„Скандалните книги в българската литература“ е новото изследване на Росен Тахов. Монография за забранения плод, към който всеки посяга. Иска да вкуси нещо непознато, различно от ординарното четиво.
Скандалните книги се спотайват в мазето на библиотеките. Преследвани, прелиствани в тъмна доба, старателно крити под одъра. Изгаряни и спасявани, те дописват по свой начин развоя на свободното слово. Колко са ония, за които си спомняме?
Първосигнално три-четири, най-много пет. В неговите пътешествия из криволиците на книжовното минало Тахов е издирил над петдесет. Ето една история, която изумява със своята скандалност.
ПАСКВИЛ ПОРУГА ХРИСТО БОТЕВ
„Чий е Ботев?“ води класацията на позора
В класацията на литературния позор у нас златният медал свети на „Чий е Ботев?“. Това писание омърси хартията през 1929 година. С подзаглавие „Нравственият лик на тая зловеща личност“. И още едно: „Ботев или Левски е хероят на България?“
Хиляда екземпляра излизат от печатницата на Армейския военно-издателски фонд. Цената е 40 тогавашни девалвирали лева. Авторът се е подписал като Макдъф. Сътворил е 116 страница хули срещу поета, жертвал себе си за свободата на отечеството.
Сквернословецът сочи, че Христо Ботев е мерзавец, лъжец, крадец, подлец, егоист, страхливец, завистник, интригант, пияница, развратник. Поема си дъх и продължава: лицемер, мошеник, бандит, тиранин, злодей, предател. Накрая се изкашля, за да обобщи – Христо Ботев е национален престъпник!
Петър Динеков нарича четивото „най-глупавата и долна книга, която някога е излизала на български език“. Настоява текстописецът да бъде наказан по-осезателно от една обикновена конфискация на клеветата. Литературният критик е разгневен: „В България има закони, по които, ако наругаеш един касапин, тоя последният ще те даде под съд. Но да охулиш името на Ботев, за хулителите няма ли съд?“
Случаят обаче е по-сложен и е истинско щастие, че съчинението не е било унищожено. Динеков подозира домораслия Макдъф в епигонство. Искал да наподоби отрицателя на Шекспир Лев Толстой. Руският класик има обемист очерк срещу английския си колега. Но нашенският Макдъф тръгва тъкмо от Уилям Шекспир.
Кой е Макдъф? В шотландската история полумитичен рицар. В „Макбет“ нероден от жена шотландски тан. В „Чий е Ботев?“ – някой си Петър Наумов. Псевдонимът се е изхлузил от шекспировата трагедия. Стегнал е доспехите, наточил е меча, лъснал е копието. Отива на разправа с Христо Ботев. Както го е сторил Макдъф с Макбет:
Предавай се тогава, страхопъзльо,
и остани за чудо на века!
Ще те затворим в клетка под върлина
с портрета ти и панаирски надпис:
„Тук може да се види жив тиран!“
Макдъф Втори обсебва името на шотландския рицар, за да разиграе български вариант на „Макбет“. На сцената и извън сцената, пред и зад кулисите, в литературно-драматургичен и житейско-драматичен план. За Наумов Ботев е сто процента театрален герой, чиято маска трябва да бъде снета, а актьорът сразен. Характерен епизод:
„Той се заел да прокарва свои фантастични планове и идеи в средата на комитета, лишени от всяка практическа стойност и да внася раздори между членовете му. Всичко това станало причина, щото апостолите да го изхвърлят по един косвен начин от редовете си. За целта те се събрали в Гюргево, гдето под председателството на С. Стамболова основали нов революционен комитет, като дали клетва, че няма нищо да съобщават от решенията си на различни самозвани революционни авторитети от рода на Ботева. Тайната била запазена само за ония, които били вече решени да преминат в България и да мрат за свободата й. По тоя начин нашият театрален герой намерил най-сетне единствено подходящото място, което заслужавал – бунището.“
Веднага след Освобождението Христо Ботев е отричан. През 1888 г. излиза биографията на Захари Стоянов. Просветният министър Георги Живков настръхва. Среща автора и се нахвърля върху него: „Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?“
Скоро обаче силните на деня проумяват, че не могат без Ботев. Всяка партия дърпа за пешовете смаяния поет. Иска да го пришие към себе си и докаже, че има титаничен предшественик. „Наш е!“, скандират отляво. „Кощунствате, наш е!“, надвикват ги отдясно.
Комунистите дори изготвят фалшификат, за да присвоят поета. „Символ-верую на българската комуна“ е късна мистификация, чийто оригинал липсва. Побратимите фашисти също не се дават. Вестник „Български фашист“ излиза с уводната статия „Чий е Ботйов“. Изстреляни са феноменалните редове:
„Ботйов беше предтеча на българския фашизъм, защото той пръв възвести и умря за неговите принципи: международна солидарност и общочовешко благоденствие чрез национална свобода и национален възход; национална свобода и национален възход чрез дълг, меч, себежертване за националното благо, труд, социална правда и народно добруване.“
Десетилетия се води епична битка за гения на България. В която най-агресивна е Църквата. Калугерите не обичат Ботев, защото уж е атеист, а се меси в духовните им дела. „Моята молитва“ боде очите на расоносците още преди Освобождението. Макар че в това конфликтно стихотворение поетът не отрича съществуването на Бога. Само го приближава към себе си: „Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, Боже – мен в сърцето и в душата…“
През 1880 г. по инициатива на поборника Иван Андонов излиза второто издание на „Песни и стихотворения“. Захари Стоянов хроникира в дневника си: „Аутодафе. Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). „Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим“, казали светците.“
Чернокапците нанасят решителния удар в приснопаметната 1929 година. Проф. Филип Панайотов сочи, че тъкмо Светият синод наема продажника Петър Наумов. Плаща му щедър хонорар, за да скалъпи пасквила. Той не отговаря на въпроса „Чий е Ботев?“, със замах отсича: „Ничий е Ботев!“
Става дума за „снемане на маската“, за дегероизация по изконен български модел. Ганювецът сучи мустак, когато му се подшушне, че Иван Вазов е имал много любовници. Налива си още едно, като чуе, че Димчо Дебелянов е зачервявал нос от пиене. И те са като мене, доволен е той. Или обратното – и аз съм като тях.
Ето как е интерпретирано учителството на Христо Ботев в бесарабското село Задунаевка:
„Като засвирвали гайдите, той почвал да трепери, хвърлял дрехите, събувал се бос, мазал се с масло, плющал ръце и трошил кокали на мегдана. Имал е любовница селянка, грабил й от главата цветето, закачал я, подмигвал й, ревнувал я от другите, обикалял я, като ходила на вода, и пр. Вземал участие във всички ергенски занаятия, като кражба на гъски, кокошки и мисирки, които криели в тавана на училището, а после се събирали, пекли ги и се гощавали.“
„Ха, ха, ха! И това е „най-силният мъж на България“, хероят, с когото се осмелиха да затъмнят Левски!“, кикоти се Макдъф.
Васил Левски е нужен на Петър Наумов като контрапункт. В класическата схема „добро–зло“, Апостола е всичко онова, което поетът не е. Образът му ослепително контрастира с този на Ботев. Той „не е достоен и обущата да изуе от краката“ на Левски. Писачът допуска, че архизлодеят е замесен дори в кроежите около погубването на Дякона. Отмъстителят Макдъф ще го накаже. Ще издигне на копието отрязаната глава на Христо Ботев.
Проф. Александър Балабанов, любител на литературните куриози, купува „Чий е Ботев?“. Изчита първите няколко страници и хвърля пасквила в печката. После си измива ръцете. Със сапун!
Христо Ботев
Пасквилът е тиражиран в 1000 екземпляра.
Росен Тахов, автор на книгата
