мед…

Защото съм човек, и аз съм като всички и лош, и хубав сън, и гибелен, и сладък: вечерни голи ледници, поляни изумрудени, летя над тях, ще падна; и с мене литват други, във бяло преоблечени, с момчета и мъже флиртувам във сърцето си; и тичаме, и спираме, целуваме се, пак; деца, съдби, възможности и всичко се повтаря, и всичко се променя, и всичко си остава, и сълзите си бършем от смях или от плач.

Защото съм човек, и аз съм като всички в живота и в смъртта; и както се навеждам, и както се изправям, изпуква някой прешлен, хрущял се изкривява, измества ми се става; надясно ли, наляво, на част от милиметъра се дръпва някой нерв – умирам и крещя от болка и от страх, от ужас онемявам, не мога да се вдигна, безпомощна и луда, и стèна в унижение – защото съм човек.

Защото съм човек, и аз съм като всички изтръпнал дух във плът и мозък в куха кост, несправедливи тласъци на дяволската кръв, и нокът, впит в месото, и лакти, и ребра, и ненаситно гърло за думи и храна; не спя, на глас сънувам, а сляпа съм, не виждам, и глуха съм, не чувам, не зная вкус и дъх с небцето изгоряло, стомаха възпален; но вдигам пак глава и пак небе изгрява, отново литвам в бяло сред ангелските песни – защото съм човек. Искам да говоря за София Бранц като за Поет на храбростта. Но как да го говориш за текстове, които обичаш? Тук само искам да ви заразя с „бацила“ Бранц, от който боледувам.

4. „Да споделим, каквото ще споделяме…“

Да пишеш за поетесата София Бранц, е необичайно, не­приятно… В публичните представи за литература такава поетеса (почти) не съществува. „Когато умра, все едно че не съм се раждала“ („Кремация“). В литературните заговори и надпревари такъв автор – и преди, и след митическия обрат на Десети – няма. До днес тя живее като тих и таен дисидент в руска квартира. И по-добре я търсете при преводачите от руски. Я кол­ко хубаво е превела прозаичния дял от „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак, както и писмата на нобелиста; и нервните повествователни дихания на Марина Цветаева; и прозата на Исак Бабел (за когото Бранц има великолепно стихотворение), и трудната проза от Андрей Платонов (за когото също има великолепно стихотворение), дълбинната, дори полирана изисканост на поета Александър Кушнер във „Флейтистът“ (единствените ѝ комай преводи на лирика), „По пътеките на еврейската история“ от Рут Самуелс, „Номенклатурата“ на Михаил Восленски… Както и дълъг списък от преводни публикации в сп. „Факел“ и не само там. Да добавя – Бранц някак се оглежда в преводаческия си избор. А ако ви стиска да се изправите пред истински свиреп редактор и коректор, следящ изкъсо логическите меандри на писанията ви, може да се обърнете към нея. Макар че

Двата бряга отвесно се спускат –
и тя –
по средата намерила път –
с бога сега разговаря.
Защото
какво да им каже и какво да ѝ кажат
шумни мъже, жени, на които все им е малко.

                                                                   („Офелия I“)

След близо три книги (първата – „Кладенец“ (1976) е сборниче, в което я сбутват с още двамина автори; по-късно излизат „Ръката пише“ през 1984 и „Върху написаното“ през 1995 – да забелязвате припокриването на заглавията, как пишещата плът става дух, който се завръща?…) и крайно редки публикации София Бранц сякаш изчезна от мащабните сцени… и пребивава сред доблестна и язвител­на самота, и е подвластна на свръхсуетна независимост. Отвратена от леконравни текстове и фигури, подозрителна към литературните леснини и бързини, убедена в силата на собствените си текстове – Бранц я знаят единствено ценителите. Модните хора – не. (В хода на съчиняването на този текст се появи книжле­то „Съвременна българска поезия“ от търновската „Мал­ка библиотека за ученика“. Ще пренебрегна някои преувеличени уводни изказвания на съставителката Валентина Радинска относно други писатели, за да отчленя точните ѝ думи за Бранц, сложена в лавицата на съмняващите се:

В. Р. пише за С. Б. като за една от усвоилите „позици­ята на присмехулници и непукисти, чиято трактовка на действителността не само в своите формални, но и в същностните си параметри е близка до сатирата и иронията, като прикритие на по-остри реакции“.
У София Бранц „иронията по-често е самоирония, дори във „Върху написаното“ изцяло изгражда стиха върху нея“, продължава Валентина Радинска. Рецензентката притуря поетесата в едно творческо гъмжило – Миряна Башева, Виктор Самуилов, Златомир Златанов, Румен Леонидов, Владимир Левчев, Бойко Ламбовски, Федя Филкова, Мирела Иванова… – обединено от предчувствието за нещо скорошно, което ще настъпи. Скорошното май се оказаха опитите ни да се примирим със запокитването на конститутивни литературни ценности от професионал­ните съглашатели, както и с новите канонични списъци, писани от нововъдворени демократи, доскоро самонабеждавали се за „социалисти“. Но тук разказът ще се изметне в критика на политическия и културния опортюнизъм, в разказ за конформността, в който София Бранц като персонаж липсва.) А да пишеш върху написаното от София Бранц, е неудобно. Критиката не се е пресягала към нея или пък я взема за херметична; няма на каква традиция да се опре човек. Какво да правиш с автор, който иска писателят да отразява това, което отразява? „Вратата винаги ще зее“, казва София.

Интерпретацията на стихотворенията и` често се измята в перифраза – сроден случай са текстовете на Константин Павлов. Заради успешното му обезвреждане неговият гений беше митологизиран… А все ми се струва, че и на София Бранц ѝ харесва да бъде културна антиутопия като него.
(„… останахме само Кости и Кожи – гледаме как ще Паднат стълбите…“, беше смотолевила тя.)

А мощните заразителни енергии на стихотворенията и` са замръзнали в строг и сдържан релеф… Как тогава той създава този задушевен уют, условията за разсъдливо самопознание, за сълза по употребяваните приятели? Четливостта на посланията на пръв поглед не предполага, че под тях лежи такава дръпната ерудиция, такава остра филологическа грамотност (даже коректорско познание за частните случаи в речта).

Пак пиша: проверих графита,
в тетрадката отбелязвам: нищо.
                                      („Поезия“)

И всичко това в съвсем близък план, докато в широки­те хоризонти лирическият говорител непрестанно се наблюдава и себеотрицателно пише – „върху написаното“ от други, разбира се. Сприхаво и сериозно ни съобщава крехък, трудно назовим човешки опит. Отказва се да триумфира, за да бъде „в помощ“ на читателя. (Но пък и да четеш стихотворенията на София Бранц, е усилие – връзката между редовете, между образите е тъничка, косвена, коса.) Отказва написаното да послъгва за описаното. И напълно отказва да ни развеселява. Какво направихме за него изгрял от здрача на сърцата ни, направо паднал от луната, човека с болни, слаби нерви, човека с крехки сухи стави, измамени, унищожени от земното притегляне?

Какво направихме за него? Когато тръгна, го настигнахме и вместо сбогом го ударихме – човека с глупавия вкус към есенното голо щастие. Човекът падна, стана смешно, ах, олюляхме се от смях. И още много ни е весело, размахваме ръце и бием, и дирижираме съдбата, и дирижираме смъртта. Безотговорни диригенти, опасни, яростни търговци, докато с дясната купувахме, със лявата сме го продали — и още как!
(„Михаил Булгаков“)

Но само за Михаил Булгаков ли пише Бранц? Парадоксално е, но точно за автор като нея литература­та далеч не е всичко. „… играчките разтреби и строго / им каза вече да не ни закачат…“ И именно това оправдава вярата и` в смисъла на писането на стихотворения. И в личната драма, която превръща текстовете в тревожна цен­ност.

Така се усмихва човек, човек в тълпите, чуден човек, и можеш да видиш вятър в късни градини и лице на жена, и лицата на рицари бедни. Не узрява в сърцето му ярост напразна и със пръсти пти­ците гали. Но си мислиш – ако умре вечерта, утре рано ще бъде забравен. А така се усмихва и ти дава да имаш каквото поискаш, и те кара – защо? – изведнъж да поискаш да плачеш.

                                                                                    („Арсений Тарковски“)

Но само за Арсений Тарковски ли пише Бранц? Затова в малките книги на Соня Бранц се размесват ядовитост и сантимент, мрак и полет, „лоша реч“ („Езикът ви е малко груб, не е по мярка за устата ви, / не се услажда на слуха ми, да си призная, съм учуден, / със прилепи ли другарувате, какъв е този дрезгав смях?“, пита „поетесата“ „поета хамстер“ от „Разминаване II“, който „не иска гибелна любов“, защото е „преситен и ненака­зуем, почти нищожен, но почтен“) и нуждата от вълнуваща музика, която да прозира под буквата. Нейният почерк дава езикова внятност на най-пределни човешки преживявания. Прави го с несравнимо чувство за уместност и своевременност. Като рицар, който може да воюва и сре­щу илюзиите на предвзетото и надутото, но скръбта му го води към по-съществени отговорности.

* * *
Тихо, тихо, тихо. Като при болен. Точно сега не бива да му се говори. Точно сега той е съвсем особено дълбоко тъжен. Нито с дума, нито с поглед, нито с жест да не издаваме съчувственото си присъствие при скъпия човек. Да мислим за картините, които низаобикалят: зимен ден, портрет на мама, детски сън с копринени къдрички… Да мислим за деня например, който може да се види през прозореца: за въздуха навън, за чудните неща в природата, понякога и в нас, оттука – пак за близкия човек: внимателно – все още ли е тъжен, деликатно, само с очи – веднага поглед към картините, прозореца: не, нищичко не се е променило, може би освен във въздуха – един неясен цвят, един прозрачен плач, една случайна мисъл като езеро спокойна, светлосива, сиво-синя, а скъпият човек, а в ъгъла е скъпият човек, измъчен и печален, и обзет от нещо, в себе си самичък, не знае, че сме тука, и НЕ ИСКА да знае, НЕ желае, и колко ни боли, не подозира… Прави го патетична в отношенията си към другите и болезненобезмилостна към себе си. „… защото не е страшно за човека, / докато помни другия човек…“

Прави го, докато пише за Платоновата нравственост на писането:
… едните Сенки пишат, другите четат, а трети си почиват или пък нещо правят със глава, с ръце – невинаги, не всичко се разбира: заравят ли, или издигат. Сенки.

Текстовете на София Бранц показват, че можеш да приемеш човека такъв, какъвто е. Те са философия на любов­та към непроницаемото, непоносимо и предателско поня­кога човешко същество. Философия… или по-скоро изпо­вед, разположена в смущаващите пейзажи на един някак съсипан от безкомпромисност живот.
Ще речете, че София Бранц е вкоренена в мъките на всекидневието, в ленивото разнообразие на женската кухня. Не, нейните образи са в крайчеца на един метафизически трамплин, който понякога ги запраща в бегло назовими бездни. В ширини, чиято логика ни се изплъзва. Само виж­даме отдалеко, че същата тази логика е желязна. От такива пространства ни остава само усещането за безнадеждна смисленост, за трагично задънване, за въпиеща едновременна несподелимост:

Ето, читателю мой, бързах, му казвам, но идвам при теб да сме двама – дай си ръката. Нека научим на радост телата, духа на безумие! Хайде, го моля, нека да литнем заедно. Ах, ми отвръща тогава читателят със скръбта на скърбящия, с печалния глас на печалния; ах, се усмихва горчиво, и тръпне в дома си, и чака аз вместо него да отворя вратата и първа да падна…

София Бранц ни предупреждава в нашето общо асинхронно падане: „от дума ли да чакаме взаимност?“. Тя също ни предупреждава:
За всичко най-незаменимо животът ражда синоними и нямало защо да викаме (…)

Несъобразяването с тези предупреждения – и от страна на поетесата, и от страна на читателите – прави нейния лирически свят възможен и взаимен. В развоя на нейното писане – ако можем да съдим за не­го през последователността на книгите „Трима поети“, „Ръката пише“ и „Върху написаното“ – се тръгва от източ­на съзерцателност и нюх към топлия детайл, преминава се към големи „разказвателни“ стихотворения (тях даже ги печатат наопаки на страницата), за да се стигне нервен за­вой отново към къси и резки, ужасно сприхави в енигматичността си текстове.

5. Българска поетеса с еврейски произход?

Тук от мен се предполага да дам честотен списък, или колко пъти се споменава нещичко еврейско в стихотворенията на София Бранц. Я да видим:

Говори още Господ на Мойсея: Но задължително да пиеш вино по-първо прецедено през зъбите: да не погълнеш трупче на мушица – нечиста е, Законът запретява. За двете ризи – да, страните – не, не ми харесва. Момче, две бързи бири – две по две, тъй както казваше и поетесата.

                                                                                   (из „Послания“)

Не се сещате вече за коя соцреализмова поетеса става реч, нали? Но защо не трябва да се сещаме за една страш­но свястна поетеса, която живее в София сега? Или пък, както пише в „Избраници (Песни сионски)“ София Бранц: „Възплакал: обичам евреите, тях ще създам. И като рекъл, издумал. Смъртни вопли и ужаси като голяма вода… “ – в Словото Божие нямаме чувство за хумор.  Сега ви моля да впръснете внушенията на тези стихотворни късове между цитираните по-горе. Защото, говорим ли за поетиката на Бранц, нека отговаряме на аршините и` за справедливост: мярата, струва ми се, по-скоро са отделните човешки същества, а не отделните народи. Разказът за голямото етническо унижение задължително трябва да бъде раздробен на къси милосърдно-иронични и самоиронични разкази.

6. Ненужно заключение

Каузите на Бранц остават неизменни, романтично-ледени, врящи от разрушените връзки между човека и дру­гия човек. Разруха, чиито гневни електричества протичат от крайно интимното до необятното. Бих искал тези каузи да сдружат повече хора, поне повече хора да чуят за тях. … преди да се разкъсат имената, преди да се затворят времената, преди да зейнат всичките врати…

Марин Бодаков
2001

Предишна статияТруд по вина II, проф. Никола Г. Алтънков
Следваща статияКапо ди тути капи, из най-новата книга на Калин Тодоров