Цанко Серафимов
Един текст за ГЕОРГИ БОЖИНОВ, автора на романа „Калуня каля“
„ГОРА ЗЕЛЕНА, ВОДА СТУДЕНА”. Бяха ме извикали по някакъв повод в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София, на който бях кореспондент за Благоевградски и Кюстендилски окръзи. Движейки се из софийските улици, си купих току-що излезлия брой на сп. „Септември” (тогава следях всички литературни издания). Докато пътувах с автобус обратно към Благоевград, разгледах с интерес списанието. Много се зарадвах, че бе публикуван доста голям „материал” от Георги Божинов, който тогава бе най-респектиращият с талантливото си перо мой по-възрастен колега, кореспондент на в. „Труд”. Като се прибрах вкъщи, прочетох целия текст. Наистина, направиха ми впечатление последните страници, в които се разказваше за ада, който преживели и от който успели да се спасят петима българи, заточеници в съветски лагер в Сибир. На другия ден, отивайки към кафе-сладкарница „Аджария”, където се събирахме колеги на „оперативка”, взех и списанието. Когато го поставих на масата, Аргир Марчев, кореспондент на телевизията, подскочи, заръкомаха и с видимо злорадство разказа, че тук е публикуван някакъв пасквил от Божинов, че редакцията на „Септември” ще си изпати за това… Аз много-много не обърнах внимание на изреченото, защото в моите очи Аргир Марчев бе глуповат волнодумец. Може би, за да се наслади на тъмните облаци, които надвисваха над Божинов, той поиска списанието, за да прочете „материала”… И съвсем скоро политическото цунами наистина се разрази: Брой 3/1975 г. на сп. „Септември” бе иззет от разпространителската мрежа; цялото ръководство на списанието бе уволнено; в. „Труд” се „освободи” от своя неблагонадежден кореспондент, който бе обявен за клеветник на съветската действителност… От този момент до края на живота си Георги Божинов трябвало да забрави какво е това „заплата”… Как е „връзвал двата края”, на какви изпитни е бил подложен, какво е било в душата му – само той и семейството му знаят…
През бавно течащото време през онези почти петнадесет години до 1989-та, съм се срещал много, много пъти с него, макар че той трудно „удостояваше” с внимание или допускаше някого близо до себе си. Седели сме на чаша ракия край приспособения за маса плот от отрязан дънер или в мазето, ухаещо на прекипяло вино и ракия; яли сме шкембе-чорба в една схлупена кръчмица до неговия блок; водил ни е с приятели на лозето му край с. Рилци и на овощната му градина край река Градевска, в близост до м. Предел, където бе поставил за пазач едно люто куче… Той на никого не се оплакваше, никого не занимаваше със себе си, никога не говореше над какво работи… И не изразяваше бурно радостта си, когато успееше да издаде книга – в повечето пъти след тежка борба и надхитряне с редактори-цензори… Във време, когато бе отритнат от силните на деня, когато бе изключен от журналистическите и писателските творчески съюзи, той създаде най-силните си творби – „Черешови води”, „Кукувица кука”, „Сивият скиталец”, романа „Калуня-каля”…
След 10 ноември 1989 г. тинята в застоялото политическо блато в страната се раздвижи; макар и плахо, хората започнаха да надигат глави, жадни за въздух с повече кислород. Георги Божинов със сигурност беше единственият интелектуалец в града, който имаше лице и морално право да излезе напред, да каже тежката си осъдителна дума за комунистическия режим, да отвори кепенците на отчаянието, за да нахлуе светлина в душите на хората. Аз присъствах на 5-6 срещи в дома му, в които участваха Валери Копралев, Никифор Ненков, понякога и Кирил Милев, на които умувахме какво можем да направим в нашия град, за да се включим във всеобщия подем на надеждата. Георги Божинов прояви неподозирани и за самия него организаторски способности – той бе инициаторът за създаването и при нас на „клуб за гласност и демокрация”. Първото събиране се състоя в една от залите на Висшия педагогически институт (по-късно ЮЗУ „Неофит Рилски”). Дойдоха около петдесетина души. Без никакви дебати, за председател избрахме Георги Божинов. Гоце Танчев предложи мене за секретар и всички гласуваха „за”. Желаещите да станат членове на клуба се записаха в един протокол, който бе първият документ в новата демократична история на града. На второто събиране на клуба бяха дошли една група млади преподаватели от Педагогическия институт. Един от тях ловко провокира Георги Божинов, който се „хвана” на уловката, ядоса се и, верен на честолюбието си, заяви, че се отказва от председателството и напусна залата. /Тези момчета по-късно разпределиха ролите си в различни политически формации, които се вляха в Съюза на демократичните сили; след като изконсумираха докрай облагите, които им предостави демократичното управление на СДС, те се изпокриха по топли местенца, предвидени далновидно от техните кукловоди от Държавна сигурност и комунистическите стратези./ И моята роля на секретар на клуба за гласност и демокрация свърши безславно. На едно събрание се получи голямо стълпотворение от желаещи да станат членове на клуба. Аз бях разтворил папките и ги записвах един след друг – журналисти, учители, музейни работници, чиновници, уволнени ченгета… Пред мен застана и една дама, която доскоро бе член на Бюрото на окръжния комитет на БКП… Аз я гледах втрещен. Поколебах се малко, после станах, предадох папките на момичето, което ми помагаше, и излязох навън… Това беше краят на моето „организирано” участие в демократичните процеси…
Когато през 2014 г. писателят Деян Енев преоткри за днешните читатели романа на Георги Божинов „Калуня-каля” и в една книжарница в София имаше представяне на книгата, от Благоевград бе дошла голяма група „почитатели” на автора и бивши негови колеги. Някои дори говориха с умиление за него, възторгваха се от таланта му, припомняха за „близките” си отношения… А с повечето от тях Георги Божинов не искаше да се среща дори по улиците – преминаваше на другия тротоар, съзреше ли че идват срещу него… Лицемерните славословия едва ли могат да убедят някого, че тези хора вече са простили на тоя „клеветник на съветската действителност”…
______
Из книгата ми „РЕЧНИК НА ПРИЗНАНИЯТА за моето българско време или щрихи към македонската орис“. Изд. „Орбел“, С. 2016