МОЦАРТ И АНЕСТЕЗИОЛОГИЯТА, проф.д-р Венко Александров

Сега ще падне смях, както в прочутия анекдот „Советский слон – самый лучший в мире” и „СССР – страна слонов”. Но да припомня. Когато генерален секретар на ООН беше египтянинът Бутрос Бутрос Гали и Африка беше „на мода” – в онези тоталитарни години за нас, българите, клапа за свръхналягане (анестезиологичен термин) бяха анекдотите. Та по време на това председателство ООН обявило конкурс за написване на книга за слона, щото той, нали, е африкански предимно. И различните народи предложили издания съответно озаглавени: Франция – „Слонът като любовник”, Германия – „Слонът като войник”, Италия – „Слонът – оперен певец”, България – „Малкото, недъгаво слонче преди 9-ти септември и могъщият слон след 9-ти септември 1944”, а Русия щото „большая” предложила две книги, горецитираните „Советский слон – самый лучший в мире” и „СССР – страна слонов”.
Та аналогията с моето заглавие „Моцарт и анестезиологията”, макар да изглежда смехотворна, всъщност никак даже не е, защото:

През 1779 г. д-р Фридрих Антон Месмер от Виена публикува книга, вдигнала голям шум сред обществото, озаглавена „Претенции, свързани с анималния магнетизъм”. На пръв поглед нищо кой знае какво, но практически с голям резонанс, защото в Европа за пръв път се използвала хипнозата, за да се повлияят определени индивиди и представете си, да се извършват безболезнено, под хипноза иначе болезнени манипулации, та и операции дори. И когато нещо е модерно – то си е модерно, иначе казано – наплив от пациенти, слава и пари, разбира се, а и не само това.
Д-р Фридрих Антон Месмер препуска по цяла Европа, привличана винаги от новото и модерното, като къде въодушевява, къде дразни и даже ужасява други. Е да, ама къде е Моцарт тук, анестезиологичния намек го видяхме щото. Този Месмер, дал име на едно цяло анестезиологично-хипнотично направление, наречено месмеризъм – учтив и любезен според едни човек, а според други – голям мошеник, е проникнат от масонските идеи. Самият той е масон и запален меломан. На един прием у княз Голицин среща Волфганг и баща му. Княз Голицин е посланик на руската императрица Екатерина Велика във Виена.
Д-р Месмер поръчва на 12-годишния Моцарт да му напише една малка опера, която да постави следващия месец в частния си театър. Ако вземем да разсъждаваме, трябва да се запитаме: първо, как така за един месец, и второ, какво знаете вие за анестезиологията и анестезиолозите и после, къде остана: ама как така на дванайсет години? Неведоми са пътищата господни, нали! Всъщност операта „Бастиен и Бастиена” е написана точно навреме според поръчката, но реално само за една седмица, и то след като доктор Месмер, с магическите си ръце, успява да излекува младежа от тортиколис – изкривен врат поради простуда, получeн вследствие на течението при отворения прозорец на каляската.
На 1 октомври 1768 г. Волфганг е блед и раздразнителен. Операта му ще бъде изпълнена същата вечер в частния театър на д-р Месмер в дома му на улица „Ландщрасе” № 261. Либретото е на Фавар и е пародия на едно произведение на Жан-Жак Русо – „Селският гадател”. Историята е, разбира се, любовна. Бастиена отива да се съветва със селския гадател Колас, защото има усещането, че нейният любим Бастиен ще я изостави. Гадателят я съветва да се покаже хладна към любимия, но младото момиче не може да устои на нещастния вид на Бастиен при това нейно поведение и му признава хитрината си. Двамата влюбени се помиряват под бдителния поглед на селския гадател Колас.
Спектакълът е истински триумф. Аплодисментите не спират и момчето композитор е извиквано многократно да се поклони на сцената, придружено от своя родител. Едно младо момиче, придружено от абат Фоглер – професор по музика към двореца, подарява на младежа букет от бели цветя.
Този успех във Виена е от изключително значение за Волфганг. Изтощен до крайност от безсънните нощи и тревогите преди премиерата, той освен това току-що се е посъвзел от вариолата, която сестра му Нанерл, му предава предната година.

На всичкото отгоре, Моцарт баща и син по това време са жертва на едно мошеничество. Импресариото Алифаджио, завършил между другото живота си в затвора, им е поръчал музика върху един текст на Голдони със заглавие „Мнимата наивница”. Либретото е написано от Колтелини и Волфганг работи усилено четири месеца за обещано възнаграждение от сто дуката, които никога не получава.
Леополд подозира, че пръст в тази работа има Кристоф Кристоф Вилибалд Глук, въпреки че Моцартови слушат с възторг операта му „Алцеста” и се възхищават истински от Глук.
През 1769 г. Моцартови предприемат едно голямо пътуване в Италия. Този път пътуват само баща и син. Нанерл остава в Залцбург. Тя е на осемнайсет години и е високо ценена в родния си град като учителка по пиано. Освен това печели твърде добре и семейството не може да се лиши от този доход.
Волфганг дава редица концерти в много градове на Италия и е оценяван изключително високо. Вестник „Газета ди Верона” пише: „Нашият град не може да се спре да акламира и се възхищава от великолепните музикални качества, които притежава едно немско момче на 13 години – Волфганг Моцарт, което е капелмайстор в Залцбург.”
Точно тук Волфганг сменя немското си име Годлиб с Амадеус, което звучи много по-разбираемо и по-италиански, разбира се. На сестра си и майка си той пише от Италия много писма, пълни с каламбури и закачки, които твърде често, меко казано, силно миришат на скатол* и бактериум коли**(скатол – вещество, с неприятна миризма образуващо се в дебелите черва, а бактериум коли – нормална флора, населяваща дебелите черва).
Но това е характерно за гения.
В Кралската филхармонична академия в Мантуа, юношата изнася концерт-маратон, където свири четиринайсет Луиджи Бокерини собствени пиеси, както и много пиеси на други композитори. Той свири също в Милано, където е с баща си в началото на февруари. Карнавалът в града е в разгара си и Волфганг слуша много произведения на Пичини и Луиджи Бокерини. В Милано Волфганг се запознава с учителя на Глук, Джан Батиста Самартини.
В Парма се запознава с прочутата из цяла Европа певица Лукреция Ауджиари, известна с изключителната плътност на вокалите си. Плодотворен за Моцарт е и престоят му в Болоня, където е представен и получава известно време уроци от бащата на музикологията, големия теоретик и майстор на контрапункта, Падре Мартини. Във Флоренция Волфганг се сприятелява с един цигулар виртуоз на неговата възраст, Томас Линли и той също дете-чудо от Англия.
За Великден 1770 г. Моцартови са пред портите на Рим. Рим е целта на пътуването на Леополд и той е искал да попадне там точно по време на Страстната седмица. На 11 април Леополд и Волфганг слушат „Мизерере” на Алегри в Сикстинската капела.
Волфганг е смаян от произведението. Музикантите, които изпълняват месата, са предупредени под страх от отлъчване от църквата да не изнасят щимове от нея или да Моцарт на пианото ги преписват, поради което нотите са пазени особено внимателно. Когато след месата Моцартови се прибират в хотела, Волфганг тайно я записва бързо по памет и при повторното им връщане в Сикстинската капела, я вади от шапката си, за да свери точността на своето копие за голям ужас на баща си.
Дами и господа, касае се за 5-гласна меса. Какво да коментираме?!

В Рим няколко седмици по-късно кардинал Палавичини награждава Волфганг с „Кръст на кавалер на шпората” от името на папа Климент XIV. Падре Мартини го обявява за член на престижната Кралска филхармонична академия на Болоня, нещо изключително, понеже в нея не се допускат ненавършили двайсет години. По същото време Волфганг получава поръчка да напише опера „Митридат, цар понтийски”, по трагедията на Жан Расин. Сюжетът е от времето на Римската империя. Понтийският цар Митридат се бори против хегемонията на Рим.
Трагичното развитие на събитията, разбира се, е усложнено от допълнително прибавена любовна драма. Премиерата е за Коледа в Скала ди Милано. Милано посреща гениалния младеж с ентусиазъм и успехът на операта е пълен. „Още на първото представление, пише Моцарт, арията на примадоната беше бисирана, нещо, което в този оперен театър не се случва често” (108). В резултат на този успех филхармоничната академия във Верона избира Моцарт за свой член.
Даденият на Моцартови отпуск от архиепископа е изчерпан отдавна и бащата и синът поемат към Залцбург. Те пристигат там през март 1771 г. след повече от година отсъствие. Че то май такива отпуски имаше само в тоталитарната наша битност и то за „избрани глави“. Те, ако си спомняте все още, тогава се наричаха „творчески“. Разбира се, аз не се наемам по никакъв начин да оценявам „творенията” в смисъл на постижения, пък и не това е задачата ми тук и сега.
От март 1778 г. Волфганг е отново в Париж, този път с майка си, Анна-Мария. Писмата, които тя изпраща на съпруга си Леополд оттам, са пълни с аромат на скатол и бактериум коли, навик, изглежда, характерен за тази фамилия, или може би днес ние придаваме на това смисъл, какъвто в онова време не е бил нещо кой знае какво.
Та Моцарт по цял ден е в движение из Париж, като се стреми да привлича почитатели, да дава уроци на проминентни ученици, да събира хонорарите от тях. Той особено много иска да получи поста на органист в капелата във Версай и когато след много усилия го получава, се отказва от него, неизвестно защо. Майка и син са настанени в една малка стая с прозорец към вътрешен двор в квартала Марé, в която почти не прониква светлина. Волфганг е винаги навън, а Анна-Мария стои сама в стаята. Няма с кого да разговаря, понеже говори само немски, а този език в Париж не е на мода. Тя споделя със съпруга си в едно писмо: „Аз стоя сама тук по цял ден. Волфганг трябва да композира, но аз почти не го виждам и вероятно ще забравя въобще да говоря” (109). Поради самотата, липсата на контакти, тъмнината в стаята, която не ù позволява дори да плете, Анна-Мария изпада в депресия, после в тежка меланхолия и твърде много „анемизирана”, умира на 3 юли. Когато Волфганг разбира, че майка му е твърде болна, почти не напуска стаята в продължение на две седмици, като води при нея лекари и аптекари, които обаче не успяват да я спасят. Усилията, и техните, и неговите, са напразни. Тя набързо бива опята в църквата „Сент Йосташ” и погребана в гробището „Свети Йоан”, близо до Латинската порта, придружена само от сина си, облечен в траурните за Париж червени дрехи. 175 години след смъртта ù през 1953 г. в църквата „Сент Йосташ” бе поставена възпоменателна плоча, която можете да видите и днес. Гробът ù е изчезнал след толкова войни – някои световни, с милиони жертви. Това е…

Моцарт остава сам в Париж, объркан и уплашен – за пръв път истински сам и много дни не се решава да съобщи на баща си тъжната вест. Когато го прави, пише: „Това бе най-тъжният ден в живота ми. Майка ми, скъпата ми майка, я няма вече” (108).
Писмото обаче завършва странно: „Да се помолим на Господ, нашия Бог, за душата ù и да се обърнем към други мисли – всяко нещо със своето време” (108).
Какво е това „прагматично” заключение? Липса на чувствителност и състрадание, лековерност – гадай, ако искаш. Клетата Анна-Мария – измъкната от провинциалния си живот в Залцбург, но живот все пак осигурен – да дойде да умре мизерно и анонимно в Париж… Но за да разберем най-точно пълното отчаяние на Моцарт от самотата след тази смърт, трябва да си припомним как звучат сонатите, писани от него по това време, тази в ми минор № 21 К 304 за пиано и цигулка, и особено соната за пиано № 8 в ла
минор К 310. Само няколко фрази от музикално-теоретични изследвания на тази музика искам да ви цитирам. „Очертава се брутална и дива бездна от звуци; втурване и лутане във всички посоки до обезумяване от мъка и тъга” (34, 35). Това е музика без поръчка или по-точно по съдбовна поръчка, чрез която музика той, в тези трагични дни говори със себе си. Това е всъщност, което остава реално. Всичко друго може да се нарече спекулация, а и нали трябва да внушаваме оптимизъм, което с музиката си той прави непрекъснато. Тъй че основното в случая е мълчанието. Аз съм твърдо убеден, а и често съм го казвал, че човекът най-добре общува мълчейки…

Очаквайте продължението