* Този текст беше написан по покана на Вера Мутафчиева, която високо ценеше София Бранц, за публикация в сборника „Многоцветие. Из културата на малцинствата в България“, издаден от Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия през 2001 г. в София. Тук се представя без никакви изменения.
Да проговорим за голямата поетеса София Бранц, хитроумно използвайки страници от свитъка за литературата на българските малцинства. Аз, невям приятел и критик, сигурно ще упражня някакво си насилие, въвирайки трите книги на Соня в едно инак важно поле, пълно с високо ценени от мен усилия. Ще цитирам в повече, защото книгите и` са неоткриваеми. Защото искам да покажа как един човек пише за човека. И ще го направя с безкритична обич към Бранц. Пиетет, подкрепен с едно важно изказване, сторено по друг повод (в. „Култура“, бр. 1/2001), на Миглена Николчина: „Проблемът в българската литература е, че като не виждаме някого, почваме да го забравяме, не го и четем. Трябва да разрешим този проблем, защото има хора с нагласата да остават скрити, да не се показват, затворени. (…) Често пъти тъкмо те правят голямата литература, не купонджиите“.
Човекът – ад и рай …
Двата бряга отвесно се спускат –
В. Р. пише за С. Б. като за една от усвоилите „позицията на присмехулници и непукисти, чиято трактовка на действителността не само в своите формални, но и в същностните си параметри е близка до сатирата и иронията, като прикритие на по-остри реакции“.
Интерпретацията на стихотворенията и` често се измята в перифраза – сроден случай са текстовете на Константин Павлов. Заради успешното му обезвреждане неговият гений беше митологизиран… А все ми се струва, че и на София Бранц ѝ харесва да бъде културна антиутопия като него.
Пак пиша: проверих графита,
Какво направихме за него? Когато тръгна, го настигнахме и вместо сбогом го ударихме – човека с глупавия вкус към есенното голо щастие. Човекът падна, стана смешно, ах, олюляхме се от смях. И още много ни е весело, размахваме ръце и бием, и дирижираме съдбата, и дирижираме смъртта. Безотговорни диригенти, опасни, яростни търговци, докато с дясната купувахме, със лявата сме го продали — и още как!
* * *
Прави го, докато пише за Платоновата нравственост на писането:
Текстовете на София Бранц показват, че можеш да приемеш човека такъв, какъвто е. Те са философия на любовта към непроницаемото, непоносимо и предателско понякога човешко същество. Философия… или по-скоро изповед, разположена в смущаващите пейзажи на един някак съсипан от безкомпромисност живот.
София Бранц ни предупреждава в нашето общо асинхронно падане: „от дума ли да чакаме взаимност?“. Тя също ни предупреждава:
Марин Бодаков
Вход
Добре дошли! Влезте в профила си
Забравена парола? Помощ
Защита на личните данни
Възстановяване на парола
Възстановете паролата си
Временна парола ще Ви бъде изпратена