Най-дългото любовно обяснение на Брантом, от Георги Цанков

Не защото аз съм преводачът, съм дълбоко убеден, че представянето от издателство „Захарий Стоянов“ на една от най-скандалните и най-четени по цял свят до наши дни класическа мемоарна творба „Галантните дами“ е събитие в културния ни живот. Това е безсмъртна и безсрамна хроника на епохата на крал Анри IV, многобагрено описание на френския двор и същевременно модерен психологически роман, който ще ви остави без дъх. Великолепните цветни художествени шедьоври от епохата правят въздействието на текста невероятно силно.

Най-дългото любовно обяснение на Брантом

Преводът е мания, заразна болест, приключение, от което няма излизане. Бих го нарекъл – съвършеното четене, защото ти помага не само мимоходом да попаднеш в нечий неповторим свят, а дълго да останеш в него и да се опиташ да стигнеш до същината му. Както и да чете човек една книга, все нещо в нея остава пропуснато, докато неравната битка със словото на онзи творец, който те е допуснал в Светая си светих, е доближаване до другия, сравнимо само с озарението. Ден след ден проникваш все по-дълбоко и по-дълбоко в логиката на нечия мисъл, започваш дори в сънищата си да се отъждествяваш с втория си аз, който е живял преди няколко века, или на хиляди километри от тебе, чувстваш се едновременно същият, но и прероден, понесен на крилата на въображението към висините на неподозирана до вчера реалност…

Едва ли щях да напиша тези думи, ако не беше срещата ми с последния истински рицар на Ренесанса Пиер дьо Бурдей, абат Дьо Брантом, човека, който съпровождал в последния му път знаменития герой на Дюма Бюси д`Амбоаз, който въздишал по прекрасната кралица Марго и който придружавал Мария Стюарт в последното й тъжно пътешествие до Шотландия. Открих книгата му „Галантните дами” при един от всекидневните си рейдове до непрежалимата софийска антикварна книжарница на улица „Граф Игнатиев” през далечната пролет на 1966 г. и тогава любознателният за тайните на плътските удоволствия юноша направи невъзможното, за да разгадае странния стил на кавалера от ХVІ век. Не можех да покажа откритието си на прекрасната ми учителка по френски, с която обичахме да четем на глас романчетата на Агата Кристи и на Жорж Сименон, не можех да потърся помощ за непознатите думи в къщи, защото съзнавах колко неподходящо за крехката ми възраст ще се стори на възрастните четивото ми. Затова се наложи да си проправям път сам, но страстното ми желание да попадна сред обкръжението на неотразимите девойки, омъжени дами и вдовици от бляскавия двор на династията Валоа надделяваше умората от сблъсъка с капаните на старофренския, със змиевидните обрати в гъвкавата и мелодична реч на галския остроумец.

Едва по-късно започнах да осъзнавам, че Брантом не е само мой любимец. Когато изкушението ми от литературата се превърна в смисъл на живота ми, установих здравите връзки, свързващи този на пръв поглед клюкарски и еротично-образователен текст с голямата литература. Няма съмнение, че за великата епоха на Романтизма съмнителният абат се е оказал знакова фигура. Десетки са източниците на вдъхновение на знаменития автор на „Двете Диани”, „Кралица Марго”, „Госпожа дьо Монсоро” и „Четиридесет и петте”, но ненадминатата четирилогия на Дюма-баща никога не би била написана без свидетелските показания на неоспоримия познавач на дворцовите интриги, репортера на епохата, увенчана с кръвопролитието в нощта на свети Вартоломей – Брантом. Откровено признава пристрастието си към тази луда глава и Проспер Мериме, който му дължи своята „Хроника за царуването на Шарл ІХ”. Нещо повече, Мериме е дотолкова запленен от сложния образ на война, любовника и духовника, че му посвещава блестящо есе, в което твърди, че предшественикът му е писал „за малцина, добре осведомени избраници, искал е да освежи споменът за дворцовите приключения в паметта им, но нямал намерение да разпространява скандални слухове”. Ако възприемаме прочетеното само като хроника, при това създадена с ключ, с недоловими векове по-късно намеци, бихме се съгласили с казаното, но несъмнено по-далновиден е Стендал, който решава да продължи стореното от обожателя на Наварската кралица в изпълнената с подобни недомлъвки автобиография „Животът на Анри Брюлар” и в знаменитото си есе „За любовта”. Балзак черпи с пълни шепи теми и образи за своите „Страшни разкази”, възторжено използват неизчерпаемата информация и маститите създатели на романа-фейлетон Понсон дьо Терай и Мишел Зевако. По-късно ще настъпи звездният час на Стефан Цвайг (благодарен на Брантом за богатата информация, посветена на една от най-привлекателните героини на писателя Мария Стюарт) и на Хайнрих Ман (проучил основно всичките книги на абата за дилогията си „Младостта на Анри ІV” и „Зрелите години на Анри ІV”). Споменатите до тук имена са достатъчни, за да признаем, че словото на Брантом съдържа чутовна оплодителна сила, то възбужда не само съзерцанието, фантазията и сетивата на милиони читатели, но, което е по-важно, продължава да генерира слово. Критиците обаче, вероятно смутени от дръзките сюжети, почти не го забелязват: дори в огромните литературни енциклопедии името му потъва в сянката на великия му съвременник Мишел дьо Монтен, макар двамата да са гледали в едно и също огледало и да са надникнали в сходни източници, като започнем от модерните по онова време елински и римски класици и стигнем до Бокачо и Данте, до Рабле и Маргьорит Наварска. Основната разлика между тях обаче е, че философът използва панорамата на миналото и настоящето, за да слезе в бездънния кладенец на собственото си подсъзнание, докато разказвачът – подобно на Шехерезада – се скрива зад очарованието на своите хиляда и една бурни нощи.

Всъщност Пиер дьо Бурдей принадлежи на една особена литературна традиция, свързана с взривяването на вдъхновението, причинено от принудата на физическата болка. Както дължим гениалния „Дон Кихот” на една отрязана в битката при Леванто испанска ръка или омайното пътуване „По следите на изгубеното време” на едно приковано към леглото, немощно тяло, приютило непокорен дух, тъй и за наелектризиращото ни докосване до великосветските красавици е виновен един буен жребец, който в края на 1584 г. хвърлил ездача си и го обрекъл на мъчително заточение в построения по негов собствен проект замък „Богатата планина (Ришмонт)” в Перигор. От нямане какво да прави, когато му омръзвало да съзерцава от високата кула приказно красивата долина на река Дрона, клетият заточеник започнал да си припомня лицата и събитията от миналото.

Естествено, важно е не само желанието, но и товарът на паметта, а в неговия случай несъмнено тежестта дори надвишавала възможностите му. Представете си как бихте се почувствали, ако ви се открие възможност да поговорите с жив свидетел на царуването на Франсоа І, Анри ІІ, Франсоа ІІ, Шарл ІХ, Анри ІІІ и Анри ІV, фаворит и довереник на зловещата и привлекателна Катерина Медичи, обожател (а може би и любовник) на кралица Марго, приятел и сътрапезник на Ронсар и на „бандата” му от знаменитата поетична Плеяда, благородник, чийто род води началото си от VІІІ век, а прадядо му е обезсмъртен в „Песен за Роланд” като юначен участник в чутовната битка при Ронсевал… Да, макар да не обича да говори за собствената си персона (както ще видим по-късно, това също е един от митовете, създадени от повърхностно четящи критици), Брантом има с какво да се похвали. Ако се опитаме да кажем нещо повече за него в характерния му иносказателен стил, то би звучало горе-долу така:

Разказваха ми за знатен, красив и добродетелен сеньор, който имал четирима братя, от които бил най-малкият, и две сестри, а храбрият му баща се прославил в походите на великия ни крал Франсоа І и се издигнал до сенешал на провинцията Поату, момчето било любимец на прекрасната си майка, довереница и най-достойна придворна дама на царствената сестра Маргьорит, която написала ненадминатата книга с новели „Хептамерон” и въвела там като героиня скъпата си приятелка под името Енасюита; момчето се появило в двора по време, когато в бляскавите салони властвали младостта и красотата, но настанала скръб по безвременната смърт на убития в турнир Анри ІІ, който оставил млада и прекрасна вдовица Мария, а младият кавалер я съпроводил, заедно с храбрия си, знатен приятел херцог дьо Гиз, до Шотландия; много страни видял доблестният воин и пътешественик, лично срещнал най-съвършените дами на Италия и Испания, но и храбро се сражавал в армията на херцог Анжуйски, пропуснал за свое щастие да бъде в Париж през злокобната нощ на 24 август 1572 г., но дълго страдал за жертвите, защото имал добри другари и сред католиците, и сред хугенотите, после заедно с господаря си побързал да се върне от Варшава, където херцогът властвал, но когато владетелят Шарл внезапно починал, трябвало да заеме полагащото му се място на френския трон и тържествено в Реймс бил провъзгласен за крал Анри ІІІ; сред покритите със слава и почести родове Валоа, Гиз и Медичи минавали годините му, а за заслугите си към короната получил в дар абатството Брантом в Перигор; макар да минавал за любимец на жените, никой не знаел точния брой на завоеванията му, защото кавалерът умеел да тачи честта на дамите и да се пази от гнева на съпрузите им рогоносци, но и несполуките не го отминавали, особено когато любимата му предпочела неговия по-богат приятел. Много близки и обичани хора оплакал, от не малко наглед доблестни мъже и жени се разочаровал, а след кончината на любимия си брат дори замислил да се махне завинаги от Франция.

Можем да продължим така още дълго, но е време да проникнем под повърхността на нещата, защото наближава датата на фаталното падане от коня, което ще превърне война и любовника в писател. Неговите големи книги са четири: „Жизнеописание на знаменитите чуждестранни пълководци”, „Жизнеописание на знаменитите френски пълководци”, „Жизнеописание на знаменитите жени” и „Галантните дами”. Успял е още да създаде едно прелюбопитно „Разсъждение за дуелите”, оставил е недовършената биография на баща си, бележки и размисли за пътуванията си в Италия и Испания. Опитва се да бъде надежден историк, изследва и използва опита на Плутарх, Светоний, Тит Ливий, Салустий, Плиний, отлично познава трудовете на Макиавели, възхищава се от труда на италианския историк Пандолфо Каленучо „История на Неапол”. За способностите на летописеца и за енциклопедичната му култура ще можете да се убедите сами, ако обърнете повече внимание на стотиците обяснителни бележки, необходими за разчитането на паноптикума от имена, географски понятия и събития, превръщащи спомените на Брантом в най-авторитетната панорама на френския ХVІ век. Но едва ли това е достатъчно, за да привлече към писанията му разглезения съвременен читател, който предпочита да получи необходимите си сведения от кратките справочници. Пък и не бива да забравяме, че за широката публика Пиер дьо Бурдей всъщност е създател на една единствена книга, продължаваща да се преиздава по цял свят в десетки луксозни и джобни варианти, а именно – „Галантните дами”. Може би причината е в клюкарския момент, в еротичното волнодумство, в непреодолимия ни стремеж да прескачаме бариерите на забраненото и да надникнем в кралските и аристократичните спални, ктъдето се случват неистина пикантни неща. Мнозина извеждат постиженията на Брантом от традицията на възрожденската новела, още повече, че той открито признава възхищението си от Бокачо, Рабле и Маргьорит дьо Навар, дори с удоволствие преразказва някои от най-прочутите им разкази.

Признавам, че докато четях тази книга, и аз си мислех, че тя е безкрайна приказка, населени с колоритни персонажи, които са толкова по-привлекателни, защото не са измислени. Но с всяка нова преведена страница навлизах в много по-различен, по-сложен драматичен свят. Сега вече моят Брантом е брънка от друга традиция, която води към Стендал, после към Пруст, за да стигне до имена като Норман Мейлър, Хенри Милър и Чарлз Буковски: уверен съм, че той е успял да изпее на един дъх ненадмината поема за любовта и за мисията на човека в един враждебен към него свят. Има едно много показателно отсъствие в „Галантните дами”, което преобразява хроникьора във визионер. Става дума за несъмнената страшна омраза на автора към Анри ІV, наварския жребец, хугенота, който оцелява по време на Вартоломеевата нощ, за да поведе Франция към по-различна съдба. Брантом е дете на епохата Валоа, макар в личен план да не е спечелил нищо особено от любимите си владетели. Затова и творбата му е изповед не само на физически сломения воин, но и на духовно наранения хуманист. Внимателният читател ще забележи как неочаквано на едно място той откровено изплаква, че не е успял, подобно на мнозина фаворити, да се уреди с власт, богатство и почести, че макар ценен и търсен от силните на деня, в един момент се е оказал забравен от тях. Само една необикновена жена не го предава, тя дори му посвещава своите скандални „мемоари”, това е уж добре познатата ни от романа на Дюма кралица Марго, изгонена от Париж заради „лошото си поведение” през август 1583 г. и подлагана на какви ли не гаври от царствения й съпруг Анри ІV. Ето я истинската причина за отсъствието на този владетел от света на Брантом, тъй като кодираното послание на „Галантните дами” е пространното и объркано признание в любов на застаряващия и усамотил се рицар към неговия толкова необикновен и неприемлив за здравия разум идеал. Може би най-добре прикритото име в тази творба е на Маргьорит дьо Валоа, в която обаче си дават среща достойнствата и привлекателните пороци на цялата галерия от дами, като тръгнем от другата, величествената Маргьорит Наварска, авторката на „Хептамерон”, преминем през властната, порочна и неповторима Катерина Медичи и стигнем до кървавата и недостъпна английска кралица Елисавета. Размишленията за рогоносците, за потайностите на женското тяло, за девойките, омъжените и вдовиците, за докосванията и нежните слова, за храбрите кавалери и достойните красавици се подчиняват на желязната логика на търсещата своето изгубено време памет. Сред хилядите видени и чути истории не може и дума да става за механично събиране на любопитни детайли. Пред очите ни авторът изброжда от край до край безбрежния лабиринт на страстта, за да ни изповяда представата си за жената, освободена от предразсъдъци, канони, съобразявания. Тази анонимна съблазнителка несъмнено е с обаятелните черти на непознаваемата, енигматичната Маргьорит Валоа, която може да бъде едновременно и светица, и курва. А това вече не е история – то е човекознание. За Брантом сякаш всички тайни на хубавиците са прозрачни, но той не забравя да очерае и многообразието на любовниците и съпрузите им. Затова, докато в останалите си книги е подчинен на иконописните похвати, на ренесансовите правила за създаване на житие, в „Галантните дами” му е отпуснал края, решил е да изрече, да извика всичко, коего наблюдателният му поглед, острият му като бръснач ум и галското му остроумие са успели да забележат на гребена между две епохи. Между Възраждането и Реформацията, между Рабле и Калвин, един вече неподвластен никому, оригинален глас сякаш слага началото на новата журналистика, която не само успява да облече факта в плът и кръв, но и да го надари с душа. По този начин човек може да изповяда не само възторзите и очарованията си, но и своите страхове, комплекси, обсесии. „Един знатен благородник”, „една прекрасна добродетелна дама” – зад подобни формулировки е прикрита вечната вътрешна борба между множеството ни желания и влечения, там се съдържа противоречието между светското ни поведение и неподозираната ни същност, там са най-тайните ни любов и образи. Когато те съвпадат с края на една епоха и с настъпването на друга, придобиват особена значимост, защото стават документ от духовната история на цивилизацията. Анри ІV е предчувствието за абсолютизма на Краля-слънце, а предшествениците му от династията Валоа са последните пазители на трубадурската свобода. Брантом е с тях, с песните на Ронсар, но в бунтуващото му се съзнание е останало място само за една надвременна, магнетично модерна представа за любовта като спасение и надежда. Любовта на Вийон, любовта на Хенри Милър, над които е надвиснала сянката на живеещите в нас чудовища, описани от маркиз дьо Сад и Аполинер.

Така че любителите на жълти хроники могат да бъдат сигурни, че получават от първа ръка най-скандалните сведения за двора на Валоа. Почитателите на Стендал, вечните търсачи на истината за женското сърце, феновете на разкрепостената, разчупваща догмите и каноните литература, изповядваща едновременно несъвършенствата и неповторимостта ни, ще открият в Брантом свой събрат и довереник. Затова, когато подготвях превода на „Галантите дами”, който през 2020 г. се появи в издателство „Захарий Стоянов”, бях убеден, че любовната песен на чаровника от ХVІ век ще омагьоса слуха и душата и на съвременния българин.