„Несбъднати души – до следващия свят!“

Странно заглавие за портрет на поетеса, нали? При това – за утешителка на хиляди ранени, изтерзани, белязани от печата на скръбта… На пръв поглед Валентина Радинска си има всичко – колекция от престижни награди: „Мара Белчева“, „Блага Димитрова“, „Милош Зяпков“, „Теодор Траянов“, „Изворът на белоногата“… и колко ли още! Разбира се, можем да се потопим в поезията й, без да знаем нищично за нейната съдба – пак тя ще стане „на всички ни майка, сестра и жена“. Но ако проникнем в живота й, ще сторим това не за да дирим пикантерии, а да си дадем сметка колко непосилно за обикновения човек е бремето на поета. Повечето от нас крият дълбоко трагедиите си, затварят се в себе си, мълчат – или пък ронят сълзи и изливат душите си пред познати и непознати. Жребият на поета е жесток – той превръща мъката си в изписано с кръв от душата слово. Виденията, орисали битието му да стане ад, изскачат върху белия лист като кошмарите на Франциско Гоя. „Този душевен архив, тежък с печал и омраза, лъжи и раздори“ е сложен на масата, т.е. пред очите ни не е дневник на невъобразимата лична болка, а е грандиозно художествено обобщение за „употребата на свободата“. Говоря не за моментни състояния, а за прокоба, преследваща Радинска през целия й живот.

„Гола и боса душата ми зъзне
край наострените ви уши!“

Сигурен съм, че мнозина възприемат чуждото нещастие като „жълта вест“, то им действа успокояващо – има и по-неслучили на съдба от мене! Но когато се докосваме до стихове, разкриващи ни талант с наднационални измерения, когато възможностите за сравнение и за диалог са не дневникови жалости, а титанични изповеди, съотносими с болката в откровенията на Емили Дикинсън, на Марина Цветаева, на Силвия Плат, то тогава злите езици замлъкват – тя няма как „да се прави, че е като всички“:

„Нося бури във мен, нося милост, и гибел, и пепел!
Родих се високо – и там ще остана до края!“

Или както казва Цветаева: „Истината небесна срещу земния глас!“ Кога и как Валентина Радинска се превърна в съизмеримо с модерните класици поетично явление? Разбира се, трябва да се върнем към началото, тъй като тя винаги е знаела, че, уви, не съществува в бленуваното от нея време – усещала е и с тялото, и с душата си, че е заобиколена от „агресия, насилие, вулгарност“. И от безкрайно много изстрадана обич, за щастие или за нещастие, тъй като будистката философия ни съветва да не се отдаваме на емоциите, да се скрием във вътрешния си свят и да „тренираме“ за постигане на съвършеното дишане. „Баронеса Мюнхаузен“, както сама се нарича, не умее да се отдаде на егоизма – тя срича още в първите си стихове „безумната азбука на самотата“. И дори се самобичува (за разлика от нас – безгрешните!):

„За лошия спектакъл – еднакво сме виновни.
Еднакво сме страхливи – и аз съм като вас.“

Помислете само – тези слова са изречени в години, когато наистина страхът ни сковаваше, а церберите на принудата бдяха да не би някоя черна овца да се отскубне от стадото. Валентина успяваше, тя дори предизвикваше цензорите: „И пак на старомодния адрес на съвестта ми нощем ме търсете!“ Появяваха се укорителни намеци за песимизма й, никой не посмяваше да я нареди гласно сред „златоустите“. Сърцето й оставаше далеч от „априлските“, а „на болката сияещия глас“ изричаше:

„Като че моя стих е чумна вест –
така го премълчават упорито!
Като че в храм със ангели безчет
съм влязла аз – с рога и със копита!“

И още:

„Презира сделки моята душа,
особено когато са в поеми!“

Малцина са се издигали до подобна дързост – Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Блага Димитрова, Кирил Кадийски, Румен Леонидов – всеки от тях по своему, но най-емоционална, най-директна е „баронеса Мюнхаузен“:

„Тези, които не познават числата,
ни учат да смятаме с пръчка в ръката.“

Но вътрешната емиграция не е всичко – тя от най-ранни години съществува редом с жестоката лична болка, също претворена в стих: „Реката на моето детство мирише на блато“. Представяте ли си как би се чувствало дете, озовало се в „случайна, съчинена без обич вселена“, в която „пияните рижи мъже ми напомнят баща ми“?! Изисква се страхотна сила, за да превърнеш в поезия трагедии, които са те белязали завинаги. В несвободните години криехме грозното лице на истината, а сега, когато – например – излезе наяве цялата документална информация за преживените от Цветаева ужаси, тя ни става още по-близка и звездата й грее по-силно. Родителите на Валентина се развеждат, когато тя е в първи клас, а баща й, журналист в „Сливенско дело“, се самоубива на 39 години. В едно интервю тя казва: „Поетът е направен от тънка материя, но моят човешки характер е изглежда от здрава материя. Аз съм момиче от Сливен и не се давам без бой.“

Винаги ми се е струвало абсурдно да се говори за „лирически герои“. В стиховете си Валентина Радинска винаги е самата себе си, затова и успява да се превърна в медиум за чувствителните души.

„В живота присъствах като на чужда сватба:
всичката медовина покрай устата ми изтече.“

Наистина трябва да си измайсторен от здрава материя, за да признаеш:

„Ако не беше майка ми –
щях да сложа край на всичко това.“

Зловещите откровения нахлуват в поезията й не само като отражение на задушаващата действителност, но и като предчувствие за бъдните удари на съдбата. „Твоите жестоки уроци ги помня, Марина!“ , разговаря Валентина с руската си посестрима. Тя никога не е била монологична, винаги словото й е звучало в обкръжението на „малцината избранници“ – на Георги Борисов и Иван Динков, на София Бранц и Борис Христов, на Григор Ленков и Христо Фотев – истинска „епопея“ на страдалците, превърнали българската поезия в световна сила, влели духовна мощ във вените на обезкървавената ни нация.

„Като глутница черна годините идват насам,
носят смърт и раздяла, само пепел бележи следите им,
все тогава те стигат, когато си болен и сам!“

А своеобразният епилог на първото действие от трагедията, белязала поетичната вселена на Радинска, е прозрението:

„Сила щом нямаш, щом гърлото сухо немее –
с кърваво гърло ти трябва това да възпееш!“

Оттук нататък започва страшната и красива песен, изпята с кърваво гърло. Все по-осезаемо личната мъка се превръща в общочовешка. Появяват се „дъждовете“, които непрекъснато ще присъстват в стиховете й като магия, ясното, действителното нерядко се преоблича в дреха за върховни тайнства. Поетесата се учи „как да излезе от Долината на смъртта“ и обмисля „накъде да тръгне после“. Всичко това се случва в условията на почти митична любов и грижа за болен ангел. Очаква я затвор, в който ще остане двайсет години – и закрилата на един гениален творец, който разкри тайната на чеховата „чайка“, разказа мечтите на „трите сестри“ и на всички нас, мислещите и чувстващите, че „свободата е вътрешно усещане, не външно. „Уроците по мълчание“ на Крикор Азарян са другото аз на Валентина Радинска. Когато актьорите го питат: „Защо Чехов? Защо „Чайка“?, той им отвръща: „Защото е студено.“ Той вече винаги ще е до нея „по пътя тъмен и хлъзгав“. Съпругът Крикор и синът Степан са като пратеници от Бога – пратил й ги е, защото е бил сигурен, че ще понесе страданието – знаел е, че ще вложи в устата й послания, необходими на всички нас, слабите.

Колкото и да е силна поезията на Валентина Радинска преди огненото изпитание със съпруга-творец и синът-ангел, след появата им тя вече е коренно различна. „Когато вече няма да ни трябват нито хора, нито думи“, както в Чехова пиеса, започваш да разбираш: „болката и страданието означават, че Бог ти обръща внимание“, а ти „все по-стръмно копаеш в себе си“ и това всъщност е нелицеприятен разговор с Бога, не лигава молитва, а опит за катарзис. В живота „смелото момиче от Сливен“ повежда неправителствена организация „Живот с детски церебрален парализ“, а в беседите си с Всевишния пее с кърваво гърло своя Реквием за Степан:

„Есента есени, слага своята черна вечеря,
и в безродната къл хвърля мъртвите си семена…
Падат мрачни, куршумени, падат кървави, падат неверни
дъждовете над нещо, което бе наша земя…“

Големите поети винаги са били и мистици, тъй като прозренията им биват нашепвани от неведоми сили. Мистиката естествено навлиза в лириката на Радинска, не толкова с мъдростта на Гурджиев и на Успенски, а най-вече – със собственото й узряване да открива невидимото, да говори езика на тишината, да се промъква по мостовете над небитието:

„Ей такива мостове ми останаха към живота –
все на косъм висят върху бездни стооки,
до един се люлеят на въжета протрити
и така – докъдето ми виждат очите.“

Няма и следа от измъчената псевдоинтелектуална поезия, запазена марка за снобите и за лекомислените. Медиумът в нея усеща енергийно присъствието на скъпите сенки – тя говори с тях не за себе си, а буквално за всичко, което е съдба и за родината й, и за света.

„Мое сурово, и страшно, и верно спасение – като живота единствено – стихотворение!“Заедно с нея отваряме „нощната книга“, за да проникнем в „чистилището“, а „дъждовете“ да се сипят отгоре ни като „пера от ангели“, като знамения.

Радинска остава твърда и непримирима към злото – социално, политическо, интимно дори:

„Или вече съм луда, затова се надявам,
че един между нас – ще отвори очи,
че един между нас – няма да премълчи!“

Тази й надежда на вътрешен емигрант е особено силна, тъй като тя осъзнава: „не съм избрала стиха за родина, а за родина – нощта“. Нощта на Фурнаджиев, в която „черните къщи“ на „гузните поети“ мълчат, когато „тълпата мълчи“, а палачът изважда „истинската брадва“, за да посече „истинските стихове“, „истинската музика“, „истинските картини“… За да го спрем, трябва самите ние да бъдам истински – и да се стремим към сплотяването на жреците на красотата и на справедливостта. Много често Валентина Радинска разговаря мислено с посветения като нея Борис Христов, дори му отправя предизвикателство:

„И тогава ще хвърля към тебе тромпета вечерен,
и неволно ще вдигнеш ръцете си, за да го хванеш.
Като златен ще светне, ще заплува през въздуха черен,
а под него ще пеят вселени и океани!“

На избраните от Бога дарования не са необходими свян и смирение, тромпетите им ще греят златни, а изпълнените им с горест и мъдрост прозрения ще ни водят – „небето е отворено за птиците“.

Бунтарката от вчера не остава равнодушна към заобикалящите я и днес неправди. Тя ще отговори на приспосолбенците и на долните твари: „Сто пъти мъртва бях. И пак възкръсвах. И ще умра – поет!“ И ни припомня: „Сложи болката в стих: напиши си домашното – само тъй поетът на Господ е равен.“ Едва ли простосмъртните някога ще разберат напълно какво означава да сложиш нечовешката болка в стих, да сложиш в стих гробовете на баща, на съпруг, най-вече – на син, да сложиш в стих детство – блато, клевети и доноси, премълчаване и отричане. Никога няма да забравя очите на двойката Валентина-Крикор в нощта на избирането на Петър Стоянов за президент – те грееха, озарени от надеждата за ново начало. Затова е още по-зловещо настъпилото по-късно разочарование:

„Тъй позорно прозираха всички позьорски лъжи!“

И:

„Без дрехи е кралят, и от голи велможи гъмжи!“

Оттук до едно от най-силните български стихотворения „Сбогом“, посветено на Христо Фотев, пътят е кратък, а болката е неописуема:

„Смъртта вали, настойчива и тиха,
приятелите ни стопява бавно…
Те като капки дъжд в пръстта попиха,
но българската пръст е жадна….“

Разбирате ли сега, за какъв дъжд пише Валентина Радинска: в „семантиката на студа“, в „методологията на снежинките“ са скрити енергиите на мъчениците от „моята тъжна родина“! И от най-безнадеждните шепоти на душата й извира чистата и ослепителна светлина на ангелските химни.

„Как да изчезне самотата?
Просто я наречи свобода.“

Това е нейната свобода да разговаря с нас не от кулата от слонова кост, а от „отломките от думите“, с които тя „сглобява“ любовта! Думите, които „падат тежко, като птици замръзнали в полет“. За да може да „употреби“ свободата

„обувките тежки ще събуя –
изтъркани се вече те от бродене
в държавата на миналото.“

Откровена е до мазохизъм –

„Пък и знам ли как се разказват пропасти,
и какво е да се опитваш съвсем на ръба да спреш.“

Не спира дори на ръба, „защото страшно съм ранена…. защото всичките значения на светлината тънат бавно в молитвата ми отмаляла“. Някои от виденията й звучат като откровенията на Света Тереза Авилска. Великият скулптор Бернини е обезсмъртил в римската църква „Санта Мария дела Виктория“ нейния екстаз, нейната „сладостна мъка“, така е нарекъл той умението й да открива „Божието присъствие и действие“. Сякаш е прозрял пътуването на съвременната поетеса „в световете бели, в премълчаните пространства“.

Виждате ли я – „свита в ъгъла на самотата – възпява самотата си жалка. Но душата – расте…“ С всеки нов стих душата в нейната поезия расте, а разговорите със скъпите покойници са едновременно „оглеждане в реката със златни води“ и нови страници в книгата на отчаянието – „аз съм само чиракът, който на чисто преписва…“

Трябваше да споделя натрупаните от поезията на Валентина Радинска вълнения, особено след появата на „Премълчаване на зимата“. Вече три порадни книги неин свръхтанантлив съавтор е художникът Милчо Талев. Достатъчно е да погледнете картините му в „Уроци по мълчание“, в „Защото е студено“, в „Премълчаване на зимата“, за да почувствате, че най-сетне магията й е разгадана, маестрото „сякаш преписва сърцето и в тъмното“. Той ми помогна да стигна по-дълбоко в бездната на тази необятна поетична вселена. Също като Марина Цветаева, Валентина Радинска може да каже: Нито в църквите, нито в съдилищата, нито в училищата, нито в казармите, нито в затворите – там, където е правото – Теб те няма, там, където са много – Теб те няма… Каква глупост – да Те обичат вкупом, Тебе, чиято първа и последна чест е – самотата.“ Затова и нейното „Теб“ напомня на Песента на Соломон, на молитвата на Света Тереза. „Самотата е моя родина!“

„Само там, под високия свод на сърцето ти светло, изричам
тишината отровна, и си спомням за твоето име!
Но недей да се бавиш, недей да се бавиш, любими,
че аз продължавам и сянката ти да обичам…“

Щом „душата расте“, щом „очите ти светят като свещи в селенията здрачни“, щом тя все още може „с мълчанието си да ти говори“, значи чудото се е случило.

„Много дълго валя… И подгизна душата на юли…

Бог дойде, и надниква от ранна, зелена звезда.

Благодаря му за думите, тихо във мене нахлули.

А от думите капе дъжд, и покълва от тях светлина.“

Ако изминем отново пътя на поетичното й израстване, ще осъзнаем колко дълбок смисъл е скрит в четирите стиха. Душата, дъждът, думите, светлината – всичко в света на Радинска притежава дълбок смисъл, тежи от минало и от значения. Сякаш и „нощта“ на Яворов витае в „Премълчаване на зимата“, тук е и Дебелянов – нейният „повелител на вълците“: между „угаси светлината“ и „беше огън, от който тъй дълго аз думите правех“ ни посреща новата „баронеса Мюнхаузен“, която отново ще се издърпа от блатото за косата.

„Беше ли този живот, Господи? – питам и питам…

Недей… Не ми отговаряй….Вече не ме е страх.“

Може би е време да завърша, макар да не съм се докоснал и до подножието на вулкана от поезия. Не се съмнявам, че пътят продължава:

„Да звънне над мене небето лазурно, със птици да ме залее…

Да тръпна, да ме пронизва любов, щом гласа ти дочувам…

И да лети душата ми сред лятото, и да копнее…

Ще ме събудиш ли, Господи… Или и тебе сънувам?“

Това е предвестие за нови прозрения, за нови хамлетови въпроси. А дотогава – да продължим да си мислим над нейния толкова красноречив поздрав към нас:

„Добре дошли и сбогом!

До следващия облак, до следващия ад,

до следващия стих, до тайния му огън!

Несбъднати души – до следващия свят!“

Георги Цанков