М Е М Е Н Т О, нов разказ от Светослав Николов

   На връщане от плажа жена ми се отби в СПА центъра на хотела, а аз се качих в стаята ни. Смятах да извадя резедавата бутилчица мохито от мини-бара и да я изпия.

   Преди да дойдем на почивка бях зарязал един разказ, който ме измъчваше. Подозрително дълго време не можех да напипам финала. Разказът не  преставаше да напомня за себе си като травмиран зъб.

   Излязох на терасата да простра влажните кърпи и видях полицейска кола с включени светлини. Колата приближи и спря. От нея слезе полууниформен мъж, който имаше вид на следовател. В едната си ръка държеше тъмносиня папка.

   Хотелът ни се намираше почти на самия плаж. Мъжът измина двайсетината метра, които го деляха от пясъка и заслони с длан очите си. Явно търсеше нещо. Изглежда някой му даде знак, защото откри онова, което търсеше и тръгна към него. Тогава го видях и аз.

   Беше импровизирано заграждение от два успоредни шезлонга близо до брега, изправени странично и опасани с полицейска лента. На пясъка между шезлонгите имаше нещо, покрито с голяма бледосиня кърпа. Най-вероятно труп.

   Заграждението се охраняваше от двама униформени полицаи. На почетно разстояние около него нямаше плажуващи.

   Мъжът спря при полицаите и започна да разговаря с тях. След няколко минути отвори папката си и подпъхна под нея ръката, с която я държеще. Явно така му беше по-удобно да пише.

   В този момент зад полицейската кола спря друга без никакви обозначения. От нея слязоха една жена и двама мъже. Жената беше с широк сив панталон и носеше в ръка бели латексови ръкавици. Единият от мъжете беше с бермуди и обрамчен на гърдите си фотоапарат. Другият явно беше шофьорът на колата.

    Тримата тръгнаха по пясъка и стигнаха до импровизираното заграждение. Подхванаха някакъв разговор. От време на време следователят записваше нещо в папката си. Засега никой не обръщаше внимание на онова, което се намираше между шезлонгите.

   Някаква възрастна жена в цял черен бански колебливо приближи към групата. Следователят се обърна към нея. Тя започна да разказва, като от време на време жестикулираше. Следователят я слушаше. Записа нещо в папката. Жената продължи да говори. Следователят почти ѝ обърна гръб и тя все така колебливо се върна на мястото си.

   Една линейка приближи безшумно и спря зад колата без обозначения. Не беше включила светлинна и звукова сигнализация. От нея не слезе никой. Двигателят ѝ продължи да работи. Предположих, че е заради климатика и горещото време.

   Погледнах отново към групата точно в момента, когато един от униформените сваляше полицейската лента. Жената и фотографът приближиха, а шофьорът им си тръгна. Другият униформен отметна плажната кърпа.

   Под нея имаше труп на мъж. Лежеше по очи. Лявата му ръка беше някак неестествено протегната встрани с дланта нагоре. Беше едър, с оранжеви плажни шорти. От мястото, където се намирах, не можех да определя възрастта му, но предположих, че е около четирдесет. Все още млад мъж. Косата му беше черна.

   Фотографът първи приближи до трупа и започна да снима. Обикаляше от всички страни, после приклекна и продължи. През това време жената си сложи ръкавиците.

   Фотографът отстъпи няколко крачки, за да й направи място. Тя също приклекна и започна да опипва гърба на мъжа. Забави се, когато стигна до кръста. Вдигна глава към следователя. Каза му нещо, което той изглежда не разбра, защото тя посочи кръста на мъжа. Следователят кимна и записа в папката си.

   Огледът продължи. По някое време жената се отпусна на коляно, обхвана главата на трупа и я обърна към себе си. От терасата не можах да видя добре лицето, понеже фотографът ми пречеше докато снима. След малко жената върна главата на предишното ѝ място и още веднъж опипа гърба. После се изправи и приближи до следователя.

   Сепна ме рязък метален шум. Шофьорът на линейката беше слязъл. Отваряше страничната врата. Взе някакъв жълт пакет и тръгна към плажа. Стигна до групата и остави пакета до трупа. Минаха няколко минути. Следователят, жената с белите ръкавици и фотографа си тръгнаха. Един от униформените помогна на шофьора на линейката да разгънат жълтия пакет. Оказа се мека носилка с ръкохватки от двете страни. Върху нея имаше черен чувал.

   Двамата полицаи и шофьорът се скупчиха около тялото. Един от полицаите кой знае защо вдигна дясната ръка, подържа я и я пусна. После двамата подхванаха трупа под раменете, а шофьорът държеше краката му. Пренесоха го върху черния чувал, без да го обръщат по лице.

Шофьорът на линейката дръпна догоре ципа, който се намираше по дължината на чувала.

      Полицаят, който беше вдигнал и пуснал ръката, отиде до двата шезлонга и откачи полицейската лента. Взе плажната кърпа между тях, разгледа я и я хвърли обратно на мястото ѝ. Шезлонгите останаха  изправени странично.

   Полицаят се върна при двамата. Той и колегата му хванаха дръжките на меката носилка от двете ѝ страни. Шофьорът, сам, поведе през плажа. Стараеше се да заобикаля по-гъсто населените участъци.

   След около петдесет метра тримата спряха. Явно товарът беше тежък. Оставиха носилката на пясъка. Единият от полицаите се обади по радиостанцията. От колата на следователя слезе униформен мъж и почти затича към групата. Беше с къси ръкави и релефно очертани мускули на ръцете. Шофьорът на линейката му показа как да си служи с дръжките.

   Сега вече бяха четирима и изминаха по-голямо разстояние. Когато обаче стигнаха до асфалта, трябваше отново да починат. Започваше лек наклон нагоре. Полугласно обсъждаха нещо. До линейката ги деляха около четиридесет метра. Видимо раздразнен, шофьорът тръгна към нея и се зае да вади подвижната металическа носилка на колелца.

   Стреснаха ме няколко силни почуквания по стъклото на терасата. Беше жена ми.

   – Слава Богу! – възкликна тя тихо, когато отворих. – Щях да получа инфаркт!

   – Защо? – попитах тъпо, докато влизах в стаята.

   Жена ми вече се беше отпуснала по гръб на леглото.

   – И още питаш! – изкрещя тя. – Чукам като луда, никой… Добре че беше камериерката! Помислих, че ти се е случило нещо!

   – Не съм заключвал – казах аз. – Нали проверихме, че вратата може да се отваря, ако не е заключена отвътре.

   – Явно не сме проверили както трябва! Ти какво правиш толкова време на терасата?

   – Гледах. Един човек беше умрял на плажа.

   – Умрял на плажа? Ужас!

   -Да. Дойде полиция, после линейка. Бяха заградили мястото с два шезлонга.

   -А хората наоколо?

   -На десетина метра от мястото нямаше плажуващи. Другите си стояха.

   -Не мога да си представя да стоя толкова близо до труп!

   -Той не се виждаше. Беше покрит с кърпа.

   -Въпреки това! Нали ще знам, че там има труп!

   -Така е. Права си.

   -И после?

   -После дойдоха оперативните работници. По някоя време махнаха кърпата.

   -Стар ли беше?

   -Не. На около четирсет, доколкото успях да видя. Едър мъж. От терасата не се виждаше много добре, пък и фотографът ми пречеше.

   -Боже Господи! От какво може да е станало?

   – Предполагам, че е нещо внезапно. Нямаше вид на болен човек.

   – Кой болен човек ще тръгне да се пържи в тая жега!

   – Сърдечен арест, може би. Просто ти спира тока и край… Въпреки че, сега се сещам, патоанатомката сочеше кръста му.

   – Кръста му? Да не са го убили?

   – Не знам. Нямаше следи от насилие.

   – Боже Господи…

   – В мини-бара има една бутилчица мохито. Искаш ли да я изпием?

   – На десет вълка кози крак!

   – Моля?

   – Поне сламки да имаше.

   – Чакай да проверя. Може и да има.

   Отворих мини-бара. Нямаше сламки.

   -Ти наистина не си добре – каза жена ми. – Да търсиш сламки в мини-бара!

   -Сигурно е така – казах аз.

   Взех бутилчицата и я отворих с джобното ножче. Подадох ѝ я. Тя отпи и ми я върна. Мохитото беше студено и много приятно.

   Преди да седна на фотьойла, погледнах към плажа. Обстановката беше  променена. Празното място вече не съществуваше. Не можех да определя с точност къде е било, защото всичко беше заето от чадъри и шезлонги. Опитах се да открия възрастната жена с черния бански, но не успях. Чадърите ми пречеха.

   Жена ми стана от леглото и дойде до мен.

   – Къде беше? – попита тя.

   – Виждаш ли детето с оранжеви поясчета за ръце?

   – Онова, което подскача насам-натам?

   – Да, същото. Мисля, че някъде там, но не съм сигурен.

   – Как така не си сигурен? Гледал си толкова време!

   – Тогава мястото беше празно. А сега е заето. Дори, бих казал, прекалено заето.

   – Като мухи на мед, нали?

   – Моля?

   – Няма значение.

   – Шортите му също бяха оранжеви – казах аз.

   – Шортите? И какво от това?

   – Нищо. Просто си спомних.

   Помълчахме.

   -Искаш ли последната глътка мохито? – попита тя.

   -Ако нямаш против.

   Оставих празната бутилка на стъклената масичка до фотьойла.

   -Ето колко бързо се забравя  – каза жена ми. – Сик транзит…

   -Не се забравя – възразих аз. – Нищо не се забравя!

   – Как така? Нали току-що…

   -Току-що разбрах, скъпа – прекъснах я аз. – Този мъж е писал разкази.

   – Разкази?

   – Да, бил е писател. Не много известен писател.

   – Откъде разбра?

   – Повечето от разказите му не са били за изхвърляне. Някои от тях дори хубави… Но имало един извънредно добър. И хората ще го помнят с него.

    Жена ми ме гледаше. Имаше дълбоки зелени очи. Толкова дълбоки, че можех да се удавя.