Така де! Интересна история за Емо, мой добър приятел на времето, да кажем преди 50-60 години.
Емил Енчев Енчев – истинското му име – да ме прости, ако е още жив и сега си чете историята. Не съм го виждал, нито чувал оттогава, мисля от 1963-1964 година. Като почнах да идвам в България, след 1989-та, опитах да го намеря, знаех къде живееше – на ул. Отец Паисий, зад „Възраждане”, но не можах да го открия. По едно време, след 1995, даже живях за известно време на Софрони, много близко, пак нищо. Този квартал и сега си е същият, както беше преди 60 години, не се е променил особено.
После се сетих за телефонния указател – помните ли, едно време имаше телефонни указатели, те бяха по азбучен ред и хората лесно се откриваха, понеже им имаше и адресите, заедно с телефона. В Париж и другаде в Европа е по-тарикатско, имат и т.нар. обратни телефонни указатели, не само по имена, но и по адреси. В САЩ може да поискаш да не те поместват в указателя, аз например правех така. Както и да е.
И с указателя не ми провървя. Намерих точно Емил Енчев Енчев и се обаждам и не е той. Освен да се е правил на ампе, но не ми се вярва. Напомнях му най-различни работи, не та не, не е той и това е. И не можах да го открия. Беше женен, нямаше деца. Здраве да има!
Емо работеше в ДЕСПРЕД, това беше държавното обединение, което се занимаваше с транспорт, спедиторски услуги и т.н. И т.н не е безинтересно понеже от Емо знам и помня, че са вършили и други услуги. Впрочем повечето подобни предприятия се занимаваха и с други дейности и някой ден ще стане въпрос и за това.
ДЕСПРЕД беше на ъгъла на Славянска и Добруджа, и сега табелата му стои, май от предприятието нищо не е останало. Отсреща, на Добруджа № 3 беше Руския клуб, официално име „Ресторант Крим”. От това по-шик място в София нямаше и ходенето там беше de rigueur. И манджата беше много гот и напитките, а келнерите бяха всичките по-голями сноби от публиката. Помня имаше един от тях, обер-келнер, посрещаше и настаняваше, застарял руснак-белогвардеец, който си позволяваше волности. Пълничък, плешив, с усмивка, но не сервилна, а по-скоро презрителна: „даа, маса за гаспадата камунисти…”. Не си въобразявайте, всички сигурно са били куки!
Руският клуб го няма вече, новото време го отнесе както отнесе и Унгарския ресторант на Раковски и Стефан Караджа, сега е Happy, няма я и Савоя на Царя, и тя изчезна след като стана Берлин по едно време. То май нищо не е останало, Няма ги Петлите (Дивите петли) на Графа, Видинска среща, Дълбок зимник, няма го и Под Липите. Няма Ариана, няма Астория, ни Максим. Даже няма Ален Мак. Нищо няма.
За Емо ставаше въпрос. С него бяхме заедно трудоваци. Бяха ни взели точно по Коледа и пътувахме с влак на Бъдни вечер от София до Кърджали, оттам до Мадан, Конски дол, мина Бориева. Друг път ще говоря за трудоваклъка, щото то си е отделна много интересна и поучителна история, но сега за Емо.
Той накуцваше, беше малко изкорубен, едното му рамо изместено и зле сглобено, възпълничък, по-скоро закръглен, мисля че беше една година по-млад от мен. Бързо-бързо ни изхвърлиха от Мадан, щото се усетиха, че е много близко до Гърция. Даже в мината казваха, че се простирала и в гръцко. Как ще бягаме като ни охраняваха сини шапки (вътрешни войски). Така беше Трудова повинност тогава: уж караме и ние военна служба, но нямахме лично обучение в първите три месеца, нито сме виждали пушки. Не давахме и караул, караулната служба се носеше от сините шапки. Те фактически пазят – не от вълци и мечки, а да не го възнем.
Закараха ни на летището в Летница, Ловешко да копаем. Летище нямаше, имаше палатки и копане, та да стане летище санким. Работата беше сериозна, имаше вагонетки и там, и двамата го закъсахме. Той накуцва, не е стабилен, ръцете не го държат и не може, аз съм излязъл от Белене преди 6 месеци, съвсем не съм вчерашен и въобще не възнамерявам да се пресилвам. Изкарахме как да е и след лятото ни разпиляха, аз се озовах на Дунав-мост, той не помня накъде.
Бяхме се сприятелили, той знаеше чудесен английски, ама чудесен и почти толкова американизиран като мен, а моят английски не беше нищо особено. Останахме приятели за дълго време, чак до бягството ми през 1965-та. Той си имаше своя компания и приятели в София, аз – мои, но приятелството ни остана.
Разбрах, че е бил в затвора и то два пъти, все за бягство, опити за бягство де. Вторият път го пребили още при залавянето му и оттам и счупеното рамо и накуцването и другите му болежки. Особено зимно и мъгливо време му действаше много зле. Помагаше му горещият басейн в Централната баня, прекарваше там, киснеше се и се чувстваше по-добре, поне за няколко дни.
Имаше и друг номер: правехме си срещи понякога в горещия басейн, рано сутринта, преди работа, да кажем 6:30-7 часа, когато имахме да си кажем нещо поверително, там беше сигурно. Той ми съобщаваше интересни неща, които е чул или подочул, аз също, а и се съветвахме по някои житейски проблеми.
Той се беше шмугнал в ДЕСПРЕД почти по същия начин, както и аз в банката – с английския. Никой няма да му даде работа, както и на мен, но има и втори начин. Аз се бях уредил като преводач и ми плащаха на час. Нямах пропуск и не се водех никъде, плащаха ми веднъж в месеца. След 1963 г. Външния отдел и „камбиото” в Народна банка ги отделиха и нарекоха Българска външнотърговска банка, която за година-две успя да убеди чуждите банки –кореспонденти на БНБ, че тя е държавна банка и фактически издънка от старата банка. След това стана Булбанк.
По това време – 1960-те години – външната търговия се беше засилила и имаше голяма нужда от хора с езици. Комунистите са галфони и не знаят езици, нито пък ги интересува. Те знаят, че винаги може да си купят можещи и знаещи и така работата си вървеше – добре за тях и за езикоговорящите. Единственият проблем – за комунистите – беше, че тия които знаеха езици, бяха до един/една буржоазни боклуци и хора, които трябва да бъдат плътно наблюдавани.
Най-търсеният език беше английският – международен език на икономика, финанси и транспорт – но там знаещите бяха единици. До 1960-те години се учеше френски и немски. И аз бях почнал с френски и чак по-късно – английски. Буржоазни не-буржоазни, трябва да се върши работа и това е.
В банката имаше един индивид, Йордан Йоцов, който знаеше 20 езика – полиглот! Мисля, че той владееше добре само немски, френски и английски, но чрез тях можеше да се справя с почти всички други. Беше даже научил и унгарски и финландски, да не говорим за норвежки, португалски и т.н. Той беше сравнително млад – 40 годишен и непрекъснато му трябваха преводачи. Други хора му се обадиха за мен, той ме видя, хареса ме и почна да ми дава работа.
След няколко месеца счетоводството изпищя, че взимам много пари, бях стигнал до 250 лева на месеца, а заплатите бяха 70-90 лева. Изходът беше да ме назначат на щат, но аз не бях съгласен, защото при неизбежното проучване щяха да ми лъснат оцапаните гащи, затвор, Белене и адио маре! Лопе де Вега!
Йоцето ми знаеше положението и ме посъветва да настоявам на почасовата ставка за отвличане на вниманието. Вара-тута, след две седмици седях на бюро на третия етаж, входа откъм Алабинска, точно срещу американската легация. Какво ги въртя Йоцето, нямах пропуск, той идваше да ме взима от входа, после уж на час, това онова, но почнаха да ми плащат по 95 лева на месец. Живота тръгна, тия на входа вече ме знаеха, а и аз почнах да се разписвам по ведомост и да плащам и ергенски данък. И досега не мога да разбера как се е получило.
От разговори с Емо излезе, че неговата кондика с ДЕСПРЕД е горе-долу като моята, а и там никой не му знае дереджето. Той също е влязъл като преводач, но за една-две години „израсъл” и станал някаква полу-клечка. Директорът на фирмата го харесал и той му станал неофициален помощник (сол-ташак), особено при срещи с чужденци.
Обажда ми се Емо една вечер да се срещнем в басейна на другата сутрин. Както се киснем и си бърборим той ми казва, че началникът му става търговски представител в Ню Йорк и иска Емо да замине с него. Както някои комунисти, директорът може да не е знаещ, но е можещ и съвсем не е прост. Без Емо до него е за никъде.
Дилемата е впрочем анти-дилема. Нищо няма да излезе от цялата работа, понеже при издаването на паспорти ще се види кой е Емил Енчев Енчев и не само няма да замине никъде, но и ще си загуби работата. Ще го уволнят, а може да стане и по-лошо: да го обвинят, че се е прикрил, врагът му с враг, и е бил готов да вреди. Ами сега, какво да прави? Ако откаже на поканата на директора, той ще се усъмни (кой ще откаже за Ню Йорк?), чорапът ще се разплете и Емо пак ще остане без работа.
Съветът ми беше ДА ПРИЕМЕ, но да каже на директора, за какво става дума и да го остави той да реши. Понеже нали така и така, гадната истина ще блесне! По този начин има известен шанс, да кажем 5 на 100, директорът да може да поеме лична отговорност, а веднъж в Америка работата е лесна.
Така и стана. Емо говорил с началника си, изповядал се за всичко, а той му казал да не се безпокои, сигурно е бил важен комунист, или поне доста самонадеян. Директорът поемал отговорност и работата щяла да се уреди.
Ще се уреди на мук! Разбира се директорът замина за САЩ, а Емо си загуби работата. Но чрез връзките на шефа си го уредиха някъде другаде.
Незнам какво е станало с Емил след 1965-та, дано да е преживял и Бог да го е пазил.
Още от същия автор тук
Никола Г. Алтънков 28 август 2020
