За какво ставаме, въобще…

Често си спомням за Уинстън Чърчил – и съм го цитирал и друг път. В разгара на Втората световна война, когато страната му е изправена самичка срещу победоносна Германия (САЩ още не са влезли във войната, а Сталин е съюзник на Хитлер), на свикан военен съвет в Лондон се разискват финансови въпроси и се повдига въпроса за орязване на парите за култура и образование за сметка на нови оръжия, кораби, самолети и подводници. Чърчил се възпротивява:

„Точно това не можем да направим! За какво воюваме, господа?”

Проверка  в нета може да установи, че Чърчил никога не е казал подобно нещо. Тази проверка не намалява стойността му. Se non e vero e ben trovato!  Както и цитатът свързван с равина Хилел:

„Ако не се грижа за себе си, кой ще се погрижи за мен? И ако се грижа само за себе си, какво съм аз? Ако не сега, кога?”

Ей такива работи ми минаваха през ума, минават ми и сега и даже не съм сигурен дали през 1965 г. в Швеция, или преди това в България, са ми били оформени мислите точно по тоя начин, но е било нещо такова. И досега мисля така, нищо, че ме е малко срам да го изразявам гласно. Пуста суета човешка.

В България от притеснение ли или от неправилно воден живот, пиене и какво ли не бях завъдил язва. И беше станала сериозна, даже два пъти лежах в болница, обаче успях – като работех в банката – да си издействам от лекарката карта за почивната станция в Говедарци. Където пък срещнах и се запознах с Асен Христофоров, но това е отделна история.

Беше зима, станцията не беше далеко от селцето, ходех там на черква в неделя, хареса ми и лекарката ми пусна още 14 дена. Тя беше млада, хубавка, без да е красавица, но много приятна и се харесвахме. Не, не става въпрос за това. По-скоро приятелство, а и след това пак тя ми помогна с документите, които ми трябваха за екскурзията, от която не се върнах. Беше приятелка на секретарката на еди кой си за еди какво си, та свърши работа еди каква си и тогава.

Мисълта ми е, че Швеция прекрати язвата, болките и проблемите ми почти веднага. По-скоро ги забравих и се сетих за тях чак пет години по-късно, по плажовете на Калифорничка. Значи ми е минало.

В Швеция ми беше толкова леко на душата и бях толкова щастлив, че не мога да го опиша. Не мога! Радвах се на най-простите неща, които хората не забелязват, а аз им се наслаждавах. И то как! И не престанах с насладата и в Америка, пък и досега като се сетя колко хубав и безгрижен живот съм прекарал извън България цели 30 години, отново ми става много приятно и щастието ми се завръща.

Да не завиждаш никому за нищо и да желаеш подобно щастие на всеки около теб само по себе си е чудесно чувство. Дай Боже всекиму! Пожелавам, разбира се, щастие като моето само по размер и мащаб, не по същност. Знам, че хората сме различни, има и такива, които са щастливи когато мачкат и насилват някой, и на тях пожелавам щастие. Бог да ги съди!

Аз за себе си вече съм се погрижил, на свобода съм, нищо друго не е важно, ама нищо друго. Но има и хора останали, към които съм задължен и на които трябва да помогна. Пък и допълнителният дълг, айде, ако не поне грижа, да се бутне едно мъъъничко камъче в спиците на комунизма.

Не сме нито Филип Тотю, нито Христо Ботев да сторим нещо грандиозно, но ако всеки бутне по едно-две-три камъчета ще му се затрудни животеца на това пусто престъпно деяние, та белким изчезне от тоя прекрасен свят. И така за какво воюваме, господа, а и ако се грижа само за себе си, какво съм аз? Сега като се прочитам излиза много високопарно, а и немалко суетно, зер да бутаме комунизма, пък и да се сравняваме с тия хора, дето са си дали живота не върви, но добрият стар равин (110 пр.Хр.-10 сл.Хр.) го е знаел и затова не призовава към големи и мащабни действия, а към вътрешно усъвършенстване, а то значи морал и естетика. И съчетание от дълг с време и място.

И да се учим да пренебрегваме толкова естествено приличащия – и привличащия ни – егоизъм. Всеки за себе си – но и за другите – малко по малко и ще стане голямата работа. Не като франсетата – Chacun pour soi et Dieu pour tous. Солженицин го беше измислил много добре, той кротичко съветваше не към бунт и революция, не към кърви и насилие, а просто да решим и да се откажем да изговаряме лъжи. Като престанем – всички! – да лъжем! – и комунизма ще свърши. И действително свърши. Аз не съм първият, нито единственият, който говори за имплозия, не ЕКСплозия на комунизма и за годините 1985-1989, когато хората, или поне вече формирана критическа маса отказват да бъдат заблуждавани, а и те самите постепенно спират да лъжат.

През пролетта на 1966 имах вече сериозна връзка с Карин. Момичето страшно, много гот и като всичките си сънародници/чки има нещо, на което може да се разчита. НЯМА да те предаде. Тоя северен, англо-шотландски манталитет. Обясних ѝ положението: имам хора в България, на които трябва да помогна да се измъкнат. И имам желанието, а вече и готовността и възможността да почовъркам комунягите, каквото ми е по силичките да сторя, така че да паднат и да не могат вече да станат. И двете работи разисквани и приети без резервации.

Второто – първо. От Кольо Атанасов, председателя на БНФ за Скандинавия разбрах докъде се простират възможностите ни. Времето на диверсанти и прехвърляне на хора в България от Гърция и Турция е минало, не работи и радио „Горянин”, западните станции макар и не загубили интерес към соцстраните, са си взели поука от Унгария -1956 и внимават.

С други думи, активни действия не са на хоризонта, а и САЩ по това време вече се бяха омотали във Виетнам. Виждахме го много добре и в Стокхолм: тълпи манифестираха с лозунги „Йонсон асасин” (Johnson, името на американския президент, на шведски се произнася Йонсон; асасин-убиец). Шведската комунистическа партия още получаваше 6-7 % в изборите, почнаха да заглъхват чак след Чехословакия -1968. На власт бяха старите социал-демократи на Таге Ерландер, комай от 1946.

Политическата емиграция – разпокъсана както винаги – разделена главно между БНК (Български Национален Комитет „Свободна и независима България”) с началник Гемето (д-р Г.М.Димитров) и БНФ (Български Национален Фронт), той също разделен на дочевисти и статевисти. Има и шепи социал-демократи – на Табаков във Виена и в Западна Германия и монархисти около Царя в Мадрид. Бивши дипломати събрани около Foyer Bulgare (Българско огнище) в Бразилия и Париж и това е горе-долу. Аз къде ще ходя освен при Иван Дочев в БНФ, той водеше легионерите в България преди Девети. На дясно от него е стената!

БНФ в Швеция, а и в другите скандинавски държави водеше номинално съществуване. Отвреме-навреме някоя проява по случай 3 март или 9ти септември, връзки с шведски – и норвежки – политици и депутати и сътрудничество с други емигрантски антикомунистически организации. Най-активни бяха поляците.

Толкова бяха много – и сега са много – по цял свят, че имат две Полши: Полония в чужбина и Полска, официалното им име в Средна Европа. Поляците имаха голям офис в Стокхолм. Шефът им генерал Пьолтовски удостовери с подписа си автентичността на българската ми диплома и превода ѝ на английски.

Карин се съгласи да замине за България. „Слънчев бряг” работеше и беше посещаван от доста шведи и германци. Тя трябваше да се срещне с Любенце, моят приятел Любо Ленков и беше инструктирана да му предаде, че е готова да му помогне да се измъкне по всякакъв начин, включително да се омъжи за него. Трябваше да му предаде и пари, както и да донесе моята диплома и други документи, които Любо ще ѝ набави от майка ми.

Любенце по това време беше още официално изселен от София, баща му, Гаврил Ленков беше народен представител и екзекутиран от Народния съд. Той е бил юрист и съдия във Фердинанд, сега Монтана, после в София. Родозащитник – като Дочо Христов, м-ра на вътрешните работи в правителството на Добри Божилов (1943-1944) и дясна опозиция на правителството. Нещастието за семейството – пълно и много трагично. Майката на Любо беше прекрасна жена, но съвършено непрактична и беше потънала в скръб и сълзи. Сестра му – пречупена и превърната в доносник. Бяха изселени и Любенце, който беше извънредно способен инженер – доказа го в САЩ – живееше полу-легално в София в един чудесен апартамент на „Ангел Кънчев” с хазяи – възрастна глухоняма двойка – колкото и шум да вдигаме и да кряскаме те не чуват! Идеал Петров!

Карин се върна благополучно, връзката беше установена, но Любо не е посмял да прави нищо. Уговорени бяха телефони в Париж, Кьолн и Виена, ще продължаваме да работим по въпросите. Не е само Любо за измъкване, има и други, но един по един. Леко!

При разходката ми из Европа – последните месеци на 1966та – заварих Владо Дундов току-що избягал в Париж и Маца, сестрата на Стефчо Гешев в Мюнхен, която се опитва да измъкне майка си и брат си. Тя успя след време, а на мен ми се обади Любенце в Париж от Белград. Той е в Югославия заедно с Милена и зоват за помощ. Аз не мога да направя нищо, телеграфирах им 500 долара, те трябва да се измъкнат. Нищо не стана, върнали са се в България. Защо бе, Любчо???

Работата му се уреди, но след две години и беше приключение, което заслужава да се опише отделно и така ще стане. Важното е, че почнахме отново да се намираме на работа. Ако не сега, кога?

Никола Г. Алтънков

19 февруари 2021 г.

Свързани статииОще от автора