Познавам Вивиана Асса още от времето, когато работеше във в. „Ние жените“, където често публикуваха мои материали. Оттогава измина много време, вестникът се преобразува в списание, а аз пък започнах да пиша за в. „Всичко за жената“. В началото на тазгодишното лято прочетох, че е издала книгата „Моят Шабат“ (2020). Много исках да я намеря и да я прочета. Обяснимо е, защото познавам авторката, а и заглавието ми бе твърде интересно. Чудех се, какво означава Шабат, но не се сещах да погледна в Гугъл, защото мисълта ми бе заета с желанието да намеря книгата. Исках да се запозная със стила на авторката. Търсех я в книжарниците, но изглежда други по прозорливи и упорити читатели все ме изпреварваха, докато в края на 2021 година най-после и аз успях да се сдобия с нея.
Прочетох я и останах поразена. Изненада ме спокойният плавен изказ на текста. През цялото време докато я четях тя поднасяше не само на своите деца и внуци спомените си нежно и с внимание, но и на нас читателите разказваше приказки за техните прапра баби и дядовци. А това се случваше само на Шабат – свещеният съботен ден, но за авторката той е вечер, когато всичко е притихнало, а тя излиза на терасата. Тишината е легнала в клоните на дърветата и само от време навреме току се обажда някоя птичка. „Дъщеря ми шета около масата, вечерята е приключила и аз се оттеглям горе на терасата, любимото ми място, почти в клоните на дървото“. А друга вечер между клоните на дървото вижда луната, която я наблюдава, връщайки я години назад в детството. „Обичам тези вечери“ – пише авторката и започва своя разказ за отминалото време, в което са живели нейните близки, приятели и роднини.
Авторката посвещава книгата си с много топлота, обич, уважение и преклонение на родствениците си, които отдавна са напуснали този свят. За мен тази книга е по-скоро една своеобразна автобиография, чрез която Вивиана Асса ни показва, че този жанр има различни композиционни форми. А в това е чарът на тази книга. С нея авторката сякаш ни подсказва, че ако искаме да пишем за рода си, можем и по друг начин: „Например, ето по този, но той е мой, а вие измислете друг, може да бъде и по оригинален и поетичен, защото и в прозата има поезия. Природата е богата на идеи, вие само се огледайте и ще откриете себе си сред нея, но не подражавайте на никого, бъдете себе си“.
„Моят Шабат“ е втората книга на авторката, а чрез нея тя показва, че е един обещаващ автор, който не може да остане незабелязан.
Не мога да отмина следния текст: „Небесната Шабатна майка е запалила своите свещички. Покрила си е главата с воал от месечина…“ Какво невероятно изречение. В него има всичко: първо небесната, след това Шабатна, а после майка със своите свещички, а главата си покрила с месечина. Невероятно красиво изречение.
Чувала съм да казват, че дарбата идва точно, когато не я очакваме. Вивиана Асса е успяла да съзре напиращото у нея чувство да пише и го е „хванала“. Дарбата има различни форми на проявление. Тя няма граници и не може да бъде поставена в рамка. Не е ли същото с голямата ни поетеса Елисавета Багряна. Ако някой е чел книгата „Младостта на Багряна“ от Блага Димитрова и Йордан Василев ще се сети, че като снаха в първите години е трябвало да помага в домакинската работа. Свекърва ѝ е давала да бели картофи, но стиховете идвали неканени и в неподходящо време и знаейки това тя винаги е носела молив в джоба на престилката си, а листът бил скрит под покривката на масата. Дарбата не може да се контролира, тя рано или късно се появява. Ето какво казва по този повод акад. Иван Тодоров: „Аз мисля, че дарбата е от Бога. Може да има и алгоритъм как да се прояви, да не се загуби, да не се убие. Т.е. освен дар Божи, човек трябва да има и някакъв устрем“. Предусещам, че нашата авторка е набрала скорост и за още редица книги, които ние читателите вече очакваме.
Начинът на писане на „Моят Шабат“ до известна степен ми напомня и за творческата зарядност на поетесата Дора Габе. Вивиана Асса пише, когато наоколо всичко е притихнало, дори и птиците са заспали, а Дора Габе се събужда вечер и както самата казва започва да пише: „Сякаш някой друг ми диктува стихотворенията“. Ето това е дарбата.
Но да се върнем отново към книгата на авторка. Тя пише тази книга с една единствена цел, а именно: децата и внуците ѝ да знаят откъде произхождат, какви родственици са имали и как те самите се вписват в голямото семейство на честни и почтени хора.
Вивиана Асса разказва с особена обич и уважение за своята леля Клара: „Тя беше много сладкодумна и артистична жена. Обожавах да я слушам. Имаше пълни, чувствителни устни и изхвръкнали напред големи зъби, но много живи очи и чаровна усмивка. Когато бях по-малка, така си представях, че изглежда вълкът от „Червената шапчица“, който се прави на бабичка с големите си зъби. Тя редовно ми проверяваше уроците и понякога ми се караше. Беше много забавна и прекрасно имитираше…“
Не само за роднините си пише авторката. Дълбоко емоционален спомен е запазила и за учителите си от Славейковото училище в Бургас, като Хлебович – учителят по физкултура, Тотев по математика и разбира се за класната си ръководителка Рашева. Тя „беше дребничка жена с живи очи и щастлив характер. Имаше дарбата да общува с децата, да прави смешки и да имитира…“ Какви прекрасни ученически години, които остават в съзнанието на авторката и до днес.
Нека кажем, че в книгата ѝ намират място и спомените ѝ за близките на съпруга ѝ Румен Леонидов, за неговите баба Райна и дядо Коста, интересен човек с колоритен характер, за изпълненото ѝ от напрежение сърце при срещата ѝ с родителите му, както и за майката и бащата на съпруга ѝ. Оказва се обаче, че тя е не само очаквана, но и заобичана от самото начало на срещата им, а как може да не е, след като тя самата е внимателна, обичаща и обичана. Подробно ни запознава и с прадядото на съпруга си Леонид Янков, македонски войвода, чиято история е твърде интересна и затрогваща…
В книгата си Вивиана Асса описва и срещата на папа Йоан Павел Втори с еврейската общност на 24 май 2002 година в София, в деня на двамата братя равноапостолите „Св. св. Кирил и Методий“, с пророчицата Ванга, с писателя Йордан Радичков и с още много други интересни и известни имена. За тях тя пише с радост и възторг, защото срещите я обогатяват и извисяват, като онези вечери, когато е на терасата, наблюдава луната и светещите свещички по небето.
„Чирик, чирик! – и свада в клоните с кратка борба. Няколко перушинки паднаха с плавни пируети върху тревата на терасата. „Шшшшт! Тихо! – смъмрих ги. – Всички спят… Връщам се при уроците на моя шабат“.
Мария Антонова
