„Най-добрите хумористични разкази на прочути писатели“ – Амброуз Биърс, Едгар По и….

От предстоящата книга на „Изток-Запад“, Съставител: Иван Атанасов, Превод: Огняна Иванова

25 разказа от 9 писатели класици: Амброуз Биърс, Артър Конан Дойл, Бари Пейн, Брет Харт, Едгар По, Джек Лондон, Джеръм К. Джеръм, Ръдиард Киплинг, Марк Твен, Натаниъл Хоторн, О. Хенри, Х. Х. Мънроу (Саки) и У. У. Джейкъбс, почти всички – за пръв път на български.

Амброуз Биърс (1842-1914)

Бездънен гроб

Казвам се Джон Бренуолтър. Баща ми беше пияница, но имаше патент, че е изобретил как се правят  кафеени зърна от глина, а като честен човек не се зае с такова производство. По тази причина си остана относително заможен, н приходите от истински ценното му изобретение едва стигаха, за да си плаща разходите по съдебните спорове с мошеници, нарушили правата му. Затова ми липсваха много от предимствата, от които се ползваха множество безскрупулни и непочтени родители, и само защото имах прекрасна и предана майка, която пренебрегна всичките ми братя и сестри, и лично следеше за образованието ми, не отраснах в невежество и не станах учител по принуда. Да бъдеш любимото дете на добра жена е по-ценно от злато.

Когато станах на деветнайсет, баща ми имаше нещастието да умре. Винаги се беше радвал на отлично здраве и смъртта, която го застигна на масата по време на вечеря без миг предупреждение, изненада самия него повече от всички останали. Сутринта получи уведомление, че са му дали патент за неговия механизъм, отварящ сейфове безшумно,  посредством хидравлично налягане. Според председателя на патентната комисия като цяло това изобретение било най-находчивото, най-ефективното и най-възхитителното, представяно му някога, така че баща ми, разбира се, се надяваше на честен и заможен живот на стари години. Поради това внезапната му смърт дълбоко го разочарова,  обаче майка ми, чиято набожност и смирение пред небесната воля съставляваха отличителните добродетели на нейния характер, очевидно не бе толкова впечатлена. В края на вечерята, когато вдигнаха от пода тялото на клетия ми баща, тя ни събра в съседната стая и се обърна към нас със следните думи:

– Деца мои, необичайното събитие, на което станахте свидетели току-що, е едно от най-неприемливите произшествия в живота на един добър човек, и то, повярвайте ми, не ми доставя голямо удоволствие. Умолявам ви да повярвате, че нямам нищо общо с тази работа. Разбира се – добави тя след кратка пауза, през което време бе свела глава, дълбоко замислена, – Разбира се, по-добре е, че той е мъртъв.

Произнесе това с толкова очевидно чувство, че изрича истина, разбираща се от само себе си, че никой от нас не прояви смелостта да я изненада, като я помоли за обяснение. Изненадата върху лицето на майка ми, когато някое от децата сбъркаше каквото и да е, ни изпълваше с голям ужас. Един ден, в пристъп на недоволство, си бях позволил да отрежа ухото на бебето и простичките й думи „Джон, толкова ме изненадваш!“ ми се сториха такъв тежък укор, че след безсънната нощ  отидох при нея, облян в сълзи, хвърлих се в краката й, и извиках: „Майко, прости ми, че те изненадах!“ Затова сега всички ние (включително и едноухото бебе) почувствахме, че нещата ще се запазят гладки, стига да  приемем без въпроси изявлението й, че по някакви причини е по-добре баща ни да е мъртъв. А майка ми продължи:

– Трябва да ви кажа, деца мои, че в случай на внезапна и загадъчна смърт законът изисква да извика съдебен лекар, който да нареже тялото на парчета, а тях да предаде на няколко души, които да ги огледат и подир това да констатират смъртта на човека. За тази работа съдебният лекар получава голямо възнаграждение. Искам в случая да избегна тази болезнена формалност, тя никога не е била одобрявана от… от Тленните останки. Джон – обърна мама ангелското си лице към мене, – ти си образован и много дискретен младеж. Сега разполагаш с възможността да изразиш своята благодарност заради всички жертви, които твоето образование изиска от нас, останалите. Джон, иди и отстрани съдебния лекар.

Невероятно зарадван от това свидетелство, че моята майка ми има доверие, както и от шанса да се отлича с постъпка, отговаряща на естествената ми нагласа, аз коленичих, поднесох ръката на майка до устните си и я окъпах в сълзите на своите чувства. Същия следобед преди да удари пет бях отстранил съдебния лекар.

Тутакси ме арестуваха и ме хвърлиха в затвора, където прекарах цяла нощ, лишен от удобства, без да мога да заспя, заради простотиите на моите събратя затворници – двама свещеници, наследили от теологичното си образование богата гама от неблагочестиви идеи и стигнал до съвършенство, пълен с проклятия език, който няма равен на себе си. Ала към сутринта спокойствието на тъмничаря, който спеше в съседно помещение, също беше нарушено. Той влезе в килията със страховита клетва на уста и предупреди почитаемите господа, че ако чуе още ругатни, свещеното им призвание няма да му попречи да ги изхвърли на улицата. Подир това  предизвикващият възражения разговор, който водеха, стана по-умерен, еднообразието ме унесе и заспах спокойния и освежаващ сън на младостта и невинността.

На идната сутрин ме изправиха пред призования да се заеме с делото върховен съдия, който правеше предварително разследване. Пледирах, че съм невинен и добавих, че мъжът, когото убих, беше дискредитиран демократ. (Милата ми майка беше републиканка и от ранно детство ме беше възпитала в принципите на честното управление и нуждата да се потискат опозиционните фракции.) Съдията, избран при използването на републиканска урна с плъзгащо се дъно, очевидно беше впечатлен от убедителното ми пледиране, защото ми предложи цигара.

– Нека Ваша чест има предвид – започна областният прокурор, – че не сметнах за необходимо да представя доказателства по делото. Според законите на страната вие заседавате в момента и извършвате дейност като съдия. Следователно ваше задължение е да действате. Едни свидетелски показания и излагането на доводи биха събудили съмнения, че Ваша чест може и да не изпълни дълга си. Това пледирам аз.

Адвокатът ми, брат на покойния съдебен лекар, стана и каза:

– Моля уважаемият съд да обърне внимание, че моят учен приятел от противната страна толкова добре и красноречиво обясни закона, приложим за този случай, че за мен остава само да проверя до каква степен това съответства на моето становище. Вярно, че Ваша чест е съдия, извършващ дейността по разследването и в този смисъл ваше е задължението да извършите – какво? Това е въпрос, който законът мъдро и справедливо оставя на собствената ви преценка, а вие вече мъдро сте се освободили от всяка отговорност, която изисква от вас законът. Откакто познавам Ваша чест, вие не правите нищо друго, освен да бъдете извършител. Направили сте опит да дадете подкуп, извършвали сте кражба, палеж, лъжествидетелстване, прелюбодеяние и убийство – всяко съществуващо престъпление и всякакви невъздържани действия, известни на лишените от душевност онеправдани хора, сред които е и моят учен приятел  областният прокурор. Свършили сте работата си като действащ съдия, но тъй като няма доказателства, уличаващи в престъпление изправения пред вас достоен млад мъж, моя клиент, настоявам той да бъде освободен.

Последва впечатляваща тишина. Съдията се изправи, сложи си черната шапка и с разтреперан от вълнение глас ме осъди на живот и свобода. После се обърна към адвоката ми и каза студено, но многозначително:

– Ще се видим по-късно.

На следващата сутрин адвокатът, който така усърдно ме защити от обвинението, че съм убил собствения му брат, с които се карал за някаква земя, изчезна и съдбата му остава неизвестна и до ден днешен.

Междувременно тялото на клетия ми баща беше тайно погребано в полунощ в задния двор на последното му жилище, на краката – с последните му ботуши и без да е изследвано съдържанието на стомаха му.

– Не обичаше показността – каза милата ми майка, когато спря да утъпква пръстта над него и помогна на децата да пръснат отгоре й слама. – Беше домошар по природа и обичаше спокойния живот.

В молбите си до властите майка ми заявяваше, че има основателна причина да смята, че покойният е мъртъв, защото от няколко дни не се е прибирал в къщи за обед и вечеря,  но съдията от Дръгливото съдилище, както презрително го наричаше тя в последствие, реши, че няма достатъчно доказателства и остави наследството в ръцете на публичния администратор, който бе негов зет. Установиха, че дължимото е равно на наличните средства, което не включваше само патента за безшумно отваряне на сейфове посредством хидравлично налягане, и патентът премина в ръцете на легализиращия наследства съдия и държавния управител на имущества, както предпочиташе да нарича майка ми публичния администратор. По този начин за краткото време от няколко месеца едно уважавано и благоденстващо семейство стигна до престъпен живот; недоимъкът ни принуди да запретнем ръкави.

Избирахме професиите, ръководени от различни съображения – например, физическото състояние на човека, предпочитанията му и така нататък. Майка ми основа изискано частно училище, преподаващо изкуството да се променят петната на постелките от кожа на леопард; по-големият ми брат Джордж Хенри, който имаше музикални наклонности, крадеше с взлом от съседното сиропиталище за глухонеми; сестра ми Мери Мария приемаше поръчки за есенцията на професор Пъмпърникъл, с която да се овкусяват  минерални извори, а аз оразмерявах и украсявах напречните греди на бесилки. Останалите деца, прекалено малки, за да се трудят, продължиха да крадат от дребните стоки, изложени пред входа на магазините, както бяха научени.

В промеждутъците, когато нямахме работа, подмамвахме пътници в къщата и закопавахме труповете в мазето.

В една част на мазето държахме вина, концентрати и провизии. По скоростта, с която изчезваха, започнахме суеверно да смятаме, че духовете на погребаните там хора идват посред нощ и си устройват празненства. Не се съмнявахме, защото сутрин често намирахме разхвърляни из помещението парчета от осолени меса, консервирани продукти  и всякакви остатъци от храна, макар че мазето беше здраво затворено и заключено, за да не влизат външни хора. Имаше предложение да извадим провизиите и да ги складираме другаде, но милата ни майка, винаги щедра и радушна, каза, че е по-добре да търпим загуби, отколкото да поемем риска да бъдем разкрити: ако лишавахме привиденията от тези малки радости, те можеха да ни скалъпят разследване, което да отхвърли схемата за разделение на труда, като отклони енергийния поток на членовете на семейството към единствения занаят, с който се занимавах аз: всички можехме да украсим напречните греди на бесилка. Като послушни деца, приехме решението на майка ни, защото уважавахме мъдростта и опита й, както и неопетнения й характер.

Една нощ, когато всички се намирахме в мазето (никой не смееше сам да влезе в него) и изказвахме уважението си към кмета на съседен град, като го удостоявахме с тържествената церемония на християнско погребение, докато майка ми и по-малките деца стояха със свещи в ръце, а ние с Джордж Хенри се трудехме с кирка и лопата, сестра ми Мери Мария изпищя и закри с ръце лицето си. Ужасно се стреснахме, тутакси прекратихме погребалния обред и с пребледнели лица и треперещи гласове помолихме да ни каже какво я е уплашило. По-малките деца така се разтревожиха, че спряха да държат здраво свещите и потрепващите сенки на нашите фигури танцуваха по стените с резки и нелепи движения, като заемаха най-неестествени пози. Лицето на мъртвеца току просветваше призрачно на светлината, току бе закрито от някоя плъзгаща се сянка и всеки път, когато се мяркаше, сякаш придобиваше новия и още по-плашещ израз на едно страшно  зло. Изплашени от писъка на момичето дори повече от нас, по земята тичаха гъмжила от плъхове, пищяха пронизително или изпъстряха плътната тъмнина в някой далечен ъгъл с  очите си, гледащи втренчено – светли, зелени точици, в унисон с изпълващата наполовина изкопания гроб бледа фосфоресценция от разложението, което сякаш бе видимият образ на едва доловимата миризма на тленност, проникваща в болестотворния  въздух. Сега децата плачеха и се вкопчваха в краката на по-възрастните; бяха изпуснали свещите си и се намирахме в почти пълен мрак, като изключим зловещия светлик, издигащ се бавно нагоре от разкопаната земя и преливащ през очертанията на гроба като бликнал фонтан.

Междувременно сестра ми, клекнала в пръстта от изкопа, беше свалила ръце от лицето си и се взираше с широко отворени очи в празното място между две бъчви вино.

– Ето го, ето го! – извика тя, като сочеше с пръст. – Пресвети Боже! Не го ли виждате?

И наистина, там беше! Човешка фигура, едва различима в сумрака; фигура, която се поклащаше на едната и на другата страна, сякаш щеше да се катурне, която използваше бъчвите за опора. Пристъпи, олюлявайки се, към нас и за миг се открои на светлината от останалите свещи, а после тежко се надигна, тупна и се просна на земята. В този миг всички ние разпознахме фигурата, лицето и стойката на нашия баща, мъртъв от десет месеца и закопан от собствените ни ръце. На баща ни, несъмнено възкръснал и  отвратително пиян!

Не смея да говоря за произшествията, докато бягахме презглава от това ужасно място: всякакви човешки чувства изчезнаха по време на безумното, лудешко катерене по влажното и покрито с плесен стълбище, когато свещите угаснаха и се плъзгахме, падахме, събаряхме се един друг и се катерехме по гърбовете си, а дребосъците  бяха изпотъпкани от краката на по-големите си братя или запратени назад, към смъртта, от майчината ръка. Майка ми, по-големият ми брат, сестра ми и аз успяхме да се измъкнем. Другите останаха долу, за да умрат от раните си или от ужас, а някои – и от огъня. Преди да измине час ние четиримата бързо събрахме парите и накитите, които имахме, както и дрехите, които можехме да носим, подпалихме къщата и на светлината от пожара избягахме в планината. Не се спряхме дори за да вземем застраховката, и подир години в една далечна страна милата ми майка каза на смъртния се одър, че това е единственият грях за нещо пропуснато, който тежи на съвестта й. Изповедникът й, свят мъж, я увери, че предвид обстоятелствата Небесата ще й простят това опущение.

Десетина години, след като се отдалечихме от местата на моето детство, аз, вече изявен фалшификатор, се завърнах предрешен там с намерението по възможност да взема едно съкровище, което ни принадлежеше и беше заровено в мазето. Може да се каже, че нямах успех: когато властите открили множество човешки кости в развалините, те взели да търсят още. Бяха намерили съкровището и го бяха задържали в знак на своята честност. Не бяха възстановили къщата; всъщност в целия квартал цареше разруха. Носели се слухове за толкова много неземни гледки и звуци, че никой не желаел да се засели там. Понеже нямаше кого да разпитам, за да изкопча нещо, реших да удовлетворя синовния си пиетет, като погледна още веднъж лицето на любимия си баща, да не би очите да ни бяха излъгали и той все още да се намираше в гроба. Спомних си също така, че на ръката му винаги имаше пръстен с огромен диамант, а от смъртта му насам нито го бях чувал, нито го бях виждал, което ме караше да си мисля, че може би го бяхме погребали с него. Изнамерих лопата и скоро прецених къде е гробът  – на мястото, което някога беше задният ни двор – и се залових да копая. Когато дълбочината стана към четири стъпки, гробът изцяло се продъни и попаднах в огромна, извита и ронеща се тръба, спускаще се в дълъг изкоп. Нямаше нито тяло, нито следи от тяло.

Понеже не можех да се измъкна от дупката, пропълзях през тръбата и като успях с много усилия да отместя куп обгорели боклуци и почерняла зидария, които я запушваха, се озовах в съдбоносното мазе.

Всичко стана ясно. Каквото и да беше причинило „прилошаването“ на баща ми по време на вечеря (мисля, че святата ми майка можеше да хвърли малко светлина върху въпроса), несъмнено го бяхме погребали още жив. По една случайност гробът бе изкопан над забравената тръба и е стигал почти до най-високата част от извивката й, и понеже не бяхме използвали ковчег, опитите на баща ми да се съживи бяха разместили попуканата зидария и той беше пропаднал надолу, стигайки накрая до мазето. Усетил, че не е добре дошъл в собствената си къща, без да има къде другаде да иде, той бе живял в подземно уединение, свидетел на нашата пестеливост и зависещ от нашата компетентност. Тъкмо баща ми беше ял от храната ни, тъкмо той бе пил от виното ни – съвсем като един крадец! В момент на опиянение и несъмнено изпитвайки нуждата от компания, което е единствената подходяща връзка на един пиян човек със себеподобните му, той беше напуснал скривалището си в един особено неподходящ момент, което бе повлекло след себе си извънредно плачевни последствия за най-близките и най-скъпите му същества – нетактична постъпка, почти равностойна на престъпление.

Едгар По (1809-1849)

Ангелът на необичайното

Това се случи през един хладен ноемврийски следобед. Току-що бях погълнал необичайно обилен обяд, в който разхлабващите трюфели не бяха на последно място, и седях сам в трапезарията, опрял крака на решетката пред камината, а лакти – на докараната от мен до огъня масичка на колела, на която имаше играещи ролята на десерт неща, заедно с бутилки вино, коняк и ликьор. Сутринта бях чел „Леонид“ на Глъвър, „Епигониада“ на Уилки, „Поклонничество“ на Ламартин, „Колумбиада“ на Барлоу, „Сицилия“ на Тъкърман и „Любопитни творби“ от Гризуолд*, поради което трябва да си призная, че се чувствах малко глупаво. Направих опит да се съвзема с лафит** и като не успях, в отчаянието си посегнах към захвърлен вестник. След като прегледах внимателно рубриките „Къщи под наем“ и „Изгубени кучета“, а после и рубриката „Избягали жени и чираци“, нахвърлих се много решително върху уводната статия и след като я прочетох от началото до края, без да разбера и дума, взех да размишлявам върху вероятността тя да е на китайски, затова я прочетох от края до началото, но резултатът бе все така незадоволителен. Тъкмо хвърлях  отвратен  въпросното „чудесно фолио от четири поредни страници, което и критиците не критикуват“, когато вниманието ми беше привлечено от следния пасаж: „Многочислени и странни са пътищата към смъртта. Лондонски вестник споменава за човек, починал по необикновена причина. Играел на „стрелички“, за което се използва дълга карфица, забита в навита на топче камгарна прежда, която през метална тръбичка се духа в някаква цел. Сложил карфицата в обратния край на тръбичката и като поел дълбоко въздух, за да издуха със сила стреличката,

вдишал, погълнал я, тя се забила в белите му дробове и след няколко дни причинила

смъртта му.“ Прочетох това и ме обзе бяс, без да мога да определя точно защо.

„Ама че отвратителна лъжа! – възкликнах. – Долна измама! Напъни за измислица, необосновани приказки  на някакъв жалък драскач, на окаян съчинител на произшествия в древната Земя на изобилието. Въпросните лица, знаейки прекомерното лековерие на времето, са напрегнали умове, за да опишат въображаеми възможности, наричани от тях „странни случки“, но за един разсъждаващ човек (какъвто съм аз – това добавих в скоби, като неволно докоснах с показалец носа си отстрани – знак, че човекът се съмнява), който премисля нещата, за да ги разбере – какъвто съм аз, веднага става очевидно, че необичайно увеличилият се напоследък брой на такива „странни случки“ е най-странната случка от всички тях. Самият аз отсега нататък не възнамерявах да повярвам в каквото и да е, съдържащо нещо „особено“ в себе си.“

– Токава – майн Гот, това те прафи колям клупак! – прозвуча един от най-забележителните гласове, които съм чувал.

Отначало си казах, че нещо ми бучи в ушите, както понякога се чувства човек, ако е много пиян, но като размислих, реших че звукът по-скоро прилича на отекването на празен варел, по който удрят с дебела пръчка. Наистина, такова трябваше да бъде заключението ми, ако не бяха изговорени срички и думи. По никой начин не съм нервен по природа, и изпитите няколкото чаши лафит  донякъде ме бяха ободрили, така че изобщо не се разтреперих, а само лениво вдигнах очи  и внимателно огледах стаята, за да видя натрапника. Не забелязах обаче вътре да има някой.

– Хм! – чу се отново гласът, докато продължавах да се оглеждам.  – Тряпфа  та си пиян като сфиня, за та не фишдаш, че сетя то тепе!

*Поеми от англ поет Ричард Глъвър (1712-1785, от  шотл. свещеник и натурфилософ Уилям Уилки (1721-1772), френ. писател Алфонс дьо Ламартин (1790-1869), англ. писател Джоел Барлоу (1754-1812), амер. поет Ф.Г. Тъкърман (1821-1873)  и антология от амер. поет  Ф. У. Гризуолд (1815-1857). Бел. прев.

**Коктейл по името на Жан Лафит (1780-1823), френски пират. Бел. прев.

При това погледнах напред и точно под носа ми, насреща на масата, седеше неописуем персонаж, макар че ще опитам да го опиша поне донякъде. Тялото ме беше като бъчва или като буре за ром, напълно в духа на Фалстаф. В долната му част се подаваха две бъчонки, изпълняващи ролята на крака. За ръце от горната част на туловището излизаха две сравнително дълги бутилки, с гърлата надолу. За глава чудовището имаше една от онези тумбести хесенски манерки, приличащи на огромни кутии с енфие с дупка в средата на капака. Тази манерка (с фуния най-отгоре, наподобяваща нахлупен над очите рицарски шлем) беше закрепена върху края на бъчвата, като дупката бе обърната към мене, а през нея, приличаща на нацупените устни на претенциозна стара мома, излизаше боботене и тътнене, очевидно заместващи членоразделния разговор.

– Касфам – продължи той, – че сикурно си пиян като сфиня, слет като сетя прет тепе, а ти не фишдаш, че сетя тук. И също така касфам, че моше та си по-колям клупак от къската, ако не фярфаш какфото е от ясно по-ясно. Тофа е истината, тофа е: фсяка тума откофаря на истината.

– Ще ме прощаваш, а ти кой си? – попитах аз от висотата на положението си, макар и леко озадачен. – Как дойде тук? И за какво говориш?

– Колкото до тофа как тойтох тук – отвърна фигурата, – не е тфоя рапота. А колкото до тофа за какфо кофоря, ас кофоря какфото смятам за нушно. А за тофа кой съм – именно тофа е причината та тойта тука – са та ме фитиш лично.

– Пиян проклетник – рекох аз. – Ще звънна да дойде слугата ми и да те изрита на улицата.

– Хе-хе-хе! Ху-ху-ху! – каза монстерът. – Не мошеш та го напрафиш!

– Как така не мога? Какво имаш предвид? Какво не мога да направя?

– Да посфъниш – отвърна той и опита да се усмихне със злодейската си устичка.

Като го чух, направих опит да стана, за да изпълня заплахата си, но негодникът само се протегна много целенасочено през масата, удари ме по главата с гърлото на една от дългите бутилки и ме събори обратно на стола, от който се бях надигнал. Смаях се и за миг не знаех какво да правя, а междувременно той продължи да говори.

– Вишташ, че за тепе е най-топре та не мърташ. Сега ще распереш кой

съм. Поклетни ме! Ас съм Анкелът на неопишайното!

– Не необичайното, как не – осмелих се да отговоря. – Само дето винаги съм смятал, че ангелите имат крила.

– Крила! – извика той, силно раздразнен. – Какфо прафи ас мит крила? Майн Гот! Та не ме фсемаш са пиле?

– О, не. Не! – отвърнах много уплашен аз. – Ти не си пиле, в никакъв случай не си!

– Топре токафа, сети и се тръш прилишно, или пак ще цапна тепе мит мой юмрук. Пиле крила има, кукумяфка крила има, малък тяфол крила има, и глафен тяфол крила има. Анкел крила няма, а ас съм Анкелът на неопишайното!

– И работата ти при мене сега е…

– Рапотата ми! – възкликна Нещото. – Ти си невъспитано псе, щом питаш един коспотин или анкел какфа рапота има!

Тонът му ми дойде в повече, отколкото можех да понеса дори от един ангел, така че събрах смелост, грабнах солница, която беше наблизо, и я запратих по главата на натрапника. Той обаче или се сниши, или аз не се прицелих добре, защото всичко, което постигнах, беше да счупя кристалното стъкло на циферблата на часовника върху полицата над камината. Колкото до Ангела, той показа, че е забелязал нападението ми, като ме удари със сила два-три пъти по челото, както преди. Тутакси изпитах смирение и малко ме е срам да си призная, че или от болка, или от притеснение, очите ми се насълзиха.

– Майн Гот! – каза Ангелът на необичайното, очевидно много омекнал от преживяванията ми. – Майн Гот, тоси мъш или е мноко пиян, или мноко съшаляфа. Непифа да го пиеш толко силно, тряпфа да сипфаш фота фъф финото. Всеми, бъти топър и испий тофа. И нетей сека та плашеш, нетей.

При което Ангелът на необичайното доля в бокала ми (който беше една трета пълен с портвайн) безцветна течност, която изсипа от една от бутилковите си ръце. Видях, че на гърлата на тези бутилки има етикети с надпис „Киршвасер“- „Черешова ракия“.

Деликатността и любезността на ангела доста ме успокоиха и благодарение на водата, с която неведнъж разреди виното ми, накрая си оправих настроението дотам, че да изслушам невероятния му разказ. Не ми е възможна да предам всичко, чуто от него, но останах с впечатлението, че той е гений, отговарящ за непредвидените случки, преживявани от човечеството и работата му е да предизвиква необичайни произшествия, които непрекъснато изумяват скептиците. Един-два пъти, когато си позволих да покажа, че изобщо не вярвам на неговите претенции, той страшно се ядоса и накрая реших, че най-доброто ще е да не казвам нищо и да го оставя да прави каквото ще.

Така че той продължи да говори надълго и нашироко, а аз просто се облегнах назад със затворени очи, с удоволствие дъвчех стафиди и хвърлях дръжките из стаята. Постепенно обаче в отношението на Ангела към мене изведнъж се появи презрение. Натрапникът стана, страшно разярен, дръпна фунията над очите си, изрече дълга ругатня, добави някаква заплаха, която не разбрах точно, и накрая дълбоко се поклони и си отиде, като ми пожела, казано с езика на епископа от романа „Жил Блас“, beaucoup de bonheur et un peu plus de bon sens – „много щастие и малко повече здрав разум“.

Изпитах облекчение, че си тръгна. Като последствие от незначителния брой чаши лафит, които изпих, усетих, че ме наляга дрямка и ми се прииска да поспя десет-петнайсет минути, както е прието, след като човек обядва. В шест имах важна среща, на която непременно трябваше да отида. Осигуровката за обитаваната от мен къща  беше изтекла предишния ден и понеже възникна спор, разбрахме се в шест да се срещна със съвета на директорите на компанията, за да уточним условията за подновяване на договора. Вдигнах очи към часовника на полицата над камината (бях прекалено сънлив, за да си извадя джобния часовник) и с удоволствие открих, че разполагам с още двайсет и пет минути. Беше пет и половина; до застрахователната служба можех да стигна за пет минути, а сиестите ми обикновено не надхвърляха двайсет и пет минути. Бях напълно спокоен, поради което се наместих, за да поспя.

След като приключих с това удоволствие, отново погледнах към полицата над камината и изпитах 50% склонност да повярвам в съществуването на странни преживявания, защото установих, че вместо да спя обичайните петнайсет-двайсет минути,  бях задрямал само за три минути, защото до шест часа все още оставаха двайсет и седем минути. Отново се отдадох на дрямката и след малко се събудих за втори път, но за огромно мое учудване все така беше шест без двайсет и седем. Скочих,  за да проверя часовника и видях, че е спрял. По джобния си часовник разбрах, че е седем и половина. Естествено, след като бях спал два часа, беше твърде късно за срещата ми. „Няма да е от значение – рекох си аз. – На сутринта ще се обадя в службата и ще се извиня. Сега е добре да разбера какво е станало с часовника.“ Разгледах го и открих, че на от клонките със стафиди, които хвърлях из стаята по време на разговора си с Ангела на необичайното, преминала през счупеното кристално стъкло на циферблата, беше попаднал, колкото и да е странно, в ключалката, чийто край се подаваше отвън, което бе спряло движението на минутната стрелка.

„Аха! – рекох си аз. – Ясно какво е станало. Разбира се от само себе си. Обикновено произшествие от ония, който се случват от време на време“.

Не размишлявах повече по въпроса и си легнах в обичайното за мен време. След като сложих свещ на поставката за четене до горната част на леглото и направих опит да прегледам няколко станици от „Вездесъщото Божество“*, за съжаление заспах след по-малко от двайсет секунди, без да угася запалената свещ.

* Поема от амер. писател Робърт Монтгомъри (1806 -1854). Бел. прев.

В сънищата ми непрекъснато се намесваше Ангелът на необичайното. Имах чувството, че стои в долната част на кревата, дръпнал завесите, и глухите, отвратителни звуци, издавани от бурето за ром,  ме заплашваха със заслужено отмъщение заради презрението, с което се бях отнесъл към него. Завърши тирадата си с това, че свали подобната на фуния шапка, пъхна тръбичката в гърлото ми и по този начин в мене нахлу океан от киршвасер. Сипваше неспирно кирш от една от бутилките с дълго гърло, които му бяха вместо ръце. Излезе, че съм подложен на непоносимо мъчение и се събудих тъкмо навреме, за да видя как един плъх отмъква от поставката запалената свещ, но не и за да успея да му попреча да се пъхне с нея в дупката си. Много скоро долових остра, задушлива миризма и веднага разбрах, че къщата гори. След малко лумна силен огън  и подир съвсем кратко време цялата сграда беше обгърната от пламъци. Единственият излаз от стаята ми беше през прозореца. Скоро се събра тълпа и намери отнякъде дълга стълба, която опря на стената. Бързо тръгнах да слизам по нея в относителна безопасност, когато се появи огромен шопар с кръгъл търбух, който по нещо в държанието си, а и по физиономия, напомняше на Ангела на необичайното. Та така, както казах, този шопар, дотогава кротко въргалящ се в калта, изведнъж си науми, че има нужда да почеше лявото си рамо, и не намери по-подходящо място за тази цел от долния край на стълбата. В миг аз паднах презглава и за нещастие си счупих ръката.

Това премеждие, заедно със загубата на моята застраховка и с още по-сериозната загуба на косата ми, която до корен беше опърлена от огъня, ме предразположиха към сериозни размисли, така че най-накрая взех решение да се оженя. Имаше една богата вдовица, безутешна по загубата на седмия си съпруг, и предложих брачната си клетва на нейната наранена душа. Тя отговори на молитвите ми с неохота. Коленичих благодарен в нозете й, обзет от възхищение. Тя поруменя и сведе разкошните си коси до моите, с които се снабдих за временно ползване от Гранджан. Представя нямам как, но косите ни се объркаха. Когато станах, главата ми лъсна без перука, а разгневената дама гледаше презрително, наполовина покрита с чужда коса. Това произшествие, което сложи край на мечтите ми за вдовицата, наистина не можеше да се предвиди, то се дължеше на  естествено следващи едно след друго събития.

Аз обаче не се отчаях и направих обсада на едно не толкова недостижимо сърце. За кратко време съдбата бе благосклонна, но отново се случи дребно произшествие. Срещнах моята избраница на авеню, където се бе стълпил градският елит. Побързах да я приветствам  с един от поклоните, за които най-много ме биваше, и точно тогава парченце от някаква неизвестна субстанция влезе в ъгълчето на едното ми око и за миг изобщо престанах да виждам. Преди зрението ми да се възвърне, дамата на моята любов беше изчезнала – непоправимо обидена от онова, което бе възприела като нарочна грубост: че да минавам край нея, без да я поздравя. Докато стоях, смаян от внезапно случилото се (което при това може да стане с всекиго на тая земя) и все още не можех да виждам, приближи ме Ангелът на необичайното и ми предложи помощта си с любезност, която нямах основание да очаквам. Огледа пострадалото око много внимателно и вещо, осведоми ме, че в него има някакво „чуждо тяло“ (каквото и да беше то), извади го и изпитах облекчение.

Тогава реших, че е крайно време да умра (след като бях орисан да ме преследват несполуки) и съответно тръгнах към близката река. Там си събляках дрехите (понеже няма причина да не умираме в онзи вид, в който сме били родени), хвърлих се надолу с главата и водата ме повлече. Единственият свидетел на съдбата ми беше самотна врана, излъгала се да яде ферментирало зърно и отделила се от другарките си. Щом влязох в реката птицата си науми да отлети с онази дреха от облеклото ми, без която не можех да остана.  Отложих за момента плана за самоубийство и напъхах долните си крайници в ръкавите на палтото си, а после се втурнах да преследвам крадлата с цялата пъргавина, изисквана от случая и позволена от обстоятелствата. Ала прокобата на съдбата ми не се разделяше с мене. Както тичах с все сила с нос, вдигнат към небето и се интересувах само от собствеността, която ми бе открадната, усетих, че нозете ми вече не опират в terra firma; истината е, че вместо по земната твърд се носех над пропаст и щях да стана на парчета, ако нямах късмета да уловя края на дългото въже за управление, висящо от балона, минаващ над мене.

Щом като се съвзех достатъчно, за да осъзная ужасното затруднение,

пред която бях изправен, или над което по-скоро висях, използвах всичката сила на дробовете си, за да уведомя за това аеронавта над главата ми. Дълго време усилията ми бяха напразни. Или от глупост, или от злост въздухоплавателят не ми обърна внимание.  Междувременно кошът се издигаше бързо, докато аз още по-бързо губех сили. Скоро стигнах до момента, когато се примирих със съдбата си и кротко се носех към морето, но усетих, че съм нащрек, защото чух някъде високо глух глас, който лениво тананикаше оперна ария. Погледнах нагоре и видях Ангела на необичайното. Беше се облегнал със скръстени ръце върху края на коша с лула в уста, от която небрежно подръпваше и изглеждаше в отлични отношения със себе си и с вселената. Чувствах се прекалено изтощен, за да говоря, при което просто го погледнах умолително.

Макар че ме погледна право в очите, известно време той мълча. После, след като премести внимателно лулата от морска пяна от десния в левия ъгъл на устата си, благоволи да проговори.

– Кой си ти – попита той, – и какфо по тойфелите си посфоляфаш?

На този пълен с наглост, жестокост и преструвка въпрос можах да отговоря само с двусричното „По-мощ!“

– Кой та ти помокне? – като ехо отекна проклетникът. – Не и ас. Ето я путилката – помокни си с нея и млъкфай!

С тези думи той пусна тежката бутилка с киршвасер, тя ме улучи право в главата и изпитах чувството, че изплиска от нея мозъка ми. Впечатлен бях от идеята, че ще се пусна и ще предам Богу дух достойно, когато изведнъж ме спря викът на Ангела, който ме караше да запазя самообладание.

– Дръш се – каза той. – Нетей та пърсаш, нетей. Ще фсемеш ли труката путилка или фече си истреснял и си тошъл на сепе си?

Тогава побързах да поклатя глава и да кимна – първото в знак, че засега не възнамерявам да взема другата бутилка и второто като потвърждение, че съм трезвен и наистина съм дошъл на себе си. По този начин малко омилостивих Ангела.

– Сначи вече фярфаш? – попита той. – Значи вече фярфаш ф неопишайното?

Отново кимнах в знак на съгласие.

– И фярфаш в мене, Анкела на неопишайното!

Кимнах отново.

– И приснафаш, че си пиян-салян и си клупак?

Отново кимнах.

– Токафа пръкни с тясната си ръка в лефия тшоп на панталон, за та покажеш, че напълно се подчиняваш на Анкела на неопишайното.

По очевидни причини за мен беше напълно невъзможно да направя това. На първо място лявата ми ръка беше счупена при падането от стълбата, така че ако не се държах с дясната, щях да падна. На второ място нямаше да разполагам с панталони, освен ако не попаднех на враната. За голямо моя съжаление в случая бях обречен да поклатя глава в знак на несъгласие, като по този начин исках да накарам Ангела да разбере, че в момента за мен представлява неудобство да се съглася с напълно уместното му искане! Само че веднага, щом спрях да поклащам глава…

– Фърфи токава по тойфелите! – извика гръмогласно Ангелът.

Изричайки тези думи, той преряза въжето на балона, на което висях, и понеже в този момент бяхме точно над къщата ми (построена отново докато траеха моите странствания), стана така, че паднах надолу с главата в широкия комин и се приземих в огнището на трапезарията.

Щом дойдох на себе си (защото падането напълно ме беше зашеметило) видях, че е четири часът след полунощ. Проснал се бях там, където паднах от балона. Главата ми беше заровена в пепелта на угасналия огън, докато краката ми бяха върху парчета от преобърната масичка и остатъците от разнообразните неща за десерт, заедно с онзи вестник, няколко счупени чаши и пръснали се на парчета бутилки, както и празна кана от шидамска киршвасер. Това бе отмъщението на Ангела на необичайното.