В него думите остават тук, а съдържанието им горе – на небето
Вечността продължава и е принудителна. Вечното сега, изсвирено на цигулка с две дължини. Айнщайн свири с цигулка, прекопирана от отрязаното ухо на Ван Гог. Напластяват се мелодии. Блести, искри плътта, осветена от факлата на тона „ла”. В самораслия миг всичко има своята предварителност. Омълчание. Самотата е избираема.
На живота му отива алтернативата на Тива. Бодърственето е една постоянна променливост. Вечността може да се обезсили с безсмъртие. Бог не е искал наказание за своята Вселена. Множеството се умножава като се излиза от сън в сън.Усвояване на енергия и алхимия: Влязох в безсънницата на Белите нощи. Вечното завръщане е връщане в кръга.
Празнотата е Нищото, от което започва Нещото – началото, придобиването. Придобивката ражда нулата. Начало на всички начала, яйцето. Първата оформена празнота. Яйцето ражда качеството. В зародиша се оформя небитието, битието. От движението животът ражда формата на зародиша. Формата е портретирана от душа, дихание.
Движението на зародиша пробива черупката на яйцето, ражда пилето. Достигнато е съвършенство на птицата преди полета. Преди него тя се връща към качествата, които са тъждествени на нулата. Начало, безкрай. Птицата излита, без да е птица. Когато каца, затваря крилете, мъти нулата. Начало, тъждество…
Колизеума осигурява кръгла вечност. Христос прекъсна вечното завръщане на Ницше. Един и същия живот – различен за всеки.
Самопортрет: Живях. Живея. Обичах и се наобичах, любих и се налюбих. И колкото да ми е бално, пак не е пребалнило, защото думите остават тук, а съдържанието им е горе. Обратната страна на Бога. Наближих Бога, подминах. Човек, зареден с жертва. Куп жертва, издоручена от жерави. Живот, животен, доживотен! Търся идентичност с вятъра. Замервам въздуха. Гори от нагорещени божури. Звучи вик в сетнините.
Съществувам в несъществуващото. Самокитка. Саморасъл. Пастир или пастор на бели вълци. До тук има време. Докато ехото се завърне… Нататък, аз замествам времето. Поемам неговия товар. Настъпих идващото, навехнах крак. Времето е вода, непрекъснато тече, отвсякъде съм мокър. Уравнявам всичко с водата. Върху водата трупам жива вода. Чрез Уравнението Иван Динков прехвърлям канона в икона.
Светлината е необратима. Виждам слънцето, защото е в мен. Симетрии прекословят историята. Гръмоотвод с обратен ход. Реинкарнация. Ретроспекция. Репродукция. Изкачих Еверест отгоре. Летях над облаците. Някой ме тупна по рамото.
Заменям Прощъпулника на моя син за първата крачка на Луната. Прехвърлих обичта на камъка, той се пръсна. Това, което виждам, е ехо на онова, което чувам. Всички дългове съм изплатил. На червено остават: очите, кръвта, божура.
Заподозрян в себе си. Причиних си бъдеще. Вчера е ден за причина. Построих църква. Върху собствената й сянка. Вървя по острието на бръснача.Сянката прокърви. Моят пъп е хвърлен на Земята. Адам няма пъп.
Език, Стих, Слово: Пишейки стихове, човекът се освобождава от редица физични закони. Стихът е концентрирана енергия. Проникването вътре в мига е проникване в божията искра. Мига на мигновението – Божествената частица е локализирана душа. Квитесенция. Стихът се превръща в идеоматично състояние на духа, неразбиваемо от времето: Иван Динков, Константин Павлов, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев…
Запазването на живота е творение на глаголите. Стихът значи завръщане. Крепи се на кипящ цвят. Написаното върху пламък изпратих нагоре. Пиша стихове без тяхното съгласие. Римуване не на звуков принцип, а на визуален, зримо. В края бе Словото. Ер-голям в тон Ре. Обратното – необратимо. Джаз. Докато угаснат гласните. Акорд от корда на коприна. Хайка за златното руно. Глаголи късат подмоли. Гласните гласят. В хармония и съгласие, хармонират съгласните.
Първият език, на който са говорили боговете с хората, животните, птиците, е финеганис. Матерният език на света. Ятовото съзнание ни предпазва от негативната енергия. Душата на стоящия до земетръса се задръсти от искри. Събитието става съ-битие. Безграничното влиза в граничното, за да се самоопредели. Границите създават формите, а пък те определят посоките на движение, за самоусъвършенстване и за познаване на Бога чрез сила.
В човешкия мозък има един тайник. Лаборатория, подобна на пещера, в която всичко се съчетава с всеки. Алхимично се приготвя и поетичният зародиш, получава се поезия и философски камък.. Там е умаленият свят, умалената Вселена, която има форма на двойна кратуна.
В основата на алхимията стои живакът. Фиксиран шест пъти и достигнал висока ефективност, става пораждащия принцип. Еликсирът, извлечен от живака, пречиства, променя човешкото тяло в божествено. Лекува всички болести, дава безсмъртие на човек, вечна младост. Самото му търсене е алхимически, творчески процес. Един от тях е поезията – чист духовен концентрат, който доказва духовната функция на алхимията. Системата, натрупаният опит на човека, създават явленията. Работейки на психоментално ниво, поетът достига вътрешна свобода, която се изравнява с развитието на философския камък. Върви към духовния връх, постига високи стойности. Експериментирайки, алхимикът и поетът се противопоставят на всички научни съзнания.
Кристалните структури на хипофизата са идентични с кристалите на кварца. Изградени сме от най-малките частички, а сме най-сложното живо същество на нашата планета. Съставени сме от 84 минерала, 23 елемента и 36 литра вода, разпределени в 50 трилиона клетки. Квантова теория. Квинтесенцията на стиха превръща енергията във вещество.Трети вид материя.
Ехото ме отнесе навътре в бъдещето. Меркаба, графиката на енергията, първообраз на всеки материален предмет. Чрез нея може да се разруши всеки предмет, да се разгради, разпадне материята. Но се навлиза в друго измерение, друга аура. Атомът и стихът нямат меркаба. Те са фини енергии, които обединяват всички различни пътища. Изкуството подготвя човека за друго измерение. Поетът е съавтор на природата. Участва в нейния процес. Ускорява времето. Съществува индуктивна връзка между думата и назования предмет. Стиховете приличат на автора. Заредени са с лична енергия, предават трептене, финосват словото. Поетът е индивидуална памет. Със свой цвят и код той редуцира потока енергия във втори симетричен свят, лиричен.
Великите, класическите творби, затова са безсмъртни. Съдържат философски камък.Философският камък е навсякъде около нас, в нас. Но мъжкото семе съдържа целия му алхимичен процес. От него се ражда философския камък, който е основа на третия вид енергия – психофизическата. За нея още нямаме сетива, биологията тепърва щe създава нейните органи.
Победителят е победен. „Никоя победа не връща мъртвите“/”Победа”/. Смъртта е преди смъртта. Има и друг начин за излизане от живота, но още не ни е даден. И гробът е преди гроба. Неравенство от неравни гробове. Небето се оглежда в небитието. Човешкият живот не е зависим от човека. Двойна е нощта. Черна неделя и черни врани върху черна земя черноока. Черно! По-черно! Нощ седмоока, седмовна. Димят крилете на гарвана и прeкадяват гарвановото грозде. Крило на бухал върху крило на прилеп. Приемственост. Светът има смисъл само за себе си и е безсмислен за всички останали.
Стотици военни заводи. Стотици войници. Сеч, сеч, трупат се трупове от кръсци. Предлагам да се пише думата +ръст така. Пролятата пот пролива кръв. Оловото е размътено. Започва братоубийствена война и между птиците. Расте братството. С Братските могили. Светкавична кръв. Нагонът агонизира. Някой раздруса кръвта, натърти се. Мелодията се накъсва на хрипове. Кап-кап-кап. Пръсти в пръста.
Топчета в кръвнината. Грайферите на войнишките обувки оставят в небето отпечатък на еднорък. Войната закопчава шинели в братски могили. Вдовицата е монопол на траур. Ин мемориам с едноока китара и нощ – циклоп. От небето пада гробищна пръст. Мъртвото плаче на умряло. Детското гробче е по-голямо от Братската могила.Чува се звук на отрязана ръка. Звука още не е произведен, а звучи. Бие камбаната на 100 км., трупа траур. Половината тяло изгнило в земята. Кости и коси се заплитат. Пръстите на лявата ръка шават. Другата половина на дъгата е под морето. Докоснах дъгата, беше недъгава.
Някога плачехме за освободители. Сега плачем за поробители. Никой не иска да ни пороби. Черен ден и черна земя зачернена. Но земята ражда, а роденото преражда. Върхът докосва върха на небитието – инкарнация на България. Биографията на българина измества всички други биографии на хора, живели преди и след сто години.
Лавров столистник. България кънти в осем ноти. Хайдушка живопис. Историческа перспектива, която влиза в чипа на компютъра. Без да сваля калпак. Българинът наподобява Балкана. Балканът завещава на света Балканджи Йово. Донор на образ, даден от Библията. Той може да бъде разгадан само от друг Балканджи Йово. Многострадалний Йов отправи взор към земята, видя Балканджи Йово.
Идва слънчев лъч. Претрупан с подаръци от Сириус. Оттам лети натоварен метеорит. Пренася магнетизъм за земята. Времето е българоприятно. Предстои шесто, масово унищожение на човечеството. България ще бъде в основата на Шестата раса. Душите ни се издигат, извисяват над неземната ни земя, водени от песента на славея – князът на славянството. Езикът на дедите ни свети и грее с морфичен резонанс, с атомната неделимост на глаголите, с високосната симбиоза на гласните, които гласят и на съгласните, които се съгласяват. И няма как да не растат с припомняне, с паметуване за свободния ни ген, волно, неуморно градил с индуктивни връзки и с неспирни синхроничности световното лице на нацията ни.
Но видите ли пеперуда да лети над България, включете сирените! Тази пеперуда влезе и в синхрон с морската вълна. Потопи Атлантида.
В средата на водните кръгове видях квадрата черен на Казимир Малевич. Вълната подхвърли черното няколко пъти нагоре. Започна голямото и дълбоко потъване. Тонът „ла”, шестонен…
Вселената е циклично поглъщане от огъня, който я е породил, и повторно възникване от унищожението.
Нагорни думи:
Началото е направено от много начала.
Случайността се проявява във взаимодействие с необходимостта. Но късметът не може да се отгледа. И тръпката също.
Уникалната, неповторима биологична идентичност на човека, под формата на енергия, идва извън него. Тя се приема от рецепторите на клетките му, съдържащи в себе си и още един клас. Ако се премахнат саморецепторите, тази уникалност се губи. Душата след смъртта на тялото търси своята идентичност и се въплътява в тялото, което я съдържа в клетките си. И така – от тяло в тяло, от живот в живот…
Подсъзнанието работи на автопилот. За 1 секунда обработва 20 млн. вълни, външни стимули, а съзнанието – 40 стимула. Двата вида съзнание изпълняват дует. Природата е направила съзнанието двупластово: мисли напред и обобщава натрупания опит.
Обичаят освещава пространството, превръща времето в митично време.
Всичко около нас е вътре в нас. И божественото човек носи в себе си. И само вътре видимото се превръща в невидимо. Всепроникване. Реалността се разпръсква, размесва. Ехото се размотава.
Но трус потресе! И истината возкресе. Силна кръв влезе в истината. Мечтата е също неотменна истина. Ако изсъхне дървото, ще узрее върху корен на смокиня. Ако изсъхне смокинята, ще узрее върху коренната гласна „О”.
Природата – биографията на Бога. В нея Той наднича в себе си. В гюла Бог също постига Себе Си.
Одисей никога не е излизал от Итака.
Малкото е малко, но никога не свършва.
Пеещата орхидея, идея за нов глас.
Вечното завръщане е потвърдено отвсякъде.
Само слънчевият лъч никога не се връща.
Чистопис, обаян от знание-съзнание.
Светът е уникален. Съществува в стотици копия, по време на преход се осъществяват всичките.
Всяка крачка отмества епоха.
Светът може да се потрети, но не може да се повтори.
Рила, Пирин, Родопа – трикрила икона на Европа.
Тутмос се преражда в чирпанеца Пейо Крачолов. Пейо – чист и трагичен до ръба на небето.
Сходни и несходни светове пребивават в нас.
От богатство човек обеднява. Дели се от себе си между родствените неща. Разполовява се Цялото.
Чашата, пълна или непълна, все е Сократова. Този свят е сътворен веднъж и унищожаван безброй пъти. Нужно ли е бъдеще? То винаги е в „следващото”. Действителността е доверие в майчинство.
Този свят и в друга Вселена да отиде, пак ще се повтаря, до безкрайност.
Духовността е повече от бъдното. Тя умножава съществуващите неща по тяхната степен на същност. Самите неща са в себе си. Така чрез духа се придава мощ на човека.
Два са полюсите:страданието на Йов и блаженствеността на Соломон. Между тях… Децата са програмирани от биологичните родители.
Когато Отца ражда Словото, Сина, времето, се изчерпва изведнъж. Излита.На негово място се появява вечността, която е сбор от безкрайните неща. Умонепостижимо е за малките ни черепчета. Но това е необходимо за улеснение на мисленето. Нищото преди Нещото предхожда Сътворението. Нещата имат своята всеобщност. Мисълта е енергия, излъчваща спектър от лъчи.
Числото е преди словото, то е сумарност на човешкия опит и връзка с Бога. С него се преминава от едно измерение в друго. Числото е код за отвъдното. Нулата е енергията, която е Нищото, от което произлиза Нещото.
Носителят на наследствеността е енергията, чрез която човек става съучастник на всичко случвщо се.
Животът няма и има смисъл. Той е сълза, претъркулната в сълзица.
Хората не са свикнали да виждат необичайното, изключителното. Човек не може да понесе повече човещина от себе си.
Смърт. Човек умира първом откъм очите, въпреки че ретината им дълго устисква искрата. Преди да умра, ще превърна душата си в адска машина и ще я пратя да целуне краката на Всевишния. Загубих памет. Напомнете ми, ако забравя да умра. Поръчах на селския дърводелец. В ковчега да скове дървен джоб – за томче стихове от Иван Динков и пътна карта на Сириус. Първо ще умра. След това ще ви науча да умирате. Трева със зелен ход. Маршируват цветя. Зеленото има 365 нюанса. Зелен квадрат без страни. Зеленото тече по гравитационен път. Нефигуративно шумолене. Всички хора са в един човек. Той се повтаря в своята неповторимост.
Времето след раждане е равно на времето преди смъртта. Вечността е по-бедна от моето лично време. Мислейки за времето, има достатъчен допуск за погрешимост.
Кукерската веселба събира всички минали животи в едно изречение:”Към моята смърт не мога нищо да добавя.” Искрите разменят слепота. Искам гроб без герб. Мигът е сегашно време на безкрайните неща. Когато умра, не казвайте на никого. И да умра. Оставям алтернатива. Не можеш да спреш нещото, което не идва. Като есента и мира.
Текстовете от книгите на Неделчо Ганев: „Мълчана вода”; „Индуктивна магия; „Генетична капсула”; „Подгряваща цигулка” ; „Духовна твърд” подбра и подреди тематично: Лили Петрова
