НЕ ИСКАМ НИЩО ДРУГО – САМО БЛИЗОСТ, Любомир Николов

И този влак,

и този дим в небето.

И тези хубави тополки покрай пътя –

пачи пера, които леко скърцат

по бялата хартия на сланата.

Не знам къде отиваме, ела.

Ще ти покажа къщата на щърка –

чалма, увита край главата на комина.

Вагоните със захарно цвекло.

Оцвъканите покриви на Хохенау.

И двата ястреба високо над ливадата.

Надушвам кръв. Пера в тревата. Писък.

Докосвай ме в тунелите. Роши ме.

Забий език в ухото ми. Простенвай.

Влез в мен отвсякъде.

Аз ще те гледам и ще ти разказвам.

Ще соча розовия сняг между брезите,

забравените ябълки по клоните,

грижливо зазимените пчелини,

които сладостно жужат в далечината.

Близост. Не искам нищо друго. Само близост.

Да мога да те гледам и докосвам.

Ръката ми навътре в теб да слиза.

Престой във Брецлав. Влакът се откъртва.

Реве в тунела, бави се, излиза

и хлътва в друг тунел

и свири, свири.

УТЕХА

Добрах се до септември.

Тук ще спра.

Ще падна

в победената трева

да си почина.

До покрива съм пълен с пеперуди.

Сънувай ме.

Унасям се.

Заспивай.

АБСЕНТ И ЧЕПКА ГРОЗДЕ

Луната.

И звездите.

И гнездото.

Червеношийка вътре

страстно мъти.

Тя литва.

Аз се покатервам.

И надниквам:

Яйцата във гнездото са зелени.

КАМЪК

Прехвърлям те

от длан във длан,

пускам те в тревата,

пак те вземам.

И ти навярно

бил си като мен –

ленива лава,