НА ПЪРВИЯ РЕД, разказ от Георги-Момчил ПОПОВ

Из античния цикъл „Хомо панеликус“, 1980-е

Какво е театър, любезни ми читателю? Е де, е-е… Не се обиждай, де! Знаем се – всички сме културни индивиди и поне веднъж сме ходили на „театър“… Знаем си, ама и аз да си кажа: столове, столове, столове, подредени обаче не като в столова, а като в малък стадион, разсто-о-яние и… сцена. Често доста по-висока от очите на седящите на първия ред. Така се получава магията, обаянието и непреходната значимост на театралното изкуство… Първо.

Второ. Седящите на първия ред, особено тия, които се числят към категорията „мъжки пол“, винаги са привилигировани. Защо? Без да се налага да крият лъскави погледи от съпруги или любими, зяпат отблизо женски прелести и аксесоари. Изскочили „неволно“ из дрехите на феите под светлините на Мелпомена. Да-а, вълнуващо и факт!

Трето. В едно развито общество театърът е единственото място, където всички си позволяват лукса да имат гръб. Артистите имат гръб от декорите и суфльора, а зрителите – от меката облегалка и драматичните неща на сцената. Няма нужда от очи на гърба. Мракът обезмисля и евентуални неприлични жестове или знаци зад силуета на кретен или приятел… Тъмно е, интересно е, омайно е. Делникът е останал без билет и подсмърча отвън на тротоара.

Някога народът е казал: „Вечер си затвори вратата, а денем устата“. Казал го е, защото на село тогава е нямало театър. Само по някой панаир, седянка с моми и усукани прежди, бой в кръчмата, пътуващ цирк или най-често гостуващи разбойници. Така че ще се извиним на народния мъдрец и ще направим точно обратното. Защото представлението вече започна.

Нашият театър тази вечер не е на висока сцена, не е и в огромна зала с климатична инсталация, а е в малка камерна зала с побъркан вентилатор. Завърти се, спре, вземе да хърка, пък засмуче обратно от кухнята на съседния ресторант… Зрителите и артистите се чувстват близки, много близки. Почти сигурно е, че в такава вечер на сливане на изкуството с масите се е родила инициативата „Кафе театър“. Уханията на печена скара, супи топчета, салати, ванилови кремове, ракии и прочие от засмукващия аспиратор внасят в храма на мистериите неповторима атмосфера… Хубаво е, душно е, естетично е! Може би табелата отпред трябва да е „Мешана скара театър“ или „Овчарска салата матине“?…

Нещо като селския кмет, който държал реч за Празника на буквите. Гракал, гракал, пък накрая отсякъл: „Драги съселяни, стига за А, Бъ, Въ, Гъ, Зъ ти! Времето стана духовито и яхнията, щото е с овче месо, може да стане лоялна. Затова вадете лъжиците от поясите и лапайте!“… В една култура винаги трябва да има неповторима атмосфера – свежа като пролетен вятър, но и леко замаяна от тънки пушеци скара… Четвърто.

Сега обратно в залата. Първият ред е стъпил на сцената най-долу и е толкова близо до артистичните излияния на нея, че понякога, в зависимост от действието, някое бурно действие ритва някой крак върху крак на почитател. Но не му се извинява, а продължава напред в диалозите. Да-а…

Има и едно момиче, за което всичко това остава незабележимо. Момичето, седнало на първия ред във втория стол до пътеката вляво. И на него му е душно. И на него му е горещо, може би защото е с яке… Но то всецяло е пленено от играта на младия рус батко с брадата! И разни ми ти там върховни чувства за изкуството и размишления не го вълнуват. Вперило е искрящи очета в русата брада, стиснало е до бяло коленете си, а главата му е издадена напред като спряла кукувичка от часовник.

Баткото, освен красив, е толкова мил и откровен. Има дълбок прочувствен глас. Прави страхотни акробатики по сцената. А какви чорапи има само-о!

В началото на действието чорапите се виждаха само по мъничко отстрани през разкопчания цип на острите кожени ботушки. Но когато в трета картина баткото трябваше да седне по турски на масата в хола, а той е културен човек и си събу модните чепици преди това, момичето достигна върха на екстаза… Русият е в хавлиени чорапи на бели и червени райета, с отделно изплетен палец!… Забелязахте ли? Чорапи като ръкавици с отделен, дебел пръст… Връх, връх в театралното изкуство! Момичето се възнася. Не – потъва в романтичните бразди на сюжета…

Е, има там някакъв, който пречи на баткото по трънливия път към любовта. Черен някакъв, намръщен и циничен отгоре на това. Но в благородния психологически дуел победата ще е наша. Няма начин!

Идва антрактът. Публиката се сурва към изхода за глътка въздух. А момичето? То си е там, във втория стол на първия ред вляво. С програмата на спектакъла в коленете, искряща като сърце на рус артист, непременно с брада. Ще свърши представлението, ще гръмнат ръкоплясканията, а тя пред всички, с протегнати ръце, ще се насочи към героя на спектакъла. С програмата и неговата снимка там… Ще получи автограф, а той може и да я целуне? Ох!… После скромно ще се върне на мястото си, а бурята от овации ще продължи дотогава, докато артистите не ги заболят гърбовете от поклони… Хубаво е да обичаш – и по книгите пише така.

Пиесата продължава. Баткото е все така мил, дори не си е сменил раираните чорапи с палец. Изпуска усмивка и към момичето… Щастие! Но оня – черният, пак му се мотае из краката. Пречи му, спъва го в живота, дявол да го вземе! Защото и двамата обичат едно и също създание… Момичето от първия ред прощава това нетрайно увлечение на русия си рицар. Актрисата е много красива, пък и такъв лилав грим е налепила по миглите си, че прилича на египетска принцеса. Чудо на козметиката! Русия я заслужава и няма начин да не срази Черния. Така е, така е във всеки истински театър.

Но, боже господи, какво става на сцената? А?!

Куклата с лилавите клепки се лепва за черния дявол!… Ами да. Рогатият е богат и изтупан, а бледият бърборко – само шал, чорапи и романтики… Пък и в най- интимния момент, когато трябва да разкрие любовта си, черният злодей скрива поканата за среща! И коварно води принцесата от музея в Кайро на ресторант. Вместо Ангелът с плетения  палец…

– Женкар! Простак!– момичето от първия ред ръга жената до него. – Виж го тоя простак колко гадно постъпи! Задник такъв.

Зрителката вдясно се оглежда бързо, шепне:

– Моля ти се, Пепи, по-тихо! Това е само театър. Не се вълнувай толкова. Ще обидиш актьорите, на първия ред сме. Недей така.

Това е каката на Пепи, студентка в столицата, културно момиче и въздържано. Черви се в тъмното… Но не би! Малката  рита под седалката, не може да се сдържа хич. Смръщила е здраво вежди и почти се е настанила между изпълнителите. Добре че кака й я стиска здраво за ръката.

Няколко минути преди края Русия е съкрушен от несподелена любов, Черния тържествува с нова гримирана кукла. Как да не го утрепеш тоя, бе?!

– Простак!

Каката  вече съвсем се е сгушила в стола, а Пепи се е наежила като петле за бой.

Гръмват ръкопляскания. Реализмът е възтържествувал! Черния се е сгодил за лилавите мигли и заминават при родителите й в провинцията. А русият малоумник, който допреди секунди се дерза от мъките на любовта, сега се усмихва заедно с другите и приема овации… Пту! Вместо да се скрие зад кулисите и да си поплаче…  Зловещо! Разгром! Край!

Артисти с артисти такива! Хайде да си ходим, како!

Не стига това, ами при поклоните Черния се е оказал лице в лице с Пепи. Момичето от първия ред не пропуска случая:

– Гадняр!

– Благодаря!

Черния се усмихва топло, гледа право в очите новата си почитателка. Момичето го гледа свирепо, вирва презрително нос. А сестра й… Сестра й се е изчервила от ушите до токовете на вечерните си обувки, включително. Съвсем лекичко пощипва Пепи до синьо.

Втори поклон. Отново тиха благодарност. И не от Ангела с плетения палец, а пак от Черния… Нахал!

Сега вече Пепи тръсва глава и разфучана напуска залата. Програмата от спектакъла – пурпурно сърце на рус принц от приказките, е стъпкана още на пътеката. Кака й ситни след изригналата лава към тротоара вън.

Черния на сцената сияе. Млад е и за пръв път стои на ръба на жив вулкан. Казано нескромно, избухнал от неговото творческо обаяние…

Навън Пепи е получила забрана за театър дотогава, докато не порасне. И докато не осъзнае дълбоките психологически противоречия и нужните житейски компромиси… Забрави! Туземец и пишеща машина.

Вътре аплодисментите не стихват. Лампите са запалени. Гардеробиерките се прозяват. Под неоновите конуси светлини на улица „Раковска” тролеи жужат мързеливо. Като преяли мъжки пчели.

Такава е тя омаята на театралното изкуство. Това е „театър“, както го разбирам аз.