Милко Диков на 90 години
Слово при откриването на юбилейната му избожба за 85-та му годишнина
Маестро Милко Диков ни е събрал днес да се насладим на ретроспективната му експозиция, включваща най-новите му творби, наред с най-известните му рисунки, графики и карикатури. Той е между най-награждаваните български карикатуристи, защото през годините винаги успяваше и успява по свой, оригинален начин да отговори на питанките от всекидневието ни и да ги превърне в удивителни визуални находки. А тези находки са колкото сатирични, иронични и критични, толкова все по-често са лирични или направо тъжни.
Милко Диков притежава безспорната дарба да подчинява рисунъка на себе си, а не себе си на своя рисунък – цветен или черно-бял, графично обогатен или щрихово пестелив, той държи да е иносказателен, а не бъбрив, парадоксален, но не и показен. Предпочита да разчита сенките и тяхната индивидуалност, различна от нашата, предпочита умело да репликира митовете за поръчаното вдъхновение или усмихнато удоволствие на змея да бъде наръган от светец, какъвто е Св. Георги.
Какво още предпочита този майстор рисувач?
Да поставя персонажите си в изненадващи положения – един да разлиства евините прелести като приказна книга, а друг да е дяволчето между краката на Дявола. Но този еретичен Еротизъм е без цинизъм, без профанско целомъдрие. Понякога героите му мъже са в клетката на най-малката обществена клетка. Художникът обича да се усмихва и на мъжете под чехъл, а на онези, които са подвластни на различните видове политически и идеологически изми, и на третите, които дишат под зоркия поглед на любимата съпруга, много често по-силна от по-силния пол.
Милко Диков не рядко финтира и фалшивия фанатизъм на нарочната набожност, много често противопоставяна на естествените щения на човешката ни природа, художникът обаче пародира и лицемерната моногамия, защото Бог, според него, ни е дал даровете на секса не само за простосмъртна радост, и за расовото ни размножение.
Лицето на лицемерието, за което споменах, не е мимолетен мотив в творения на Милко – и в рисунките, и в карикатурите присъства двуличието на милитаристичното начало, което, за жалост, и до ден днешен няма край, а го смятахме за погребано в ковчега на комунизма и заровено като томахавка в гроба на студената война, но виждаме със собствените си очила, че въоръжаването и превъоръжаването възкръснаха за Втори път, много преди Повторното Проявление на Христа.
И тези уж отдавнашни наблюдения на нашия именит маестро, за повечето миролюбиви люде се оказваха състояния с изтекъл срок на годност, а те стават неочаквано все по актуални, актуализират се всяка година като демократично пробития ни държавен бюджет. Да не говорим за семейните ни бюджетчета, които отново са в откровена опасност, ако братска Република Гърция рухне и нашите левчета отново станат лъвчета без гриви и опашки. Тоест отново се окажем като в онази работа на Диков, в която един полудивак в пещерата вместо ловни сцени и извънземни пришълци рисува на стената параходки, автомобилчета и самолетчета.
Което, ако стане, едва ли ще промени безсъвестното мислене на днешната глобална масовка, която подражава на политическите си елити и не мечтае за постижимото, а бленува за онова, което имат малцина от другите.
Художникът Диков никога не диктува правилата, по които според неговата естетика човекът трябва стане отново Човек. Тай не проповядва как човечеството най-сетне ще се очовечи, но горчивината от очеизвадното несъвършенство на най-висшето творение на Господ го превръща в неизбежен и нежен присмехулник.
Защото Милко знае, че не ако не трябва да воюваме с бедния духом, а с духовната мизерия, че не следствието, а причината трябва да ни е на прицел. Може понякога и да е отчайващо това тоталното нежелание на масите да прогледнат в нещо друго, освен в безмозъчните зрелища, в преяждането с лоша храна и в препиването с каквото може. Но за Милко Диков това не повод за ожесточаване, обратно, той притежава добрината на опрощаващата и не търсещата въздаяние личност. Нищо че при него черно-белият поход на обществото ни крачи на едно място , защото всеки отделен индивид е завързан за крака на съседния крачещ.
Този обществен застой няма конкретен адрес – в тоталитарните времена вървяхме под строй, водени не толкова от партията, колкото от страха от нейното биещо сърце, а сетне невидимите въжета на нашата взаимосвързаност четвърт век вече ни пречи да проходим в праведната посока като общност, като народ, като национално осъзната нация.
Значи ли това, че строевата ни подготовка е виновна да сме едни и същи във всеки обществен строй, и при този който строим, и при този който разстройваме? Не знам. По-скоро знам резултата от това общо национално поведение – 1 милион българи загърбиха България, още толкова цигани напуснаха местната ни цигания, и половината на тях турци се потурчиха при бившите ни поробители, които нямат империя, но имат държава.
Но да се върнем при визиите в тази изложба, в нея има изказани, недоизказани и съзнателно премълчани текстове, подтекстове и надтекстове. Тук има неща за всеки според потребностите, за всеки според умствените му и духовни възможности. Едни ще се изсмеят вътрешно на себе си, други няма да се познаят, трети ще си помислят, че това не се отнася до тях. Истината обаче е, дами и господа, че в смешното и в трагичното на тези работи има по нещичко мъничко от нас, което дано си остане толкова мъничко, и да не ни превземе окончателно отвътре…
Разглеждам тази юбилейна изложба като книга с избрани послания към мислещата част от околната ни среда. Тя е сборник от умните умозаключения на един признат у нас и в чужбина мъдрец, с весело пламъче в окото, стиснал лулата на мира. Той и на 85 години продължава да мечтае за по-малко войни между религиите и икономиките, за повече любовни битки в постелите на бъдещето. Правете любов, а не война, бе девизът на хипитата по време на Виетнамската война, тях днес ги няма, но го има маестро Милко Диков, който бащински, но без да бъде нравоучителен повтаря предупреждението: „Човек забравя за времето, но то никога не забравя човека!“
Нека времето никога да не забравя кой е Милко Диков, както и художникът със същото име никога да не бъде забравен от своите днешни и бъдещи почитатели!
Наздраве, маестро! За здравето на утрешния Ти ден!
