На 27 юли се навършиха 90 години от рождението на актьора
Йордан Георгиев: Вие сте от актьорите, които будят у мен истински респект с дълголетието си в българския театър, нещо, което очевидно е генетично заложено във вашия род. Още повече, Вие сте израснал на сцената в буквалния смисъл на думата. Какви спомени пазите за тези най-ранни детски години и можем ли да кажем, че във вашия случай изразът „закърмен с любов към театъра“ важи буквално?
Наум Шопов: Аз наистина съм се родил в театър. И то не по някаква случайност. Ние сме живеели тогава в театъра, в една от гримьорните. Аз съм син на актриса. Майка ми Мара Шопова беше актриса в Старозагорския театър. А баща ми Христо Шопов беше директор на този театър. И понеже са нямали пари (и тогава, както и сега, артистите са били бедни), така са се сложили обстоятелствата, че през 1930 година съм се пръкнал в театър. По-късно, когато вече поотраснах, баща ми купи близо до театъра къща, на изплащане, и се преместихме да живеем в нея. Аз бях привлечен от майка ми още от малък да участвам с детски роли в театъра. Между впрочем, има една любопитна, може би малко сладникава история. Когато съм бил бебе, само на няколко месеца, майка ми е продължавала да играе. А както ви казах, ние тогава сме живеели в театъра. И в някаква пиеса е играела майка с бебе, като една кукла е изпълнявала ролята на бебето. Но на едно представление, тъй като дошло време да ме кърми, тя излязла на сцената с мен, вместо с куклата. И понеже съм се разплакал, или от необичайната ситуация, или просто от глад, майка ми е дала да суча. Аз съм засукал гръдта й на сцената. По-късно, когато вече се преместихме в къщата, помня, че играех в някакви детски представления в читалище „Родина“. Мисля, че и сега се казва така. Започнах да влизам в малки и по-големи роли. Интересно е, че тогава имах малко неприятно усещане от артистите. Струваше ми се, че говорят малко приповдигнато, с изкуствена интонация, с преправени гласове. После разбрах, че това е нещо естествено. Но тогава ми се е струвало, че артистите са малко измислени хора. И си спомням, че въпреки настояването на майка, не исках да ставам артист. В онези години много обичах джаз. Аз съм израснал с джаза. В театъра непрекъснато слушах джаз. Защото това беше кино. Читалището имаше киносалон, който вечер се използваше за театър. И там непрекъснато се въртяха американски филми с Фред Астер и Джинджър Роджърс, със Спенсър Трейси и т.н. И понеже мен нямаше кой да ме гледа вкъщи, аз израснах в театъра и имах възможност да гледам многократно разни филми. А музикалните бяха истинска радост за мен. И тогава реших да стана музикант. Купих си кларинет, взех от едно младежко дружество тенор-саксофон и почнах да взимам уроци. Даже се записах в музикално училище в София. Това е било 1947 година. Дойдох в София да уча кларинет при професор Димитров в музикалното училище. Но понеже много обичах джаза, ходех всяка вечер да свиря по вечеринки. Свирех и с кларинета, и с тенор-саксофона. И понякога забравях да ходя на училище, защото свирехме до много късно, а сутрин не ми се ставаше. Тогава разбрах, че тези мои влечения към музиката няма да ме доведат до добро. Не можех всецяло да се отдам и да овладея тънкостите на инструмента. И за радост на слушателите, които биха могли да ме чуят по-късно, аз се отказах от музикалното училище, върнах се в Стара Загора и приех призивите на майка да стана артист. (За радост на любителите на театъра. Може би.)
Йордан Георгиев: А какви бяха причините да не бъдете допуснат до студентската скамейка във ВИТИЗ? Един факт, който сигурно буди недоумение у мнозина днес.
Наум Шопов: Твърде политически бяха причините. Аз кандидатствах във ВИТИЗ през 1950 г. и издържах изпита, прочетох си името в списъка на приетите. Тогава ВИТИЗ се намираше на „Патриарх Евтимий“ до паметника на патриарх Евтимий. След изпитите отидохме с приятели да изпием по бира в едно близко заведение, казваше се „Стадион“. И по едно време дойдоха студенти, с които се познавах, и ме питат: „Ти защо се радваш? Ти си зачеркнат“. Аз се стъписах, отидох да видя и наистина беше така. Бях трети по ред в списъка, но името ми беше зачеркнато с две червени черти. За щастие или нещастие, административен директор на ВИТИЗ тогава беше Баталов, бивш диригент в старозагорската опера. Беше си издействал назначение в София с презумпцията да остане да живее в столицата. Та Баталов ми каза, че съм зачеркнат по политически причини, защото досието ми било много лошо. Помоли ме да го почакам малко, забави се около час, изведе ме в една уличка, извади един лист и почна да чете. Бяха пълни измислици: че произхождам от буржоазно семейство, че родителите ми са богати хора, класови врагове, с капиталистическа закваска, че аз съм бил бранник, кубратист и легионер, и трите бяха сложени заедно. И имаше още една добавка, че съм разпространявал позиви за опозицията, което всъщност беше вярно. Тогава бях член на една младежка организация на социалисти с инициали ССМО, която беше опозиционна на официалния ДКМС. В крайна сметка бях зачеркнат. Аз се върнах в Стара Загора, където още през 1948 г. издържах стажант-актьорски изпит и започнах да играя в театъра. Тази случка вгорчи живота ми, но с годините успях да се преборя.
Йордан Георгиев: Тръгвайки от театъра в Стара Загора, преминавате през няколко български градове, докато през 1958 г. дебютирате на сцената на „Театър на народната армия“, в чиято трупа оставате близо три десетилетия. Кои са скъпите на сърцето ви моменти, с които свързвате този период от актьорската ви кариера?
Наум Шопов: Знаете ли, аз съм щастлив човек, защото трябваше сам да се образовам. Учех се в движение, от ролите, които изиграх, репетирайки ги, заучавайки текстовете. Но човекът, който истински ми обърна внимание, беше Леон Даниел. Той ми повери няколко много силни роли в Театъра на армията. Под негова режисура играх Хамлет, играх в „Напразните усилия на любовта“, в „Честна мускетарска“ на Валери Петров, в „Океан“ на Щейн и още много такива значими роли. Леон беше един от режисьорите, с когото чудесно работехме заедно. Той ме научи на много неща. Друга голяма личност в моя живот е Крикор Азарян. Той беше от Пловдив, но не се познавахме оттам. Когато дойде да следва във ВИТИЗ, ме покани да играя в дипломното му представление – „Дневникът на един луд“ по Гогол в „Театър 199“. Аз с удоволствие се съгласих. Там започна нашето приятелство, нашата близост. През годините съм участвал в много негови представления. Играл съм и в трите му постановки по „Вишнева градина“. В първата, през 1974 година, играх Гаев, 20 години по-късно през 1995 година изиграх чиновника Епиходов, а сега играя Фирс.
Йордан Георгиев: Миналата година имах щастието да разговарям с вашия колега и съгражданин Васил Михайлов, който разказа, че изпитва особени сантименти към една постановка на Военния театър от 1978 година – „Делото Дантон“, поставена от Анджей Вайда. Вие също участвате в този спектакъл, в образа на Робеспиер. Как си спомняте работата с Вайда?
Наум Шопов: Пристигането на Вайда беше събитие за българската театрална общественост, а и изобщо за културата ни. Защото той беше един от водещите филмови и театрални режисьори в Европа. Той дойде с желанието да постави тази пиеса. Разпредели Васил в Дантон, а мен в Робеспиер – двете противопоставящи се личности в парижкия Конвент. Беше изключително преживяване. Имаше много публика. По много интересен начин беше осъществен неговият режисьорски замисъл. По-късно по тази пиеса той направи и един от най-хубавите си филми във Франция.
Йордан Георгиев: Ако проследим многобройните ви роли на сцената, ще видим, че актьорският ви натюрел обхваща широк спектър от човешки емоции – от комедията до най-дълбоки, изпълнени с психологизъм драматични образи. Имате ли все пак любим жанр?
Наум Шопов: Знаете ли, аз имам чувство за хумор, но понякога не ми стигат сили да се отнасям със смях към онова, което ме заобикаля, защото обстановката в България е твърде тежка. Имам интересни комедийни роли във филми като „Топло“ и „Вилна зона“, а и на сцената съм играл такива персонажи, например в „От земята до небето“ на Коко Азарян по пиесата на Никола Русев. Играх много роли. И слава богу, все още съм на сцената. Ще стоя на нея, докато имам сили да работя.
Йордан Георгиев: Вие имате емблематична роля в актьорската си кариера – тази в моноспектакъла „Последната лента на Краб“ от Самюел Бекет, чийто образ пресъздадохте през последните 15 години в три различни варианта: най-напред в постановка на Крикор Азарян, след това под режисурата на Димитър Еленов, една интересна симбиоза между изразните средства на театъра и киното, а от няколко години на сцената на четвъртия етаж в Народния театър играете в спектакъла на младия режисьор Антоний Райжеков. Как се променяше през годините идеята за вашия Краб?
Наум Шопов: Да, вече минаха повече от 15 години, откакто работихме с Коко. Репетирахме на камерната сцена, беше интересно и ни носеше удоволствие. Получи се хубаво представление, донесе ми признание, някакви награди и т.н. Години по-късно, през 2004 г. се обърнах към Митко Еленов, защото бях гледал негови представления и го бях харесал. Той току-що беше направил един спектакъл по „Кукувицата“ на Елин Рахнев на сцената на Народния театър, в който участваха повече от 40 деца от неговата школа. А моят внук, кръстен на мен, играеше главната роля. Тогава ми се прииска да се опитам да разбера как мисли Наум, моя милост, през очите на Бекетовия Краб. И този спектакъл действително беше симбиоза от различни изразни средства, имаше много кино, тези записи, които са в основата на пиесата. Там аз влизах в диалог с магнетофонните записи. Опитах се да вложа повече автобиографичност в образа на Краб. Беше малко приповдигнато представление. Според моята съпруга Невена това е бил най-хубавият „Краб“. А сега напоследък ми се стори, че имам нужда от него, за да го изчистя от всички онези ремарки, които присъстват в изобилие в драматургията на Бекет. Този път исках не аз да се погледна през неговите очи, а да го дръпна повече към себе си и без да правя директни асоциации с моя живот, да потъна в забравата.
Йордан Георгиев: В пиесите на Бекет често експресията на тишината, на паузите, е много по-въздействаща от силата на словото. Вашият „Краб“ започва с петминутно мълчание, което е истинско предизвикателство за публиката. С какво е наситено това мълчание, което сякаш иска да ни пренесе някъде отвъд думите и да изрази нещо дълбоко същностно, екзистенциално, което не се поддава на вербално обяснение?
Наум Шопов: Именно. Едно такова дълго мълчание е някакъв вид диверсия за зрителите, защото те не са свикнали на такива огромни, дълги паузи. Въпреки че сега Коко има във „Вишнева градина“ едни хубави дълги паузи между изреченията и ситуациите, което е едно от достойнствата на представлението. Специално в „Краб“ исках да накарам зрителите да отворят максимално сетивата си за звука, да са напълно готови да посрещнат онова, което ще се появи след малко – гласа от магнетофона. Затова ми е необходимо те да изострят максимално слуховите си рецептори, за да могат да уловят всяко дихание, всяко настроение в записа. По тази причина в този, последния спектакъл, записах гласовете на няколко артисти, изобразяващи различните възрасти от живота на Краб. Не знам дали това е добре. Сега имам разговори със звукооператора да направя още един запис, този път само с моя глас, за да видя какво ще се получи.
Йордан Георгиев: Тъй като този текст е органично свързан с вас, кое е онова, което кара човек до такава степен да се отдаде на една идея, че да пропусне край себе си целия си останал живот, от който запазва само няколко стари ленти с непотребни записи?
Наум Шопов: Представлението ни пренася в един от рождените дни на Краб, вече на преклонна възраст. Той е имал навика на почти всеки свой рожден ден (има години, които е пропускал, разбира се), след като си е пийвал, да си направи запис като собствена равносметка за изминалата година. И произволно е трупал всички тези ленти, забравяйки за повечето от тях. Но има нещо, което му дращи съзнанието, че нещо се е случило, не може да не се е случило някога нещо светло. И във въпросния ден изведнъж попада на този запис. Разпознава го по надписа „Ролка номер 5“. Защото той не търси произволно, а иска да открие именно нея. Знае, че на нея има записано нещо, което той преди време е чул и почти е забравил. Казва си: „Аз имах нещо там, имах някакъв спомен. Нещо се случи с една жена. Кога беше това? Къде беше? Коя година?“. И попада на тази ролка. Даже когато включва магнетофона, записът тръгва от средата и той връща лентата на начало. Защото припознава в този запис случката, която е станала години по-рано – как са се возили с лодката по едно езеро, край едни тръстики. Може би единственото прелестно преживяване в живота му. Но той тогава го е прекъснал, заради което години наред изпитва угризения. И в този ден попада на тази история, която несъзнателно е търсел дълго време, превъртайки десетки други записи и ленти, ядосан от себе си и от онова, което чува – как може да се говори така, какви са тези безсмислени бръщолевици? И когато открива този фрагмент от спомена си, когато чува собствения си разказ за него, изведнъж картината се връща в съзнанието му. Защото има неща, които не можем да изтрием – истинската любов, първото докосване до любовта изобщо. Това е нещо изключително, това е може би най-важното в живота на човека – първата любов. И винаги трябва да се връщаме към нея, защото тя е някаква врата към настоящето, към истината за живота. Ето, аз разбирам, че трябва да го кажа и ще го кажа, защото искам да направя някакъв разбор за себе си, за годините, които съм изживял, за спомените си. Хората се раждат по най-различни поводи – понякога случайно, понякога идват измъчено на този свят, сякаш са изхвърлени в него. А аз бях поканен да дойда на този свят. Аз бях четвъртото дете в семейството – най-малкото. Майка ми имаше две деца от първия си брак. Като млада актриса в Хасковския театър тя е била омъжена за един шивач с фамилия Райжеков. Но когато няколко години по-късно пристига от Хасково в Стара Загора, поканена да се присъедини към трупата на Старозагорския театър, там среща баща ми, между тях пламва любов и те свързват живота си. През 1922 година се ражда моят брат Красимир, който вече носи фамилията Шопов. Той почина преди петнайстина години. И когато е трябвало да се родя аз, майка ми е била вече 37-годишна – една доста рискова възраст за раждане на дете. Но те много силно са ме искали, затова съм се появил на този свят. И затова казвам, че бях поканен да се родя в него.
Йордан Георгиев: Вие реализирахте мечтата си да изиграете крал Лир в едноименния спектакъл на Явор Гърдев, с който беше отбелязана 75-годишнината ви през 2006 година. Защо ви е толкова скъпа именно тази Шекспирова пиеса и в частност ролята на Лир?
Наум Шопов: Лир е трагична роля, носеща в себе си невероятен драматизъм. Защото се оказва, че светът не е този, в който си мислим, че живеем. Той е светът на другите. Нашият свят не е светът на другите. И в случая „другите“ са неговите дъщери. Те са от другата страна на живота, от другата страна на любовта. Те се явяват явно непоканени на този свят и затова са толкова зли, толкова отмъстителни, толкова перверзни. Съдбата на Лир ме е привличала винаги с естеството на обрата. Как може да се случи така, че изведнъж светът да се преобърне! Изменя се оста на живота – вярата, любовта. И затова ми е интересен Лир.
Йордан Георгиев: Намерило ли е човечеството задоволителен отговор на вечните въпроси за неблагодарността и ласкателството, за верността и предателството, които тази легенда, преоткрита от Шекспир, поставя пред човешките съвести?
Наум Шопов: Не. Не. И така ще бъде, докато има човечество, докато нашето общество продължава да се организира по такъв начин. Самото общество създава климат за такива извращения. Чувате в новините непрекъснато за някакви трагични човешки съдби – ужасяващи убийства, самоубийства, изневери, подхвърлени деца. Животът е страшен. Такива трагедии са ставали, стават и ще стават. Човек има прояви, нещо в себе си, което трудно ще подчини на волята си.
Йордан Георгиев: Преди по-малко от месец се състоя премиерата на най-новия спектакъл с ваше участие – „Вишнева градина“ на Крикор Азарян. Вече стана дума, че това е третата среща – и за вас, и за професор Азарян с тази пиеса. Кое ви помогна в най-голяма степен за това ярко и правдиво превъплъщение в образа на верния слуга Фирс?
Наум Шопов: Знаете ли, трудно намерихме образа. Коко Азарян не се бърка директно в работата на актьора, но в случая ми даде една много добра отправна точка, както всъщност винаги се е случвало в съвместните ни спектакли. Той е много любовен по отношение на работата си. У него има едно любовно горене по време на репетиционния процес. Нещата при него узряват бавно, с любов и чрез артистите, които той много обича и на които винаги има пълно доверие. А когато се отнесеш с доверие към актьорите, те са ти много благодарни и ти отвръщат с любов. И това представление беше един отговор от страна на актьорите за любовта на Коко към Чехов, към театъра. Всички почувствахме, че се ражда някакъв празник. А и участващите в това представление се оказахме много близки по мислене, оказахме се приятели. Всъщност Коко ни събра. Той сътвори тази магия, наречена спектакъла „Вишнева градина“.
Йордан Георгиев: Ако има реплика в този спектакъл, която събира в себе си цялата меланхолия и обреченост, които витаят около героите на Чехов, то това са именно последните думи на Фирс: „Животът си отива, а аз сякаш не съм го живял“, което по някакъв начин може би напомня и за Бекетовия Краб.
Наум Шопов: Да, има някаква словесна връзка. Има нещо, което пътува през времето от човек към човек, от човек към човек. И това е самотата. Обикновено бягаме от самотата, но всъщност ние, хората, които се занимаваме с изкуство – актьори, художници, писатели, поети, мислители и пр., не можем да започнем да правим нещо, ако не усетим самотата, значението на „аза“ в себе си.
Йордан Георгиев: Как виждате състоянието на българския театър в момента и неговото бъдеще?
Наум Шопов: Много ми се иска да бъда оптимист, но виждам, че държавата ни е бедна. А една бедна държава не може да прави голямо изкуство. Това особено важи за театъра – едно изкуство, което е симбиоза от много други изкуства. Много са компонентите, от които се изгражда едно представление. Много са хората, които творят театъра. И са необходими средства, много внимание, много дух, много стойностни хора, за да се прави култура. А тази пазарна нагласа, която сега шества из българската култура, е пагубна. Просто държавата е бедна. Аз съм пътувал с различни спектакли в чужбина, бил съм в Германия, Русия, Франция, Испания и видях, че там не би имало истински театър, истинско изкуство, ако съответната държава не влагаше средства в него. А това е духовна потребност. Хората трябва да искат театър, защото театърът ги учи, разкрива им нещо, до което те не могат да се докоснат извън сцената. Театърът е храм за вълшебството на духа. И затова е цар Театър.
20 ноември 2009 година
