„Знаете ли, винаги съм си мислел, че най-голямото предимство на Ню Йорк е, че човек може да бъде невротик и никой да не го забележи. В други градове те пращат на лекар, ако говориш сам със себе си. В Манхатън ти предлагат колонка в списание за това.
Вчера излязох да си купя сьомга. Между другото, това е единствената стабилна еврейска традиция, оцеляла след Вавилон, Рим и връзките ми с жени.
Вървях из Бруклин и мислех за смъртта. Не защото съм философ. А защото вече съм над деветдесет, макар че първоначално планирах да стигна най-много до седемдесет.
И изведнъж — тълпа пред синагога. Първо си помислих, че там изнася лекция известен психоаналитик. В Ню Йорк хората чакат с часове, за да чуят защо майка им е виновна за всичко. Макар че евреите и без лекция си го знаят.
Но не. Крещяха нещо за „интифада“. И знаете ли какво ме изненада най-много? Колко енергия имат тези хора. Откъде я взимат? Аз след като изкача два етажа вече започвам да си пиша завещанието. А те са готови за революция без дори да са изпили едно свястно кафе.
Някакъв тип крещеше нещо за „деколонизация“. Боже мой. Когато бях млад, „колонизация“ означаваше, че леля Фрида е окупирала дивана ни за три месеца и отказва да си тръгне. Днес изведнъж е ционистка конспирация.
Като цяло модерният антисемитизъм стана прекалено интелектуален. Преди просто ни мразеха. Без заобикалки. Днес — не.
Днес някой с шал, който изглежда сякаш пише поеми за собствената си брада, ти обяснява с помощта на Хайдегер и Ницше защо самото съществуване на евреите е форма на агресия и заплаха за човечеството.
А аз стоях там и си мислех: преди поне ни биеха хора без университетска диплома. Днес организаторите на погроми имат диплома от Колумбийския университет.
После едно момиче до мен каза: „Ние сме против ционизма, не против евреите“. Това е все едно бившата ми жена да беше казала: „Нямам нищо против теб. Просто съм против всичко, което казваш, правиш, чувстваш — и особено против това да спя с теб“. Смисълът е същият.
И тогава някой извика: „Ционистите са нацисти!“. В този момент почувствах, че баба ми сигурно би се завъртяла в гроба си толкова бързо, че можеше да захрани с електричество част от Куинс.
Между другото, баба ми е живяла сред истински нацисти. Крила се е в мазе в Полша с мъж, който кашлял толкова силно, че германците са можели да ги открият само по бронхиалния звук.
А сега някакво момче от елитен университет, чиято най-голяма житейска травма е студено кафе от Старбъкс, ми обяснява какво означава фашизъм.
Наистина живея в удивителни времена.
Днес хората говорят така, сякаш случайно са погълнали университетска библиотека. Никой вече не казва: „Извинявай, аз съм идиот“. Не. Днес се казва: „Деконструирам доминиращия наратив“.
Слушайте, аз съм израснал сред евреи. Ние не деконструираме наративи. Ние създаваме наративи.
Прибрах се вкъщи и пуснах телевизора — защото когато човек има тревожност, телевизията изглежда като отлична идея. Това е като да лекуваш алкохолизъм с мартини с лед.
Там Роджър Уотърс отново обясняваше света. Рок музикантите винаги ме плашат, когато остареят и започнат да говорят като параноици, които виждат конспирации, докато гледат черна котка.
После се появи Кание Уест. В моето детство лудите поне изглеждаха луди. Разрошена коса, палто, гълъби, разговори с кофи за боклук. Този тип просто си слага черна маска и казва, че обича Хитлер. И тогава разбрах: човечеството е изминало дълъг път — от „никога повече“ до „нека обсъдим нюансите“.
А политиците? Политиците казват: „Ситуацията е сложна“.
Не.
Сложно е да обясниш на еврейска майка защо четиридесетгодишният ѝ син още не е женен.
Но когато тълпа пред синагога крещи „смърт на ционистите“, това не е сложност. Това е римейк. И то лош. Без оригинален сценарий, но с огромен бюджет за социални мрежи.
И това, което наистина ме плаши, не са радикалите. С радикалите съм свикнал. Живях в Ню Йорк през седемдесетте. Тогава за радикален се смяташе всеки, който не вярваше на чешмяната вода и миеше плодовете със сапун.
Това, което ме плаши, е скоростта, с която нормалните хора започват да се държат сякаш нищо не се случва. Човекът се адаптира удивително добре. Дори когато дърпат за косата еврейско момиче и заслепяват момче с пейси със стробоскопични светлини.
Свикваме с всичко. С войната. С омразата. С това кафето да струва девет долара. Между другото, с последното — само с огромни усилия.
Вечерта лежах в леглото и си мислех: може би не трябва да даваме свободно време на човечеството. Защото щом хората се отегчат, или се опитват да спасят света, или се избиват помежду си, или записват подкасти за ползите от конфликта.
И все пак… ако утре отново има хора, които крещят за смъртта на ционистите пред синагога, ще изляза. Не защото съм смел. Аз съм човекът, който веднъж припадна при вземане на кръв. А защото евреите твърде много пъти са чакали лудостта да изчезне сама. Тя никога не изчезва. Само си слага костюм, влиза в университета и си прави TikTok акаунт.
Но както и да е… първо ще си изям сьомгата. Не бих искал да умра с празен стомах. На еврейската ми майка това никога не би ѝ се сторило правилно.“
