МЪНИНКОТО
Коледен разказ от Йото ПАЦОВ
Мими се разтрепери още на Лъкатник. Само че когато влакът започна да дудне в усилието си да спре на гарата в Мездра, треперенето прерасна в страх. Страх, който извираше от утробата и, където Мънинкото се бореше с биологията – време му беше да излезе от пашкула, който тя бе стиснала с бедра, с колена, с длани и със зъби. Мишо вчера и каза, че ако го роди – ще я убие. Това не я разтревожи, тя си беше убита още като малка – Нинчето, която казваше, че и е майка, казваше, че баща и е Игнат, а Игнат казваше, че му е писнало да прави криви копелета като тоя беззъб плъшок, който и пишка нема – демек тя. После Игнат отгърмя в затвора и се намери кой да го затрие там. Разгеле, както го пожали майка и. Тогава беше на осем, Нинчето все още беше на трийсет и три вече за десета година, и беше голям купон. Слугува на майка си и на повлеклото от лайнени мъже, попикани старци и лабави момченца, което се нижеше всенощно и вседневно в скапаната им барака до Герена, научи откъде се купуват калпави цигари, калпав алкохол и свестна дрога, и тогава пъкна Мишо. Нинчето я беше научила да брои, той я научи да чете – пишеше на вестник с дебел флумастер „Искам да ми го …“ и я биеше по тила да срича, докато не каже фразата гладко и радостно. Е, и после – щом иска…
Така на шестнайсет Мими се озова в този влак. Не разбра точно как стана, но беше нещо като кибрит. Клечката извади Нинчето, драсна я Мишо. Не че не знаеха вече от поне три месеца, че се е втумбачила. Но снощи като излезе от банята гола и ги видя седнали на масата вторачени не толкова в нея, колкото в кръглото и коремче, където Мънинкото подритваше топло и сляпо, разбра, че трябва да бяга. Не го беше мислила, живееше в уплах и унес, но този път гола, пълна с живот, пълна с ужас видя в очите на двата вампира окончателната присъда за Мънинкото. Нейната присъда бе вече изпълнена. Ред бе на неговата. Нинчето потвърди:
– Заран отиваме при Станка да ти източи тумбака.
Мишо се озъби, смяташе, че така е по-убедителен:
– Ква Станка ма, ще я пусна да поплува в Драгоманското блато…
После я забравиха, далдисали в тенекиената музика на старото легло с пищяща пружина. Под одеялото тя се облече, дори маратонките си обу и завърза, и като се сети какво мисли да прави се зави презглава, прекръсти се и каза единствената молитва, която знаеше:
– Да пукнете дано, изроди гнусни!
А когато заспаха се изниза от бараката, вървя повече от час до гарата, спа на някаква пейка до нейни връстници, които пееха нещо тихичко и подрънкваха на китари и по развиделяване се качи на един влак – разбра, че е нейният по това, че някой бе написал със спрей на вагона „Fuck off“. Бе сама в купето, кондуктор не мина, бе топло и миришеше лошо, унесе се, заспа. Но когато влакът мина под чукарите на Лъкатник с кратък локомотивен писък, тя се събуди премаляла от страх, защото Мънинкото побутна сърцето и – време е! И се разтрепери.
Така слезе в дрезгавината на гарата в Мездра. Самичка, в басмяната си рокличка, момиченце с коремче като възглавничка, с огромни от сълзите на страха очи, излишна на самата себе си. Би тръгнала веднага към най-тъмния въртоп на Искъра, ако го знаеше къде е. Е, и ако не беше Мънинкото, което вече бе хванало с ръчички сърчицето и, за да го топли на тази мразовита гара.
Тогава ги видя – тримата пияници. Мръсни власи под мазни шапки, покъсани якета и кирливи ризи последна употреба, плувнали в старчески сълзи очи и свинска четина по бузите, възлести пръсти и треперещи ръце… В тъмното до гаровия клозет, седнали на разкривени щайги, осъзнали непреходността на нещастието и загърбили решително всяка мисъл за светлина… Но тя ги видя, видяха я и те, и не само я видяха, а се вторачиха в нея, единствено в нея сред хората, които слизаха от влака и тръгваха всеки към радостите и тревогите си, понесли тежки и леки чанти и тежки и леки мисли, надежди и утехи… Басмяната Мими и дочените просяци, сянката при сянката, пясъкът в часовника и водата в пясъка… Тя тръгна към тях омагьосана от тъмното в слънчевите си очи, от болката в радостното си сърце, от Мънинкото, което идваше в този свят, защото не знаеше какъв е. И когато припадна, душицата и продължи да трепери, но вече радостно, защото някой я видя, усети я, зарадва и се…
Така в събота в болницата в Мездра се роди Мънинкото, 59 сантиметра и 3900 грама, здраво на челик и с пишле. Акушерката го донесе на Мими – изнемощяла и седнала на някакъв облак, където някакви трима грозни старци и пееха щастливо някаква тъпа песен. Сложи го в сгъвката на лакътя и, и и каза, че ония тримата, които са я донесли сутринта, са настояли да го запишат Христо – съгласна ли е? Защо Христо – прошепна тя. Защото ти си Мария – и каза акушерката.
А в това време пред болницата, на онази пейка, на която бъдещите бащи обикновено чакат да се превърнат в настоящи, тримата пияници споделяха поредното шише мента и напрегнато брояха глътките на този, който го е надигнал. Това им даваше възможност без да се лишават от благините на съществуванието да обхващат с поглед околното мироздание, и затова не е чудно, че един от тях в един момент възкликна:
– Ей, хора, тая звезда одеве я немаше тук!
– Проспала си е залеза, иначе що ще звезда посред бел ден – присмя се другаря му.
– Нищо не виждате, хора – тя сега изгря – обади се мъдро третия.
