НА ВОЙНА ВЪВ  ВИЕТНАМ – ЗАМАЛКО!

Първите месеци в Ню Йорк почнаха да се изнизват почти без да ги усетя.
Ха насам – ха натам, един милион работи изскачат всеки ден и аз започнах
да завързвам и приятелства, усещах, че съм бил и пребил, но ми оставаше
и време да мисля и да си правя какви ли не сметки.

Първоначалният план оставаше в сила – Монтерей, Калифорния. И дотам.
В България си бях формирал навици, някои от които са ми останали и до днес. И не всички са лоши или неприятни, напротив, някои от тях са много полезни
и ми служат чудесно. Например, да планираш на едро и да не издребняваш,
да речем представяш си голямата картина и гледаш да я обемеш, ограничиш оттук-оттам и някакси да се вместиш в нея. А вътре има милиарди мънички номера и хватки, които са управляеми, докато рамката на картината остава
в ред, може да се клати, но не се разпада и продължава да важи.

Добрал съм се не само до свободата – както беше в Швеция – но и до големия блян – Америка. Остава да се наниже Калифорния, после и Монтерей и работата е ако не свършена, поне привършена. Да се опитваш да измагериш всичко до най-малките подробности и след това да се мъчиш да постигнеш неща, които както и да ги погледнеш не са чааак толкова важни – това е глупаво и губи-време.

Разбира се, че е въпрос и на темперамент и на манталитет, но мисля и на тази пуста човешко-неизмерима алчност – да имаш, да искаш и да имаш и пак да искаш и да искаш и така губиш перспективата си пък и удоволствието от живота. Сигурно не съм прав и хората ще ми се смеят, но на мен тази философия на живота ми е била много удобна, благодарение на нея съм преживял и съвсем не съм се чувствал зле.

С две думи: постави си постижима и съизмерима цел, постигни я, и се наслаждавай на това, което имаш, сиреч живота си. Утре е първият ден от остатъка на твоя живот. Има време докато свърши. Щом влезеш в картината с теб в центъра, седни, запали си една цигара, налей си едно питие, замижи срещу слънцето, ритни патъците настрана и недей много да знаеш.

Така правех не един и два пъти в Санта Барбара: университета е на едно хълмче над океана, под и около него са плажове, оттатък са островите, далечко са от брега, но водата е плитка между тях и плажовете, толкова плитка, че яхтата на английската кралица не я пуснаха да нагази, та да дойде до кея, ами я превозиха (кралицата) в моторница, а яхтата докараха на по-голямото пристанище. Брегът е скалист и има хралупи между скалите, някои толкова затулени и скришни, че не се забелязват, ако си се изтегнал в тях. Като ми писне нещо, или като ми скимне, взема колата и паркирам до плажа. Бутна се между скалите, съблека се гол (аз съм по тънко панталонче, риза и сандали) и легна, или се облегна на някой камък.

Лежа или се търкалям и за нищо не мисля, някой път може и да дремна, но повечето пъти само се търкалям. Над мен синьо небе, долу плажа и през него вълните на океана, а те винаги са големи и бурни (викат му „Тихия океан”, Pacific ocean). Всичко спокойно и красиво и няма шум освен шептенето на вълните, които се спират от пясъка. А през седмицата и няма много-много хора наоколо. Всъщност, където съм аз рядко има някой. Наляво се вижда Карпинтерия, след нея едвам се мержелее Ла Кончита, надясно – два по-малки залива, Гавиота, Ел Капитан и пътя за Ломпок. В хоризонта островите Ченъл Айландс, Сан Мигел и Санта Роза. Три цигари, час-два-три по скалите
и обратно. С питие не става понеже ти отива деня и какво ли не ти идва наум.

През цялото време си мисля колко съм щастлив, че скромните ми желания и мераци са се сбъднали и си пазя и обещанията от София – молитвите ми впрочем: Господи, помогни ми, дай ми да се измъкна, обещавам, гарантирам ти, нищо повече не искам. И вярно, не исках. И не искам. Много съм внимателен и пестелив в желанията, рядко искам нещо от Господ (всичко си имам и ме е срам да искам повече), но се моля за други хора, е, понякога
и за мен нещичко, но ме е много срам и за това не става често, И все за нещо по-малко, конкретно, и да не досаждам, но и след това трябва да благодариш дълго време, че се е сбъднало. Хората на това му викат „късмет” и то може да е късмет, но аз мисля, че ако ти трябва и ако се молиш за него и ако е благо, а не гадно или долно, ще стане. Говоря от опит и знам, че е вярно.

Така че вече до лятото на 1967 се появи познатата ми опасност да се задоволя с постигнатото и да се оставя на насладата от живота и да не правя нищо. И, фактически, какво ми трябва повече – Н И Щ О !

Добре ама има един куп работи, които трябва да попълнят мозайката и да запълнят грапавините. Аз в края на краищата не съм задник, не живея само за кефа си и имам доста работи да свърша, макар и да не станат всичките бързо и за нула време, но трябва да станат. С комунистите, например проблема не е толкова незабележим.

Не става въпрос за лични неща, за отмъщение, или омраза, или за кой знае какво, но тия свини не трябва да бъдат оставяни на мира (всекидневно продължават да убиват и да мъчат хората и до днес) и специално българските комуняги, които са и отделен чешит. За тях не важи лицемерното пожелание: Абе, остави ги на мира, тях Господ ще ги накаже. Не е така понеже тъй говори страхът, а не сърцето или даже разумът. Злото трябва да се спре, то идва от Сатаната – враг Божий и изкусител наш. Не да бягаш от него, ами да го победиш.

А и да се молиш на Господ да накаже някой не може, Той ни учи не да мразим, а да прощаваме и да обичаме враговете си и да се молим за тях. Но и още, Дай на кесаря що е негово и Божието – Богу! Щом даваш на кесаря може и да отнемаш. Не е ли така, не съм ли прав? Има го и в Тората и в Библията (Второзаконие). Ако се поровиш из Мидрашимите сигурно мъдрите равини са го дискутирали.

После, в България имам майка и други роднини, за които трябва да се погрижа. Имам и приятели за измъкване, към които съм поел ангажименти. Не пред тях, а пред себе си и пред собствената си съвест, нямах формално задължение, но беше подразбрано, че който може ще помага, а който не може – и той! А и в по-далечна перспектива може да ми се отвори възможност, а защо не и сам да я предизвикам – да предприема и нещо по-голямо срещу комунизма. Да, звучи грандоманско, но пък може и нещо да се изработи, знае ли човек.

Битовите ми проблеми се уредиха бързо, неусетно и много лесно: имах чудесна работа в банката, правех добри пари, наех си апартамент в Манхатън на хубаво място, кола не ми трябваше още, нямах задължения, здравето ми е добро, настроението – чудесно, Ню Йорк прекрасен, хората всички са ми познати и ми се усмихват, пълно госпожици, всичко ми е наред.

При получаването на визата ми за САЩ от посолството в Стокхолм ми дадоха лист с неща, които трябва да уредя като пристигна в Америка. Понеже вече ми бе издадена „зелена карта” като емигрант, задълженията ми бяха минимални. С учудване забелязах, че паспорт, лична карта и т.н. не ти трябват. И досега е така, в САЩ местният идентификационен документ ти е нужен… за идентификация. Ако не ти трябва идентификация, не ти трябва и лична карта. Обикновено това е шофьорската ти книжка, а ако не караш кола – нищо. Разбира се, за пред банка, учреждение и т.н. ти трябва нещо, нещичко и може да си набавиш подобна идентификация там, където издават шофьорските книжки – в тамошния КАТ. А ако си малолетен, или възрастен и не се движиш много-много, нищо не ти трябва.

Но трябва да си изкараш тамошния еквивалент на ЕГН (компютри още нямаше) и ако си мъж – чужденец пристигащ със „зелена карта” в САЩ, трябва да се регистрираш във военното окръжие. Това са двете неща и това е всичко. Даже имаше и щат (Мисури), където издаваха шофьорски книжки по пощата! По онова време.

ЕГН се взима с акт за раждане, а за такива като мен с редовен документ за прием в САЩ – „зелената карта”. Дадоха ми номер за 10 минути и аз се упътих към военното окръжие, но по пътя се разкандардисах и се прибрах в къщи да помисля.

Ето удобен случай да се свърши някоя работа. По това време войната във Виетнам беше в разгара си, даже същата 1967ма година беше времето на големите студентски демонстрации и Виетконг атакуваха с ТЕТ-офанзивата.
Тя беше неуспешна понеже за първи път виетнамските партизани излязоха на открито и дадоха много жертви,  но левичарската преса дигна голяма аларма, а и наближаваха избори и стана напечено.

Вместо да се направя на тапа и след това да чувствам угризения и самообвинения в лицемерство реших да ходя да се бия във Виетнам. По това време още имаше редовна военна служба за младежите – и съответно повиквателни за война, но понеже имаше много повече хора във военна възраст – 18 до 30 години – отколкото са необходими, беше установена лотария, т.нар. „драфт” и на който се падне, горе-долу викаха един на 80-100 души. Повечето се отзоваваха: по традиция, убеждения, чувство за дълг и т.н., но имаше и кръшкаджии, такива, които бяха против войната, а и момчета, които не искаха да си дават живота – такъв беше, например бъдещият президент Бил Клинтън. Имаше, разбира се, и доброволци. Аз, вярно, не съм бил войник, не съм боравил с оръжие, малко съм и дърт вече – 35 годишен, но все ставам за нещо.

И така, явявам се в офиса на окръжието и се регистрирам, после поисках среща с началството. Казах им – бяха двама офицери – че желая да се запиша доброволец за войната, току-що съм пристигнал в САЩ и съм в добро здраве и т.н.

Хората възрастни и разсъдливи, взеха проблема сериозно, гледат ми документите, цъкат и размишляват. Не са завладяни от кой знае колко голям ентусиазъм, но им е интересно защо се натискам за нещо такова, от което хората бягат, или поне отиват не много охотно. Без да бъда особено мелодраматичен им обяснявам подбудите си и мисля, че разбраха за какво става дума.

Но не става. Първо съм минал годините, второ военната ми класификация е IV–a, което – обясниха ми – е последната дупка на кавала. Сега викали I-a, което значи после, ако има нужда I-b, c, d, после II-а, b, c, d, след това III-а, b, c, d, докато дойде моят ред. А дотогава – Боже опази – може и да няма Америка! На всичко отгоре аз ще им бъда в тежест понеже трябва да ме обучават, нямам си хабер от военна служба. И въобще няма да стане.

Почнах да се пазаря, викам им, че във войската има много места и работи, които бих могъл да върша, па може и да не бъда на фронта, някъде в тила, да заместя друг за фронта… Не се държаха снизходително, нито да ми се подиграват, възпитани хора, сериозни, преди да се разделим се ръкувахме учтиво, благодариха ми, погледнаха ме в очите и видях, че им е станало мило, а може и да ми се е сторило така, няма значение.

Върнах се в къщи много по-спокоен и доволен, макар че не ме взеха. Няма да се чувствам кофти или неблагодарен, но ми се и ходеше на война, хем да свърша някоя работа, хем пък ако не стане (а то стана по друг начин след 6 години!) да си правя сметките оттук насетне. Значи едно по едно и без да се бърза, но и без да се бавят нещата. Бързай полека и ще стане, всичко може да стане и всичко стана.

Никола Г. Алтънков

24 март 2021 г.