МУХА В СУПАТА (не всички невъзвращенци оцеляват)

Трябва да обясня и термина понеже е пълно с млади хора, които хал-хабер си нямат от комунистическата номенклатура. Съвсем отделен въпрос е, че тия въпроси може и да не ги интересуват. Молете се да не им дойде до главата. Случило се е и пак може да се случи.

Невъзвращенец е мръсник, фактически гад, който не се е върнал в комунистическата си майчица – Родина, след като някак си се е озовал в чужбина – легално, командирован, на екскурзия, избягал през граница, или дявол го знае гадината му мръсна, но го няма на отчет.

В нета обяснението е неутрално: „Човек, който е напуснал родината си и не е пожелал да се върне; емигрант.“ Това е, разбира се, чиста глупост понеже: първо, терминът се пръкна след 1944 година, дотогава не е имало нужда от него, всеки, и повтарям, в нормално време всеки можеше да излезе и да се върне, да излиза и да влиза, пак да напусне и пак да се върне в България, когато си иска и когато му скимне и нито става невъзвращенец, когато се забави, или въобще не се върне, нито някой – който и да е – ще му чука камъни на главата, че не се е върнал. Или ще го изселва, интернира, уволнява от работа и праща на лагер неговите роднини и приятели.

Второ, следващо първото: терминът бе привнесен у нас. Като толкова много хубави и по-хубави и най-хубави неща от Съветска Русия. Понеже те имат – ехе-ехе – колко по-дълъг опит със своите беглеци. И при тях и при нас невъзвращенец е нещо много лошо, НО винаги има и по-лошо.

Да си припомним турската приказка за затворника, когото карат на бесилката и по пътя среща белобрад старец, който милозливо го пита Вай джанъм, къде те карат бе, чоджум и той му казва, че го карат да го бесят. Вай, вай – вика старецът и си глади бялата брада – много лошо, ама не се отчайвай, и по-лошо има, бетерден де бетер вар! Ама че идиот, си мисли затворника, язък му за бялата брада и за мъдростта дъртофелска, какво по-лошо може да има от обесването. Пристигат на бесилката, слагат му клупа и хоп – един джандарин на кон препуска. Дур, вика, стойте, не го бесете, султанът заповядва да се набучи на кол!  И тогава се сетил нещастника бетерден де бетер вар!

Има зер! В новосъздадената номенклатура невъзвращенецът се намира кажи-речи на дъното на вражеския контингент. Всички сме минали по тоя път макар че някои се заседяват, други продължават.

НВ (невъзвращенец) е сравнително мирно и кротко деяние на пръв поглед. Той е даже ухажван за разлика от третирането на близките му в Родината. В чужбина той е търсен и на него се разчита, даже и с половин уста, да свърши някоя полезна работа. За Родината, разбира се: я да донася за други НВци, я да се внедри някъде, я да се умири и да си гледа работата в краен случай. А ако не слуша, ходи по емигрантски сбирки, членува, където не му е работа, говори против комунизма.

Става ИР (изменник на родината). Лошо му се пише. В България обръчът се стяга, в чужбина почват да го обикалят най-различни, може да му прехвърлят досието от околийска или областна дирекция на ДС в София – на Първо или Второ главно. Въобще емигрантът се издига.

Продължава с подривната си дейност? Да кажем, явява се на фашистки (анти-народни) конференции или конгреси, участва активно в дейността им, пише в емигрантски списания и вестници, въобще нещо върши, рови и не спира гадта му с гад, не му увира главата. Шефовете в София решават, да му се отвори

ДОН (Дело за оперативно наблюдение). Сега вече работата става дебела, прехвърлен е на по-големи началства – от капитани на подполковници, например, за него се докладва на помощник или заместник-министри на МВР. Дава му се псевдоним (моят е бил „Филолог”) и папките му набъбват. От този момент насетне е решено, че от него човек мьчно става. Слухтят осторожно – в България и навсякъде в чужбина, където го познават. Докато може да се стигне и до

ДОР (Дело за оперативна разработка). Става опасно (не за ДС, те са весели и отчитат дейност). Направо започват да се занимават усърдно с него, знаят го зам.министри и министри, влиза в полезрението и на ЦК. Следят го и нерядко в разработката се привличат и агенти от чуждестранния контингент на ДС (местни граждани, набелязани по други поводи, т.нар. „биологични ядки”, завербувани на времето, но държани в резерва тъкмо за подобни случаи). Сменя се и псевдонима (моят е бил „Вампир”), отварят се нови папки. Вече няма милост. Разработката може да има и летален изход.

Но през лятото на 1965 аз бях „марципан” в емигранството и специално в политическите групи и организации в чужбина и тия подробности не ми бяха известни. „Марципани” се наричаха новодошлите в Белене и току-що осъдените млади затворници, понеже те са още в период на озъртане, не познават живота и неговите принципи в обстановка на принуда и насилие и с една дума стажуват – като новобранците в армията – докато нещата не им се изяснят, ежедневието се избистри и се превърнат в „маймуни” („стара служба”).

След авантюра с продажби на енциклопедии, която продължи около месец и половина – и след която се видях с доста крони в джоба – започна новата реалност в Стокхолм. Легализирането ми в Швеция: идентификация, разрешение за пребиваване, работа и т.н. бе приключило, педантичните и незабравящи и най-малкия детайл шведи веднага ми намериха работа и квартира, взаимно се отърсихме от задълженията си и животът започна.

Двата главни проблема бяха липсата ми на продаваема професия или занятие и езика. С английския се оправях, но не всички шведи го говорят, а и всички те пък се чудят как бих могъл да имам каквито и да са претенции щом не знам шведски. Там даже малчуганите го говорят, а какво остава за един възрастен.

Установих – с учудване – че нямам нищо, което да предложа на пазара на труда и поне за Швеция съм некадърен. В България преживявах, може би не много охолно, но другаде става мъчно. Не мога да вадя зъби, нито да слагам подметки. От механика, фрези и стругове не разбирам, а и от каквито и да са машини и машинки. Не карах кола, а велосипед за първи път в живота си купих в Америка на 38 годишна възраст.

В България нямах проблем, главно понеже там беше невъзможно да не работиш. Сега хората мъчно могат да повярват, че спираха и задържаха хора по улиците, трамвайни спирки и кафенета, за да им проверяват личните паспорти. Тия, зелените, които съдържаха по 16 страници в които бяха отбелязани освен личните ти данни, също къде живееш и къде работиш. И ако те хванат през деня те питат защо не си на работа. Лъжехме, че сме студенти, но и това не вървеше понеже не беше отбелязано в паспорта.

Освен това, като неблагонадежден изискванията ми бяха минимални, а и въпросите бяха така фино уредени, че каквото и да работиш повече от стотина-сто и петдесет лева няма да ти платят. Лекари, инженери и архитекти вземаха колкото помощник-тракторист. И съвсем малко повече отколкото работник III  разряд.

Вярно, имах висше образование, бях завършил английска филология, но и в България не ми даваха да преподавам в училище, или университет, какво остава в Стокхолм – да предавам английски на шведи? И разбира се, никой не ми е виновен, да съм си опичал акъла. Не че се оплаквам, от мен по-щастлив нямаше, но бях станал проблем за шведската държава. Така мислех, но и това не беше вярно. Пука им на шведите, по това време им трябваха бачкатори и индустрията им се развиваше с бесен темп. Тогава и забогатяха. Ама много. Все ще ми намерят нещо, ще ми вземат „принадената стойност” а-ла-Маркс, а и аз ще бъда доволен. Ала не бях. Не смея и да им кажа, че съм работил в строителството, пак ще ме бутнат при арматуристи и бетонджии.

Първо ме настаниха в един Фолксваген сервиз, огромен, щото им казах, че разбирам от коли. Аз не мога да карам, какво остава масло да сменям. Две седмици – и чупка! После в един завод да работя на струг, казвам им не знам и не мога, не, ще те научим. Как ще ме научиш братко, когато аз съм с две леви ръце.

Хеле, накрая ми намериха работа във фабрика за батерии на „Ериксон”. Те са кажи-речи най-големият бизнес в Швеция. Там трябваше да запоявам връхчетата на едни големи батерии, идваха в една огромна и тежка тепсия, пълна с топла вода и досега ми е мъчно да си представя какво точно се искаше от мен да правя.

Не вдигат ръце, не ме оставят, ще ме учат да ставам работник, ама не ме бива, не ме бива, бе хора. Станах нещо като прислужник-метач-пазач в една друга фабрика и се родих. Лека работа, нямам майстори на главата, топло, иначе температурите навън са минус 25. Така изкарах до пролетта. Но вече почва и моето царство.

Бях понаучил езика и нравите, госпойците и завъдих приятели шведи. Рано беше още за политическа коректност, така че ме гледаха малко по-така. Като седна в автобуса, по-възрастните, особено лелки не сядат до мен, мургавичък съм си, а те се различават, познават се, тоест аз съм този, различният, но нали съм свикнал да ме подмятат и да си трая, не ми прави впечатление. Отбелязвам го само.

Станах самостоятелен и скъсах отношенията с бюрата за работа, оттам и с квартирите. Така беше уредено, че предприятието, където работиш се грижи за квартирата ти, имат договори със сами живеещи шведи, които дават стаи под наем и ти си полу-самостоятелен. Но като загубиш работата трябва да си търсиш и квартира. За мен добре дошло.

С връзки и познати намерих най-хубавата работа, която съм имал в живота си – постъпих в Стокхолмското гробище, станах значи гробар! По-щастлив не съм бил! Лятно време в Швеция е рай, само три месеца, но са златни, топло, даже горещо и има плажове. Работя гол до кръста и бос по гуменки. Не заравям мъртавци, понеже е специализирана дейност, но се грижа за поддръжка на гробовете. С машинка кося тревата, подравнявам, гледам цветята и садя нови, тънка работа. А парите? Двойно и тройно колкото взимах по фабриките, много пари. Защото е държавна/общинска работа, само за шведи и синдикално устроена. Много високи заплати, страхотни пенсии и т.н. При назначаването ми казаха, че ще бъда само до 15 септември, когато свършва сезона на отпуските, фактически замествам щатните служители. Но толкова ме харесаха (и аз ги харесах), че с мъка се разделиха с мен и ми казаха, че ми пазят местото до другото лято.

Вече богат и със самочувствие веднага намерих друга работа – станах склададжия в Gummi och Mackin “India” A.B. – магазин за автомобилни гуми. За по-малко от месец станах началник-склад и почнах да командувам 8 души – ти тука, ти – там. Понеже бях единственият, който можеше да разчита и пише разписки и товарителници, другите бяха чужденци и малограмотни шведи.

Излязоха ми документите за Америка и аз пиян от щастие, свеж, бодър и с пари напуснах гумите и заминах за Париж. Питах в посолството докога важи визата, казаха три месеци и аз ги прекарах в Германия, Франция, Белгия и Холандия. Тогава нямаше Европейски съюз и Шенген и от страна в страна имаше нужда от визи, но аз имах шведски документи (квази-паспорт) и нямах проблеми. Само в Париж ме спряха два пъти от полицията. И досега са полицейска страна.

 Проблемът – мухата в супата – обаче.

Бях се отбил при г-жа Ригз в IRC и тя ме погледна някак изпитателно. Усмихна се и – ни в клин, ни в ръкав – Абе, вие, българите, май обичате сами да си уреждате сметките…? Нищо не разбрах и сигурно съм я зазяпал. Измънках нещо, но подозрението ѝ се усили. За какво става въпрос? Ама не знаете ли, нали сте българин? Да, разбира се, съм, какво има?

Не знаете ли за убийството в Йотебори (Гьотеборг, Gothenburg)? Не! И жената ми обясни. През март 1965, пет месеци преди да пристигна в Швеция, двама българи убили трети. Кой, как, защо? Каза ми, че се установило, че убийството има политическа окраска. Било вулгарно и по зверски начин, главата на убития била смазана от тухла. И аз не знам? Не, не знам, за първи път чувам, даже в полицията не са ме питали.

С г-жа Ригз се бяхме опознали и имахме взаимно доверие. Обясни ми цялата работа и ме отрупа с вестници по случая. Ставаше въпрос за Никола Атанасов, председател на Българския Национален Фронт (БНФ) за Скандинавия. Не го познавах и я помолих да ме свърже с него. Този път тя измънка, ще види какво може да се направи.

Не беше лесно да се срещна с Атанасов, понеже той с жена си и невръстния си син беше под полицейска закрила и на неизвестен адрес. Но с нейна помощ и гаранция успях да го открия и да го уверя, че съм Окей. Станахме първи приятели, запазихме отношенията си до смъртта му – след повече от 40 години. Постъпих в БНФ там и тогава, още пазя членската си карта: Bulgarian National Front in Sweden, Box 3033, 137.03 Skarholmen, Stockholm, Sweden, No.45 Medlemskort 1966. И съм много горд. Бил е винаги мил и лоялен към мен, беше и на моя страна при разкола във Фронта през 1991.

Бил е и до края си остана травмиран от убийството, за което твърдеше, че е било насочено срещу него. Убитият е бил негов секретар, а двамата убийци са били членове на БНФ и явно комунистически агенти. Бяха ги осъдили на 8 години затвор и са били освободени след няколко години – според Кольо Атанасов – със застъпничеството на Н.В.Симеон от Мадрид, заради което Кольо беше особено недоверчив към Царя.

Не знам нищо повече, не съм напълно осведомен, но и досега смятам, че този въпрос, както и въобще посегателствата срещу други българи в емиграция съвсем не са разплетени и изяснени. А те не са малко и Чадъра и Джери Марков е само върхът на айсберга. Има поне още 20 за които имам сведения.

Никола Г. Алтънков

29 януари 2021 г.