„Не изговорихме миналото, а това обрича бъдещето ни“, казва млада писателка, а стар професор обяснява причините: „По-възрастните поколения, живели дълги години в условията на комунизма, борещи за оцеляване и реализация, неизбежно са въвличани в практиките на режима, принуждавани са да правят компромиси и поради това мнозина се чувстват гузни и донякъде уязвими, мъчат се да избегнат разговора за собственото си поведение. Хората нямат кураж да застанат пред миналото си, чувстват се уязвими“.
Нобелист от комшийска държава прави обобщение: „Онова, което опетнява „честта“ на една нация не е говореното за тъмните моменти в нейната история, а тъкмо неговоренето за тях.“
За неизговореното минало публицистът смята, че е даложително „хората да го знаят, да се тревожат и да си го спомнят… германците дълги години са им напомняли какви злини са направили. Но ето че няколко поколения по-късно те са най-толерантните хора на света. Не казвам, че средният германец е по-умен от средния българин, не. Но умните германци за разлика от умните българи са седнали и са казали на останалите: това, което сме правили по време на нацизма, е гадно. Някой умен се е сетил да го втълпи на всички глупаци и те са го запомнили. За тях то е станало като „добро утро“ и „добър вечер“. Тук обаче това не се втълпява и не се обяснява на хората и това е катастрофално за нацията и морала й. Това не се случва при руснаците, при нас, при румънците. И това е голям проблем, защото ние няма да се очистим от това, ако не го преподаваме.“
В доклад на Европейската комисия се правят изводи, че изговарянето на близкото минало вече не е само локален и национален проблем; това е европейски въпрос, за чието решение се търсят общоевропейски решения; сред страните членки на европейския съюз не съществува единен модел за осмисляне на миналото; едва пет държави – Чехия, Полша, Унгария, Литва и Латвия, са приели законодателство срещу отричането на престъпленията на тоталитарния режим; време е този период да се превърне в исторически осмислен опит като част от образователната система.
Изводи на социолози от представително проучване: „25 години демократични промени в България“: „Днес 32 % твърдят, че много добре познават развитието на България в периода 1944-1989 г., но 31 % са онези, които твърдят, че не знаят нищо за него. Драматична е ситуацията при най-младото поколени – едва 6 % от младите хора между 16 и 30 години твърдят, че знаят нещо за този период. 40 % от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Софийската или Китайската стена.“
Откъде черпят познания децата на прехода? Половината от тях изграждат представите си от разказите на по-възрастните си роднини, приятели или познати. Един на всеки 10 е чел за това време от книга, 16 % знаят за него от публицистично предаване, 10 % от изучаваното в училище и университет.
Как изговаряме миналото и какво втълпяваме на младите?
Умно пропускаме да доразкажем цялото си минало, гордеем се с биографията си наполовина, а негеройските моменти премълчаваме.
Самовъзхваляваме се, премълчаваме истината за себе си или я изопачаваме, или откровено лъжем и от много персонални измишльотини се получава изкривената обща представа за миналото.
От комичното до трагичното.
Литературна критичка, бивш министър на културата, в мемоарен унес разказва как е забременяла от литературен критик. Това станало, когато тя била на 50 г., вече министър, мислела, че е в критическа възраст. Изчисленията показват, че е била министър на 60 г., а този, от когото е забременяла, е починал 7-8 г. преди да я заплоди.
Генерал Петър Илиев три пъти преиздава спомените си за превземането на военното министерство на 8 септември 1944 г. В първото издание той пише, че първия партизанин, когото е видял, е Добри Терпешев. Бай Добри изпада в немилост и във второто издание Илиев вече вижда Антон Югов. Тъй като и Югов е низвергнат, в третото издание Илиев вижда Тодор Живков. Участник в преврата ядосан го пита: „Кажи бе, Петре, ти кого всъщност видя в храсталаците“. Ядосан, Петър Илиев отговаря: „Когото е трябвало да видя, видял съм го!“
Ние сигурно сме държавата с най-много антикомунисти на глава от населението. Къде бяха тези антикомунисти по времето на комунизма? Щом си бил член на комунистическата партия, седни и разкажи честно и почтено защо стана такъв, как стана (доброволно или с насилие), какви ги върши, какво спечели, какво загуби. Ако си бил агент на Държавна сигурност, намери кураж, разкажи цялата истина, но Истината, само Истина, цялата Истина – не за да бъдеш заклеймен, а да се знае какво е ставало, как е ставало, защо е ставало, каква ти беше изгодата.
Колко Сизифовци върху малката територия на България! Всеки взел по един камък и катери – полага неимоверни усилия да наложи в общественото съзнание светлата част от биографията си, да заличи тъмната и да се курдиса в паметта на идните поколения целият в бяло.
Какви тълпи от дисиденти. Преди това – активни борци. След Освобождението поборници.
Най-пресният пример за изговаряне на миналото: Плевнелиев на 10 ноември.
Или историите около книгата на друг президент – „Фашизмът“: имало ли е намеса на Людмила Живкова и гонения на редакторите; защо тези, дето я възхваляваха, после я гориха под прозорците на президентството.
Имал съм разговори с Христо Ганев – за събитията около 9 септември, за отношенията му с Тодор Живков (пример как почтено да изговаряме миналото).
И от такива игри на криеница със собствената ни Истина за миналото страда Историята на България. Открай време я пишем, когато както ни е угодно.
––––––––
