За книгите на Вили Лилков и паметта за тоталитарното зло
Краят на Втората световна война се оказва не по-малко мъчителен за българското общество от времето на войните преди това. Така многобройни за едва няколко десетилетия и с толкова тежки последици. След предходните проблеми с разпокъсването на българските земи, с бежанските кризи, с превратите, с хитлеристкия Холокост, с който гражданите на България от всякакъв етнически произход и верска принадлежност успяват да се справят заедно и да дадат редица примери за мъжество и доблест, след цялото това мъчително оцеляване и след края на бомбардировките и капитулацията на страната това общество се оказва принудено да премине през нови, не по-малко страшни изпитания.
Народният съд, продължил от края на 1944 г. до средата на следващата година, чиито заседания се провеждат дори в Ректората на Софийския университет, сякаш за да покажат още по-недвусмислено пълното погазване на академичната автономия и окупацията на държавността в името на чужди антибългарски интереси; този Народен съд с неговите присъди „в името на народа“ всъщност представлява ярка демонстрация на раждането на тоталитарното общество. Народният съд, който изпреварва почти с цяла година самия Нюрнбергски процес, се осъществява като безусловен опит на една безбожна власт да отнеме функциите на Бога, като се превръща в атеистична псевдорелигия на комунистическия пролетариат.
Народният съд се изправя срещу своите жертви като последна дума, като Страшен съд. Но дали е такъв? При всичките си претенции и при цялата си огромна разрушителна мощ, не, не е. Защото гласът на „народната“ диктатура не е глас Божи. И защото тоталитарните режими винаги са изправяли на съд човека и човечността, вечно с претенциите за „последна инстанция“, но същевременно и с безспорна липса тъкмо на най-характерното за съда на Бога: истина и милост.
Вили Лилков, професор по атомна физика и доктор на науките, е сред личностите, които през последните години полагат сериозни усилия да покажат в богат документален материал насилието срещу българското общество в годините след края на Втората световна война. Книгите му в съавторство с Христо Христов „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ (2017) и „Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ (2019) са сред най-ценните документи за времената, с усилие удържани от потомците на бившата комунистическа номенклатура под повърхността на общественото внимание, изтласквани съзнателно в зоните на страха и забравата. България е сред малкото посткомунистически държави, в които макар трудовите лагери да са били пръснати из цялата страна, все още не са създадени същински мемориални паметници за жертвите от типа на този в Румъния например. Наистина, мемоарни и научни изследвания по темата за лагерите се появяват все повече. Както и добри художествени произведения. От друга страна темата за злото сама по себе си е тежка за възприемане, плашеща и съзнателно оттласквана в периферията. Това е и психологически оправдано. Жертвите трудно се връщат към своите спомени, роднините им също – мъчително е. Извършителите и подстрекателите на насилието и техните потомци предпочитат за това да се мълчи – за да могат да задържат своето политическо и финансово влияние в обществото.
Книгите на Вили Лилков затова са особено ценни, тъй като насочват прожекторите тъкмо там, където тенденциозно се затъмнява. Няма да е изненада ако кажем, че докато върху темата за нацисткия Холокост срещу евреите няма никакви забрани и говоренето съвсем разбираемо и оправдано се подновява непрекъснато, за „комунистическия Холокост“ табутата са многобройни. Неслучайно впрочем Любомир Канов определя книгата на Вили Лилков „Погубената България“ като „безпощадно ясно документирана книга на Българския Холокост, извършен от комунистите в името на чужда и страшна по своята безчовечност идеология“[1]. Оказва се, че да се говори по-открито и незаглушавано по темата за комунистическия терор е възможно най-вече през парадигмата на сравнението. Този отчасти интуитивен, отчасти съвсем целенасочено осъществяван методологичен подход е определен от една от другите активни български изследователки в това поле напоследък, културоложката Даниела Колева, с термина „холокостизиране на комунизма“[2]. В цяла подглава, посветена на техниките и политиките на запаметяване на травматичния опит, Даниела Колева показва как пътят на посткомунистическите държави по архивиране и съхраняване на личните и публичните спомени за комунистическото насилие минава през уподобяването на извършеното спрямо еврейския Холокост:
„В това отношение – пише Даниела Колева – паметта за Холокоста, този негативен европейски голям разказ, се утвърждава като нормативен модел, един вид acquis communautaire в сферата на идентичността, част не само от културата на памет, но и от политическата култура в страните от Европейския съюз… Може би най-сериозното постижение на представителите на Източна Европа в ЕП по отношение на политиките на памет е приемането на 2 април 2009 г. на резолюция „За европейската съвест и тоталитаризма“. Двата режима – комунизмът и нацизмът – са обявени за тоталитарни с уговорката, че трябва все пак да се признае, че „Холокостът е единствен по рода си“[3].
Както Цветан Тодоров напомня в книгите си, посветени на тоталитарния опит, да се говори за злото на комунизма продължава да е трудно, тъй като самите извършители на престъпленията и техните наследници продължават да са във властта и да контролират държавното управление. Цветан Тодоров говори тук и за България: „Ситуацията в източноевропейските страни предразполага още по-малко към разчистване на сметки, тъй като бившите комунистически ръководители станаха междувременно най-богатите хора, едри собственици и работодатели“[4].
Съвсем близката във времето поява на изследванията на Даниела Колева и Вили Лилков е още по-ценна с това, че уплътнява разказа за премълчаваните срамни страни от най-новата ни история, като предоставя солидна информация за нормативната база, социалните, културните и психологическите фактори, направили възможно провеждането на тоталитарните практики по „прочистване на бившите“. По своему всяко от тези изследвания има безспорни индивидуални предимства. Това например, че монографията на Даниела Колева е положена в съвременното европейско, а и световно културологично поле и се ползва не само от огромен изворов материал, но и от богата методологична и теоретична основа, като същевременно се явява добър и особено успешен пример за дейността на Института за изследване на близкото минало, под чийто знак изследването е публикувано. Книгите на Вили Лилков също показват сериозна научна прецизност и добросъвестност и навярно защото са писани не от историк или културолог, а от професор физик, те притежават висока стойност за това изследователско поле, стойност, която тепърва предстои да бъде истински оценявана.
В „Погубената България“ Вили Лилков представя огромен изворов материал от архивни документи и многобройни лични спомени (съвестната му работа по събирането на данни от Държавния архив и Архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна е наистина респектираща), спомени, които показват огромния мащаб на духовната разруха, до която е доведено българското общество. Ценен познавателен материал с голяма терапевтична стойност за наранената индивидуална и колективна душа са спомените на потърпевшите и на техните близки. Тъкмо през тях Вили Лилков представя историята на „погубването на България“. Първо чрез разказите за убитите без съд и присъда, сетне за въдворяваните в „Белене“ и останалите комунистически концлагери; за усвояването на съветската практика на терора; за отчуждаването на собствеността на „бившите хора“ и присвояването им от „новия човек“ на комунизма; за доносничеството и политическото „правосъдие“ срещу „враговете на народа“; за скалъпените съдебни процеси срещу индустриалци, инженери, архитекти, юристи, творци… И особено последната четвърта част на книгата, която представя по градове „Погубената България“: Габрово, Сливен, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Добрич, Плевен, Велико Търново… Кулаци и общественици, юристи и царски офицери, индустриалци и търговци, дипломати, духовници… Цяла България, като на длан, готова за изтребление, готова за своето „холокостизиране“…
Несъмнено е, че още докато работи по предходните си книги в съавторство с журналиста Христо Христов, Вили Лилков трупа впечатления и обилна информация за един от най-сложните разкази от българската история по време на Втората световна война – разказът за Холокоста и нацистката акция по прочистване на евреите и особено за начина, по който България се справя с този проблем. Книгата му, която се появи съвсем наскоро под заглавието „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“ е не само продължение на темата за „Погубената България“, а отваряне на една от най-табуизираните и фалшифицирани страници от най-новата ни история – страницата за спасяването на българските евреи по време на хитлеристкия Холокост. Чест прави на Вили Лилков, че навлезе и в тези територии, постоянно превръщани в зони за справяне с политическите противници по пътя на идеологическата измама.
Защо в България темата за спасяването на българските евреи е табу? Та нима фактът, че от българските държавни граници нито един евреин не е изпратен към лагерите на смъртта не е по-скоро повод за гордост, отколкото за срам? Защо се премълчава или се преиначават фактите? Дали защото тази тема е така силно преплетена с македонската тема, със загубата на Македония, със създаването на македонската нация и на македонския език? Защото България успява да спаси само евреите в нейните тогавашни държавни граници, но не и в изгубените предели (и това наистина е дълбоко печален факт!), откъдето след Балканските и Първата световна война прииждат толкова бежанци. И можем да допуснем, че както непоследователна, раболепна към съветските интереси и пагубна за България е политиката на комунистическата власт по отношение на македонския въпрос[5] (въпрос, заради който писателят Димитър Талев също попада под ударите на „народната власт“[6]), така непоследователна и лишена от всякаква етична основа е и комунистическата версия на темата за спасението на българските евреи. И това е видимо дори в безспорно идеологическия жест, по силата на който през 70-те години на миналия век Тодор Живков е обявен за спасител на българските евреи и така имената на всички онези личности, действително дейно ангажирани с тази опасна в своето време спасителна мисия, са изпратени в забравата, облепени са от край до край с черна цензурна лента. В синхрон с тази тоталитарна практика е и фактът, че книгите на Хана Аренд за тоталитаризма се появяват в България едва след 1989 г. Появилата се през 1951 г. нейна световноизвестна книга „Произходът на тоталитаризма“ в превод на български под заглавие „Тоталитаризмът“ излиза в издателство „Панорама“ през 1993 г., а една от особено важните за Холокоста в световен мащаб книги, „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“, е публикувана от издателство „Сиела“ за първи път през 2004 г. Уместна издателска политика на това издателство – което полага сериозни усилия за популяризирането на темата за тоталитаризма, провокирайки появата на повече изследвания в тази посока наред с подобни значими издателски проекти на „Изток-Запад“, издателствата на Софийския университет и Нов български университет, както и на не по-маловажни като „Стигмати“, „Ерго“, „Факел“, „Критика и хуманизъм“, „Комунитас“ и други – е преиздаването тъкмо на тази съвсем не достатъчно коментирана у нас книга на Аренд. Защото тъкмо в този свой „репортаж за баналността на злото“ (който впрочем при появата си среща сериозно неразбиране и критика сред американското еврейство) Хана Аренд изрича думи в защита на България и българското гражданство, спасило своите евреи, които комунистическата (не еврейската, а комунистическата!) пропаганда и до ден днешен се старае да омаловажава и прикрива. А ето какво между впрочем четем в книгата на Аренд:
„Германците са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват. Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите.“
И нещо, което Хана Аренд изрично подчертава в следващите редове на книгата си, а Вили Лилков ще припомни в Предговора към своята книга „Доблест и наказание“, това е фактът, че „нито един от тях (шестте хиляди „изтъкнати евреи“ от България – б.м.) напуска когато и да е страната“[7] (Аренд), или другояче казано, „през годините на Холокоста нито един евреин от Царство България не заминава в лагерите на смъртта“[8] (Лилков). При това Аренд стига до още по-смели и ценни за българското общество заключения. Припомняйки огромната роля на българския екзарх Стефан в спасяването на българските евреи, в това число и укриването на главния равин на София, Аренд определя този акт като „нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил. В края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно“[9].
Забележително е делото на спасителите на българските евреи, които с риск за собствения си живот постъпват по християнски. Тъкмо затова, показва с книгата си Вили Лилков, е и така несправедлив актът на тяхното низвергване, физическо и психическо унищожение, както и социалното им дамгосване от „народната власт“. Неслучайно впрочем Даниела Колева озаглавява своето изследване върху феномена на „паметта за злото“ – „Памет и справедливост“. Безспорно е, както показва с редица примери авторката, че „справедливостта“ е неустойчиво понятие при конструирането на такова флуидно явление като личната или колективната памет, на собствените идентификации и стратегии за оцеляване. Няма справедливост в историята – с редица примери показват многобройните изследвания върху човешкия опит от срещата със злото. Особено важна в това отношение е третата глава от книгата на Даниела Колева „Политики на справедливост: възстановителното право“. Макар да дава множество примери за нормативни процедури по компенсацията на жертвите на политическо насилие, сред които са законовите мерки за реабилитация на жертвите на комунистическия режим, за реституцията, за лустрацията и т.н., все пак винаги остава сериозен процент невъзможност за същинска компенсация. При това още в началото на тази глава Колева представя следния парадокс: „Приема се, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори… Има обаче и контрааргументи: памет, която разделя, може да подкопае солидарността и да втвърди политическите или етнокултурните граници. Тоест не социалната памет, а социалната амнезия прави възможно новото начало“[10].
На фона на тези противоположни аргументи относно съхраняването на паметта за злото, книгата на Вили Лилков за ликвидирането на личностите-спасители на българските евреи има огромни достойнства – това е смелостта на нейния автор да отвори тази табуизирана тема; доблестта да отстоява истината; куражът, който вдъхва на жертвите и техните близки да се справят с тежкото политическо и социално минало и настояще, а същевременно и важната стъпка към помирение на българи и евреи, напомняйки, че решенията на Народния съд са не решения на спасените евреи срещу техните спасители (съвсем не са малко примерите, в които по време на процеса евреи се застъпват за своите спасители), а на една лишена от суверенитет държава. Държава в политическа несъстоятелност, подложена на суров външен диктат:
„Жестоките присъди на Народния съд са произнесени под натиска на Георги Димитров, който от Москва изпраща указания на Трайчо Костов да се организира „един централен процес с много сериозно обоснован политически обвинителен акт“, съдебните процеси да бъдат бързи и да се превърнат в „огромна политическа школа за превъзпитание на целия наш народ“ и „никой не следва да бъде оправдан“[11].
Напълно заслужено след представянето на еврейския въпрос в България и принудителното въвеждане на антиеврейско законодателство (което заедно с отнемането на еврейска собственост, въдворяванията и невъзможността за предотвратяване на депортацията от териториите извън държавните граници[12] е „българският грях“) проф. Вили Лилков отделя най-напред място в книгата си на съдбата на народните представители, които имат особена заслуга в спасяването на евреите. Димитър Пешев, Никола Мушанов, Петко Стайнов… Както е известно и се припомня от изследването, една част от съдените са били съдени посмъртно. Както е случаят с Андрей Лулчев например.
Относно усилията по заличаване на паметта за значимите личности от предкомунистическата епоха едва ли е само акт на желание за заграбване на чужда собственост разрушението на къщата на Никола Мушанов и съпругата му на ул. „Московска“ 47. Днес на мястото на тази красива сграда, представлявала не само архитектурен, но и културен и исторически паметник, е построена модерна сграда със съвсем различна визия[13], на която, ако не друго, поне би могло да има паметен знак за личността, обитавала някога това място – един от достойните български политици, важна фигура в спасяването на българските евреи и бивш министър-председател на България.
Читателят на книгата на Вили Лилков ще има възможност да си припомни или за пръв път да научи за редица достойни личности от предкомунистическия период на България – юристи, търговци, индустриалци, свещеници, писатели… Толкова много са имената на личностите, за които Лилков припомня. А има и редица примери за смелост, застрашаваща живота, какъвто е например отказът на д-р Любен Дюкмеджиев да оглави Шести състав на Народния съд с довода, че „правната съвест не му позволява да се поддаде на подобен натиск (след като му връчват писмени указания как точно да протече процесът – б.м.) и че той подписва само присъди, мотивите на които и след сто години не могат да бъдат оборени“[14]. За тази своя доблестна постъпка д-р Любен Дюкмеджиев не е бил изпратен да сподели съдбата на съдените и наказваните от „народната власт“. Нещо повече – дори продължава юридическата си практика. Но все пак тази смелост е окуражаващ пример. Както окуражаващи са и множеството други примери от страна на представителите на елита, преследвани и заради произхода си, и заради отстояването на своите принципи.
Особено ценна част в книгата на Вили Лилков е посветена на българското духовенство, което заедно с писатели и интелектуалци като Трифон Кунев, Стилиян Чилингиров, Димо Казасов, Елин Пелин, Антон Страшимиров и мнозина други имат решаваща роля в спасяването на евреите. Без българското духовенство, което след 1944 г. претърпява особено жестоки репресии от комунистическата власт, тази дълбоко хуманна мисия изглежда немислима. Безспорно Вили Лилков оценява съвсем ясно този факт и затова отделя такова внимание на репресиите и срещу екзарх Стефан, и срещу бъдещия патриарх Кирил, и срещу митрополитите Борис, Неофит, Михаил, съвсем основателно определяйки духовниците ни като „морални подбудители на спасението“.
Забележителни по изследователско усърдие и посветеност на идеята за съхранение на човека и човечността са книгите на Вили Лилков. Качества, които за щастие съвременниците му признават и ценят. Но за да не се стига до противоположна ситуация в защита на аргумента за ползата от груповата амнезия, а и защото самият Вили Лилков е така отдаден на мисията за усилване тъкмо на заглушаваните гласове, нека завършим с цитат от разказ на Елин Пелин по повод един недооценен дар. Разказът е „Занемелите камбани“, писан е в Черепишкия манастир и днес за него припомня духовник, свещеник Лъчезар Лазаров[15], по повод рождения ден на писателя 18 юли. Макар марксистките литературнокритически прочити да полагаха творчеството на писателя в своя атеистичен пропаганден водовъртеж, Елин Пелин е безспорно един от най-талантливите българските писатели и като такъв ни най-малко еднозначен. Като приятел и защитник на евреите, а същевременно и като автор на „Четива по вероучение“, които се появяват в една и съща година с неговите разкази „Под манастирската лоза“ (1936), Елин Пелин и неговите думи придобиват особена ценност в този контекст и допълнително показват достойнствата на всяко действие по съхранение на паметта не само за злото, но още повече за проявите на доблест срещу това зло. За проявите, не по-малобройни, на хората с добри сърца.
В „Занемелите камбани“ Елин Пелин предлага съвременна версия на новозаветната история за бедната вдовица, която дарила последните си две лепти и за нея Христос казва на учениците си „и рече: истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички; защото всички тия от излишъка си пуснаха приноси за Бога, а тя от немотията си пусна цялата си прехрана, що имаше“ (Лук. 21:3-4). В разказа на Елин Пелин жената не оставя в храма като дар пари, а единственото съкровище, които притежава – „малка игличка със синьо топченце накрая“, която забожда на новото копринено перде в църквата. След като игуменът, неоценил веднага стойността на дара, сваля от завесата и хвърля карфицата, става чудо – камбаните онемяват. И тъкмо тези три онемели камбани, чието мълчание е така тягостно и страшно за монаха, пробуждат гласа на сърцето му. Пробуждат паметта му. Паметта за неоценения и захвърлен дар. Монахът отива до иконостаса, навежда се и открива „малката игличка със синьо топченце накрая“ и я връща отново на мястото й. Без игуменът да подозира с какви думи тази карфица е била забодена в завесата от бедната „българска вдовица“, камбаните отново запяват. Запяват сами, защото те със сигурност са чули думите: „Приеми това от мене, света майко. Нямам нищо друго!“
Та затова накрая „на камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички“…
Силно… Свободно… И леко… Така бие камбаната.
18.07.2021 г.
Людмила Миндова е поет, писател и преводач на художествена литература от бившето югославско пространство. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология. Изследванията й са в областта на славянските и балканските литератури и култури, бароковата поетика и литературните рефлексии върху тоталитаризма.
[1] Канов, Л. Предговор. В: Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944. Сиела. София, 2019. с. 17
[2] Колева, Д. Памет и справедливост. Лични спомени и публични разкази за комунизма. Сиела. София, 2020. с. 70-81
[3] Пак там. с. 70, 72
[4] Вж. напр. повече за това в: Тодоров, Цв. Тоталитарният опит. Т. 1. Човешкият отпечатък. София: Изток-Запад, 2015. с. 51
[5] По повод обвиненията срещу България за депортацията на евреите във Вардарска Македония и омаловажаването на факта на спасението на евреите в българските държавни граници вж. напр.: Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот – март 1943 г. Съст. Надя Данова и Румен Аврамов. Обединени издатели. София, 2013.
[6] Вж. повече напр. в: Трифонова, Цв. Писатели и досиета. Политико-литературни очерци и документи. Издателство „Фабер“, Велико Търново, 2007; сб. Димитър Талев – кодът на историята и лабиринтите на настоящето в литературата. Издателство „Боян Пенев“. София, 2019.; Забраненият Талев (в. Македония 1927-1934). Издателско студио Ния. София, 2014.
[7] Аренд, Х. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. Сиела. София, 2021. с. 265.
[8] Лилков, В. Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи. Сиела. София, 2021. с. 13.
[9] Аренд, Х. Айхман в Йерусалим… с. 265.
[10] Колева, Д. Памет и справедливост… с. 92.
[11] Лилков, В. Доблест и наказание… с. 60.
[12] Както показва Самуил Ардити (1935-2021) в своята книга „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис ІІІ – гонител или приятел на българските евреи“ (2008) тези мерки са принудително приети от българската страна като „по-малкото зло“, но дори при тази тежка ситуация в българските държавни граници е спасен животът на 49 000 евреи. В свои интервюта Ардити настоява, че негативният български образ е в значителна степен поддържан от политиката на Македония и комунистическите югославски тайни служби (УДБА) срещу България. Вж. напр. в: https://glasove.com/categories/na-fokus/news/samuil-arditi-narodyt-i-car-boris-iii-spasiha-evreite-na-simeon-ii-ne-raboti-za-pametta-bashta-si
[13] Относно опитите на български учени и интелектуалци къщата на Никола Мушанов да бъде съхранена в автентичния си вид ценен е призивът на инициативния комитет, публикуван в бр. 23/24 от 17.06. 2005 г. на в. „Култура“. Вж.: https://newspaper.kultura.bg/media/my_html/2373/c-priziv.htm
[14] Лилков, В. Доблест и наказание… с. 288-289.
[15] Лазаров, Л. Искърското дефиле – вдъхновение за Иван Вазов. В: Църковен вестник, година СХХІІ, брой 14, 16-31 юли 2021, с. 1, 4-5.
