Сашо Серафимов „Натрупване на незнание“, стихотворения и размисли, Издателство „Жанет 45“, Пловдив, 2020
Да натрупаш незнание, докато „… светът се движи все по-бързо. И изведнъж виждаш през прозореца на своя светоглед как нещата са толкова променени, че даже не ги и познаваш понякога. И се връщаш пак при твоите спирки, при твоите хора, някои от които ги няма. Връщаш се при твоите неща, но това незнание, което идва срещу ти, е огромно“.
Така разбира незнанието Сашо Серафимов – като нещо извън пределите на ума, като временно знание, мимолетна гледна точка, която ще се промени. Сигурно затова понякога сборът от думи е с лесен отговор, друг път е многопластов и с няколко последователни дълбочини, които да последваш – докъдето сам можеш да стигнеш.
В стихосбирката си „Натрупване на незнание“ поетът е различен на всяка страница (само на 25 и 27 е еднакъв). Веднъж ни казва толкова много неща в няколко стиха, че би трябвало дълго да се преразказват. Например в „Сипвайки по малко време“. И понеже стихотворението е посветено на художника галерист Валерий Пощаров, сигурно крие предистория или послеслов, които само двамата си знаят. Ние сякаш четем почудата на човека, спрял пред живота, пред света, който се движи – с дървото, с хълма или „поляната с безбройните крачета на тревата“… Съгласяваме се бързо, че „лятото е с бира по брадата“. Друг път би трябвало да помълчим, за да осмислим пластовете на казаното:
„Трудно се отмества сянката, когато живееш в един и същи час.“
Времето, животът, смисълът, сътвореното – не са просто житейски категории – те са пропити с нюанси и значения, открити от поета, изстрадани са от него дълбоко и са попили в стиховете му, в гласа му, дори в мълчанието.
Серафимов признава:
„Живея в средата на времето…
И само щурецът от детството
И натрупаното незнание
Ме връщат в настоящето.“
Поетът изпълнява мисията си да прозре отвъд видимото и понятното и да поеме отговорността да разбира и необяснимото, да проверява истинността им със собственото си съществуване. Той изрича своята обреченост:
„…аз самият – граница на световете,
които някой ден ще
ме погълнат.“
От някои стихове лъха умора, от други – тъга. Но колко много красота носят те! И хладната ласка на безкрайното е в тях, и вълнението да потънеш „в стъпките на човечеството“, да бъдеш полъха, в който преминава течението на нещата, усещането „как изтичаме като в пясъчен часовник“.
„Измислих много поводи да живея…
Защото исках да разкажа света,
който ме беше пронизал като пеперуда
с карфицата си.“
Вчера, днес и утре се разхождат „наконтени“ с нас, докато животът се е изнизал, а уж беше мечтан бряг, носеше щастие, а често срещаше бесове. Защото светът е затворен и в него – ние:
„Днес няма нито една врата, няма прозорец.
Днес е клетка…
Така хубаво е да мечтаеш за утре.
А като дойде, се оказва днес.“
Да посветиш живота си на една абстракция, да я отгледаш като живо същество, като любима да й се посветиш. Да пишеш за нея – стихове за самата поезия. Сашо Серафимов я превръща в своя лирическа героиня, възпява я, но и страда заедно с нея, боли го че днес твърде малко хора живеят за поезията и чрез поезията, а колко много думи тънат в нищета:
„И ако всички думи, казани и премълчани от хилядолетия,
все още са около нас,
не живеем ли в тресавище от думи
и вече сме удавени от тях,
потънали, безсилни пред блатата на безкрайното говорене.“
И все пак поетът няма друга съдба, друга радост и друго оръдие – превръща всичко преживяно в словесна рисунка, в театър на думите, в истински свой свят. Свят, който може да се побере в камък, случайно подритнат на пътя, а в него поетът ще открие черупка на мида, пещера, лица на хора…
„дали след време нямаше да видят в него
стаята ми, пепелника и димящата цигара.
И това подритване,
което ще се носи като ехо в него…“
Натрупвайки незнание Сашо Серафимов успява да излезе извън пределите на ума, на познатото, на казаното, на преживяното, да достигне чист и нов и прероден до друго познание, други думи, друга реалност, друго живеене, където същите думи имат друго измерение и функция, но са все така нужни на поета, за да остане жив завинаги чрез тях.
Роза Боянова завършва Българска филология в Шуменски университет «Константин Преславски». Създател на Литературно студио „Камбанка“ за работа с деца литературни творци през 1979 г. в Шумен. От 1989 живее в Бургас Работи като арт педагог в Литературно студио „Митични птици“ към читалище «Любен Каравелов 1940». Тя е сред инициаторите и организаторите на Международния литературен конкурс „Изкуство против дрогата“ и международния фестивал „Свято слово“ в Бургас. Автор е на 19 книги с поезия и публицистика, между които «Меда на поезията» и «Обатна гравитация», издадени в Скопие, Букурещ и Санкт Петербург. Носител е на Национална награда за поетичен дебют “Владимир Башев“ за книгата «Жадна вода», Национална награда за лирика “Иван Пейчев” за книгата «Далечен диптих», Международна литературна премия на името на Анна Ахматова, съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия «Христо Фотев», както и на Национална награда „Златен Пегас” за цялостно творчество. Председател на Сдружение Бургаска писателска общност. Член на Съюза на българските писатели. Член на Международната литература академия “ORIENT-ОCCIDENT”. Почетен гражданин на Бургас.
