На кръстопътя, сред всемира…, нови сонети от Кирил Кадийски

1. ИЗГОНЕНИ ОТ РАЯ

Кръщавахме се с теб, но не в очукан селски купел,
с проскубен поп, от дълъг пост скопен;
пазачите на рая бях подкупил
и се кръщавахме в най-сочния купен –

 казан захлупен, с който Бог се бе надявал
Жар-птицата на лятната зора да улови…
О, не! Не му отива да се прави и на дявол!
Най-много нашата любов да хване… Мене – гол, уви,

 и тебе – гола… И ядосан да ни пита
защо сме яли пак от оня плод? Да има мир –
ти може да се правиш все така на ненапита

 вода… Но аз – пиян от теб – ще падна под сандала
на Господа. И ще мълча виновно. Пак ни е издала
луната – ябълка нахапана – вдън синия небесен вир.

2. ГРОЗДОБЕР – II

През гробището преминавам като благородник…

                                          Из ранно стихотворение

На синьото небесно блюдо
цвърчи огромна патица в златисто-сочна лой.
Из голото поле – гърмежи, кучи лай.
И ти – замръкнал сам. С лице замислено и бледо.

 Отлитащи ята. Животът може би е само прелет
от важни към най-важните неща…
Звъни камбана. На умряло пак. Но лозето не ще
молитва. За мотика плаче всяка пролет.

 Сред гробището пусто – сън, покой.
Сега е времето, поспри и се покай,
смири се, изводът е повече от ясен.

 Животът всуе ни пресява с толкова сита!
Не зърно, не! Поредна копка в лозето житейско ще си ти –
и ти! – за да не спре да ражда. Всeки ден – поредна есен.

3. ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА – III

Черешата, цъфтяща със снежинки през април,
с градушка едрозърнеста през май ще се отрупа!
Белеят планините – моргата небесна; вече колко трупа
на ангели – сам Бог не би ги преброил.

 Но ще изгният те. И те! И пак ще се раззелени светът.
Смъртта, в морето до колене свикнала да гази,
върви с коса на рамото през гъстите талази
и скакалци – гигантски вируси – се пръскат и свистят, 

а там – зад нея плътно – шествието от бради,
раса, търбуси. Цял живот подтичвали след тази
бездетка – ражда уж, но вечно мъртво ще роди…

 От облачното лоно синкавата месечина пак се е подала,
но няма да проплаче (а да вия иде ми!)
тъй както мре и истината в мойта сключена уста;

 и ето пак скопците с кръстове, енголпиета – златните петАла
на дяволи невидими,
които яздят ги – на път към Вечността.

4. МОЛОХ

Денят е близо. Още сме, все още в шестия –
най-горен – кръг на рая. Ала скоро седмият тръбач ще протръби!
И тъй отдавна сме поели – все едно дали в елейни шествия 

или пък опипом – един след друг – като слепците
на Брьогел… С ония пълни просешки торби
с жълтиците на светлината, за които да ламтите

не е ни грах, ни слабост! Идва ден дългът
да се изплаща… Алчен е лихварят,
наречен Време. Уж измамиш го, но подло в гръб ли сварят,
в засада ли – събарят те и със Смъртта делят.

 И все едно къде ще ни издебнат! – в тоя свят ли, в друг ли…
Пак почва да вали – за новия потоп! – а ние с изтощени сетива
наивно пак си мислим, че конците са това,
с които Бог ни разиграва – жалки кукли!

5. CТАРЕЦ ПО ПЪТЯ

Планината, моята планина – червенокоса
като Ван Гог – почти олися.
Наоколо – само обрани лозя; о, лозя
на моето детство! И пак под око са

забравените гроздове. Но кой ли ги дебне? О, коса –
както в едно мое стихотворение за деца. И в една
моя детска далечна есен… Кой ли ме омагьоса
и ме превърна в старец?… Скудната виделина

се сгъстява неусетно в здрач. И днешният ден –
зърно от грозда на времето – се отрони, както и оня
след него… Както и аз ще се отроня,

както и ти, и той… И всеки, който все още не е роден.
Все едно дали ще излезе днес – от майчината утроба
или утре – от земята. Както Лазар от гроба.

6. МЕМЕNТО МОRI

Виж колко бели облаци – съдрал си е савана
и е избягал Лазар – жив в смъртта… А пък Пилат –
мъртвец в живота – в гроба на разкошната си вана
се е излегнал пак и римско гробище е целият палат.

 И беден, и богат – умира всеки тук, с чиято
червена, синя кръв опива се самата смърт…
Ловецът само е разбрал, че ято
са дните и отлитат… Но дали? Щом бързат да измрат

 зад хоризонта? Времето не спира никога, та днес ли
да кажем: – Миг, постой, поспри,
виж дарове – живота си – стотици пак са ти донесли…

 Пасе, пасе цял ден на слънцето овенът вакъл,
тучнее, златното му руно тъй искри,
че само мръкне ли, ще лумне като факел –

 душата на нощта да озари…

7. ВТОРИЯТ ЖИВОТ 

Край теб е мрак – като в очите на слепец…
Къде е слънчевата шир? Къде – и докога! – изчезна?
Дали и там не бляска с локвите от макове и от синчец:
селяк и благородник сякаш са се били пак и с честна

ръка са си пролели кървите… Друг свят е в нашите недра!
Човек по-често удря и по-рядко гали.
И падащият мрак кога ли, н
навил ръкави, слънцето като обречен коч не дра?

Ужасна участ – да си пръв! И победен – от втори!
Къде отива и невинната човешка кръв,
преливаща отдавна от Граала, от съсъда

фантом… Не се страхувай да умреш: Смъртта ще ти отвори,
за да излезеш от деветия – най-страшния от всички! – кръг,
килия с надпис „Смъртен!”… Без присъда!  

8. СЕЗАН ОТНОВО

Светът все още див е, груб, неосезан,
а вече се руши. Не само твоите тополи – всичките гори би
превърнал в скелети оглозгани на риби.
А ти разтваряш се като Сезам, ти – сам имане, о, Сезан!

 И твойте ябълки в панера. Някоя дали не полетя
към нов, незнаен Нютон?… Кой се трогва днес от риска
за зрялата земя. До вчера сочен плод не бе ли тя
и ето я – нахапана, почти огризка!

 Но утре, след столетия, дивакът нов ще може ли с око,
привикващо към красотата, там, край своето Ласко –
не в пещера, в затрупан някакъв музей ли, в Лувър ли –

 да онемее и със зъби скърцащи да процеди:
– Какви диваци са и тук върлували –
да сътворят това.. и – ужас! – да се върнат пак в преди!

 Ах, бъдеще ли? Бъдещето – в кожи и овързано с лико!

9. НАДРАСКАНО НА СМАЧКАН ЛИСТ

(гротеска)

Ще завали. Всемирният потоп ли
отново се задава? Не, не зной,
а дай, о, Боже мили, дни по-топли
на старите, на крехките – начело с Ной!

 Изписали са лястовици небесата – за скрижали
и сам Мойсей на камък ги е издълбал.
Но пак, пак всичко пише… Там – криле където са кръжали –
днес птичи стъпки цапат синевата с кал.

 Изсечени са кедрите, не спорят вече с вихри тия
гиганти… А го няма и митичният ковчег!
След мишките най-яростно поетите гризат хартия…

 Ръми. И вятърът подмята смачкан банков чек,
на който тумба кръгли нули са ме погнали – не чули:
когато eдиница е самотният човек,

 е най-добре да го преследват нули, нули!

10. ИРОНИЧЕН ЗАЛЕЗ

(гротеска)

На Георги Миланов

Залязва слънцето – паун наперен. Там, в очите на Америка –
прекрасна гледка! Нищо е пред него и лъвът на Метро Гол –
дуйн Маер! Ала тук, за нас, отново е на мерника
на злостният сарказъм: задникът му гол!

 Ти питаш се дали животът ни бе сън или не бе сън…
Попитай се, поне веднъж дали е бил – не бит, не бесен! –
усмихнат истински. Да, сън, кошмарен сън е той! Но ти потрай,

ще се събудим скоро – за живот не бесен,
не див – ще се преселим в своя дом небесен,
макар да ми е на езика: – А какво разбира тоя тип от рай?

Не знам дали и там ще е животът ни по-лесен:
бездънен свод от кал, с чакъл и пясък озвезден, душа, вселена
в мъглявини от мухъл и от плесен;
и коренища – мълнии – напукват цялата вселена,

в която ще сме будни чак до края… Ако има край.

11. ВАН ГОГ – 2

Поетът горд витае в облаците  – сам безкрил
крилатия Пегас е яхнал и със свойта лира ме
вбесява пак: какви творци сме, щом усърдно цял живот копираме
това, което Бог с един замах е сътворил?

 Да си на Господа чирак поне! О, кой
по-сладка, по-завидна участ иска? Откога го дебна
в следобедната дрямка да му грабна четката вълшебна,
да дорисувам долу в ъгъла, където се подписва той.

 И пътят, който ни отвежда в Арл,
и оня, който ще ни изведе, са с хиляди слънца минирани
и ако тоя свят не могат – ще взривят всемира ни!

 А горе слънцето пламти – забравен морски фар.
Навярно Бог се е успал и цялата вселена – спряла,
или е паднал и умрял на стълбата: забита в нищото спирала…

12. КАЛ – 2

Горещо пладне. Циганите правят тухли.
И Майсторът, омесил новия човек,
наместо да му вдъхне – както Бог – живот ли, дух ли,
в калъпа пльосва го, в бедняшкия ковчег,

 където той, от кал направен, кал ще си остане…
А ние, правените с божия калъп,
не сме ли тухлите на цяло мироздание,
готово всеки миг да рухне в зейналата глъб,

наречена Живот… Припича. Пушек лют. Вратата ли на ада
се е раззинала и всеки миг над нас разжарен въглен пада
или пък циганката стъква слънцето с маша

 за простия обяд. Днес никой тухли не пече. Но не това е
най-страшното! Ужасното е, че и Бог не вае
от кал човека и не вдъхва вече в тялото душа.

13. МЪРТВОТО ЯЙЦЕ НА БИТИЕТО

До мрънало край старата тухларна
зад градските казарми в зной и прах
жълтурчетата-патета пасях…
Стареем – пак сълза ей тъй, без нищо, бузата ми парна.

 С щурците – загорели циганета – като луди
се гонехме в тревата и деляхме моя къшей чер;
рекичката – разпаднал се кемер –
със сребърници святкаше, но нямаше наблизо Юди!

 Да – панта рей! Умират старци, раждат се дечица
и всичко продължава… Черна гълъбица –
нощта – и гълъб бял – денят –

 покорно сменят се и бремето делят
в гнездото на Светия Дух, където
земята мътят – мъртвото яйце на Битието.

14. НА КРЪСТОПЪТЯ. СРЕД ВСЕМИРА

Пламти тук-там гората, сякаш минал е през нея рис
прострелян, ала все пак се изплъзнал из капана
на стръвния ловец… Не стига, че животът е безцелен риск,
но и сами вървим натам… към ямата, за нас отдавна изкопана.

Виси на паяжина трепкащ лист – невидим, ангелът-хранител
на някой клетник свещ невидима запалил е – за упокой
на отлетялата душа… И ние идем. Всички! Все едно по кой
неведом път… Но който по самия Млечен път е скитал,

не го е страх. Сияние измамно над главите ни все още бляска.
И още миг. И пак в тревясалия стар окоп
на хоризонта пада слънцето – окървавена каска…

Избраникът от тоя свят ще си отиде с радост. И – уви, в тартара
небесен! – с хиляди циклопи към земята впил око,
ще търси своя рай. Обречен цяла вечност в мъки да прекара.

15. ЗАВРЪЩАНЕ В ДЕТСТВОТО

Разпуква се динята – Червено море,
смаяло, избухнало с див възторг и в самия
Мойсей… Но моите вече уморе –
ни метафори – срещнеш ли някоя, за водач вземи я! –

не търсят нито спасителен бряг,
ни обетовани земи… На тях им стига
на брега на детството да замръкнат пак…
Там – златно на черно – го пише във великата книга:

всеки кът сред всемира е наистина обетован,
когато та-та-там лятна буря гърми като Бетовен:
за силния мечта е животът корав

и божествена наслада – проста гроздова чепка…
Да спи като Пан и – изхвърлена динена кора –
цяла нощ във вира луната да трепка.