Не, Аз Не Съм Ви Равен! – А. Славов

Всичко това прави писането на Атанас Славов през 56-а да изглежда най-радикалното, но и най-самотното в своята освободеност на фона на успешно пробиващите в публичността негови връстници...

При никого друг от дебютантите през втората половина на 50-те политическото не е толкова категорично лично мотивирано и проявено. При Славов политическото е лично и обратното. Политическият избор е направен още в миналото на семейството и този избор има по-скоро морални определители. Видимо е чувството за принадлежност към една по-особена общност, която акумулира антисъветизъм и особен тип ляв антисталинизъм, основани върху дълбоки български традиции, осветени от надкласов морал и хуманизъм.

Всичко това прави писането на Атанас Славов през 56-а да изглежда най-радикалното, но и най-самотното в своята освободеност на фона на успешно пробиващите в публичността негови връстници. В почерка му проговарят уникално и едновременно естественият и политическият човек, избягващ клопката на принудената амбиция да прави кариера на обещаващ млад поет – бъдещ член на априлското поколение. Затова води писането си понякога от името на всички, практикува едно писане без автор, което като че ли се излива от самия живот. Разбира се, тепърва Славов ще уточнява какъв живот ще му позволят да живее и следователно – кой ще бъде автор на собственото му писане. През 1956 г. обаче младият поет стига до нещо уникално за българската поезия от онази епоха – практикува идеи и текстове, които звучат като силна поетическа реплика към литературно-политическите процеси в България и цяла Източна Европа.

Насо Славов! Величествен приятел, страхотен писател, любим, докато бяхме и все сме все още живи. Ех, защо не мога днес да седна с него и да преминем отново заедно през небосвода на всичко за което можехме да си говорим някога?

…И аз бях там тогава като студент по медицина и приятел на братовчедките на Буков, бяхме няколко медици един телевизионен оператор, пиехме всред пролетта и цвърченето на птиците вино, Насо Славов разказваше сарказми и ни просвещаваше за Сливен и за това как българките са правили красота и шевици с разноцветната вълна от овците. Букчето създаде дом с една от младите лекарки, дъщеря-невероятна писателка. Ние се запиляхме по света и аз срещнах Насо след много години в малката му къщичка край Вашингтон на път от Тексас към Ню Йорк. Един от студентите умря от рак преди да завърши, друг полудя на края на следването си, една пищна докторка красавица загина в Лондон блъсната от камион, братовчедката замина за Южна Африка, а дъщерята на другата братовчедка замина за Америка, за щата Колорадо. Иначе селото се казва и до днес Герман. А вилата и двора отдавна не са семейна собственост…

Времето е много далечно и споменът ми за Атанас Славов, твоя баща, Василе, е бегъл и смътен. Бях може би втори курс българска филология. Помня трите стихотворения на Атанас Славов във в. Литературни новини, които ме впечатлиха, както и стихотворенията на Атанас Далчев, прочетени в Университетската библиотека. Подействаха ми като шок. Четях и в. Литературен фронт. Поетът Атанас Славов бе заклеймяван от критиката като проводник на западното влияние. Веднъж ми го показаха – било е в заведението Бамбука, където се стичаше низвергнатия интелектуален елит /или в Млечния бар/. После той изчезна от хоризонта. Мирослав Янакиев преподаваше сравнителна граматика. Ходех често в Бамбука, където бях попаднал в компанията на литературния критик Борис Делчев, също низвергнат, когото считам за свой духовен баща. Той отдавна не пишеше литературна критика. Дължа ти този спомен, приятелю…