ЗА „АВРАМОВИЯ МОСТ” НА ВИВИАН АССА
Ели е за убиване,
Ели е за гилотиниране,
Защото изостави мъжа си?
И всичките си деца.-
И се хвана с комисар.
Аман, аман, Ели!
Никой не те иска!
Понеже си целувана,
По устните нахапана!
(Амане, от градския фолклор на Смирна, от началото на 20век)
Чак до смъртта си през 1969г. в Кокиня – Пирея, Ели Тенекиду от Вурла – Мала Азия, отрича,че е имала връзка с турски върховен чиновник – съдия. Не е искала и по смъртно над паметта ѝ да тегне клеймото от простъпката ѝ. Дали изкуството преписва живота, или животът в своите кошмари се старае, да надмине изкуството? Във всеки случай Вивиан Асса, в книгата си Аврамов мост се опитва да сънува сънищата на дядо си – гранпапа Михаел, да проникне в целия този лабиринт от премълчавани пред децата семейни тайни, недоизказани, и потулени истини и полуистини, обитаващи в най-тъмните ъгли на съзнанието ни. Една семейна сага в която търсим отговорите най-често за неудачите, но също и за необяснимите си подбуди и желания, които предопределят нашите на пръв поглед неосъзнати постъпки.
Женската изневяра е една от големите теми на световнта литература. Именно женската, понеже в патриархалното общество мъжката не се счита за грях, а за лекомислие или каприз. Тя е непростима, понеже жената изправя снага не само срещу мъжа – господар, но и срещу цялото общество, отредило ѝ (без да я пита) само ролята на майка и пазителка на семейната чест. Два велики романа от 19 век имат за своя основна тема този „грях“ – „Мадам Бовари” на Флобер и „Анна Каренина” на Толстой.
И до днес са от най-четените произведения. В своята книга Вивиан Асса, не фокусира върху изневярата, при все че нейната героиня извършва далеч по-тежко „престъпление”. Жена от малцинство, изоставя мъжа и децата си, прелюбодействайки с друговерец!!!, което прави деянието ѝ в очите на тогавашното общество още по-осъдително. Скандалът е потресаващ. Авторката обаче, сякаш не се интересува от сензационната страна на нещата. При нея изневярата е естествен ход в търсенето на човешкото щастие. Двамата ѝ герои просто искат да бъдат щастливи и преследват щастието си, всеки по своя си начин, имайки обаче съвсем различни представи за него.
Това е и основната тема на творбата – търсенето на щастието. За главната героиня Бука
Декало – това са властта и парите. За нейния съпруг Аврам Фано – любовта. При все хубавица с неотразим чар „красивата еврейка” Бука е без зестра, което не ѝ позволява много да избира. Аврам е буден, особено контактен, одухотворен и приятен, но той също не е богат. В борбата за извоюването на щастието се разгръщат и провяват характерите на героите: Авторката не ги описва, а ги оставя да се изявят с делата си и читателят сам да ги охарактеризира. Така, водещият герой – Аврам е добър, с добрина стигаща до безхарактерност или раболепие (Вивиан Асса е безпощадна, когато рисува поведенческите нюанси на героите си, стигайки до мрачни, психологически дълбини напомнящи Достоевски!!!) Аврам непрекъснато предлага помощта и услугите си, дори и на хора които не се нуждаят от тях. Той сам въвежда в дома си Мехмед – бъдещия похитител на жена му. От своя страна, съпругата му Бука, въпреки и напук на бедността си е властна и манипулативна. Тя е родена господарка, живееща в бедност.
Манипулативността ѝ особено се проявява, когато се старае да изкупи вината си от изоставения си син. Не сме наясно кое надделява – страданието на майката избягала от детето си, или притаената пресметливост и ловкост в желанието да изкупи вината си. Докато нейния характер остава сравнително постоянен в целия ход на сюжета, този на мъжа ѝ търпи развитие. Бедният амбулантен търговец Аврам, който обикаля по селата за да продава жалката си стока, дори не предполага за страданието, което ще се принуди да изживее. То ще дойде при него по-късно и тогава ще се извиси като истински трагичен герой, надраснал времето и произхода си. Библейският патриарх Аврам (името означава „възвишен баща”), по Божия воля променя името си на Авраам, (баща на народи) след като приема обета на обрязването и се сдобива с първородния си син Исак. В повествованието на Вивиан Асса, патриархът на рода, ще стигне до трагичното величие едва след като го напусне жена му. Тогава чак ще стане Авраам! На пръв поглед продължава бедното си съществуване, в което основна черта на характера му, въпреки неудачите, продължава да е добротата. Обикновено преживените неправди правят хората зли. Истински, големите нещастия ги правят мъдри, съпричастни към страданията на другите. Аврам се лута в живота, докато една буря не го застига при брода на Мандренската (сега Средецка) река. Един беден, провинциален крал Лир е застигнат от бурята. Сякаш самото Провидение го води натам. Неговата мисия е да премине този брод на човешките страсти (използвам думата в библейския и смисъл – като страдания.) за да намери, там, в мътните талази на небитието, своята любов, да ѝ прости и да продължат заедно. Пак там – в небитието!!!
Описанията на преживяното от героя са невероятни по своето проникновение като психология и дълбоко поетични по своя изказ: „Често в душата на Аврам се настанявала подобна безутешна тъга, която с невиждана жестокост стягала като колан гърдите му. Налягала го като тежка мъгла, притискала гърлото му и не му давала глътка въздух. В такива моменти Аврам ставал сприхав и неуправляем. Болката му го правела силен, а гневът му ставал убиец.”
Авторката не се задоволява само да предаде реалистично последните мигове на Аврам. Описанието ѝ е особено поетично, с онази страшна и дълбока поетика на смъртта: „Букаааа – извикал Аврам, – прости мииии, аз се провалих. Ела при мен и ще се поправя. Ще събера парчетата минало и ще започнем отначало. Моля те, киридааааа! От устата му излезли безброй мехурчета, които се увили като бисерна огърлица около шията на неговата невеста. Той я гледал с вдъхновен поглед. – Ще си стъпя на краката, обещавам! В живота си съм направил много грешки, но ти си най-правилната ми постъпка. Не ти се сърдя за нищо. Исках да го знаеш от мен. – Бука го хванала за ръката и го повела по дъното на реката, като тръгнала след няколко красиви рачета, които вървели по рачешки назад. Но в този момент Аврам точно това искал. Искал да се върне назад във времето”
Съвсем различен е подходът в изобразяването на другия основен характер – този на Бука. Нейни върховни мигове, донесли ѝ безусловни победи, са миговете прекарани със свекърва ѝ в хамама. По-късно ще повтори сценария – пак в хамама, със своята снаха. Останах дълбоко впечатлен от изобретателността на Вивиан Асса – да създаде тези две сцени. При мъжете едно такова съвместно преживяване е немислимо. То би донесло само конфронтация и подозрителност. Явно съвсем друг е женският начин на мислене и най-вече на емоционално възприемане на нещата. По-възрастната и младата жена са голи, нищо не може да прикрие телесните им несъвършнства. Те се оглеждат мълчаливо и изпитателно, сякаш голите им тела са откровението на вътрешния им мир.
И в двата случая побеждава Бука. Свекърва ѝ, а също и снаха ѝ признават нейното превъзходство. Тя е по-хубава, тялото и все така запазено и силно и те са принудени да се примирят и да я приемат. В единия случай свекърва ѝ приема, считания до тогава за неправилен избор на сина си. В другия, нейната снаха е принудена да приеме „недостойната“ майка на мъжа си: „Досега Бука не бе виждала такова великолепие от мрамор и чучури от излъскан месинг. Докато младата жена оглеждала пространството, премрежено от мъглявината на гъстите изпарения, Джевидан разсъбличала с поглед снаха си. Тя добре знаела, че е много важно да види как са сложени коремът, гърдите, ханшът, коленете, шията, плешките… под дрехите на тази еврейка. И да разбере какво точно е привлякло нейния Мехмед, за да я дари с щедростта на ласките и на портфейла си. Бука видяла този поглед, въпреки че била с гръб, и тутакси разпуснала, уж случайно, фуркета от косата, която се свлякла с цялата си тежест над добре оформените ѝ рамене.“
Със снаха си, Бука отива на хамам в Бургас. Цитатът е дълъг, но си заслужава да бъде прочетен до край: „Сред изпаренията на горещата вода пред Виктория блеснало голото тяло на свекърва ѝ. Двете жени се огледали. Младата жена била удивена от стегнатата плът на Бука. Всичко по нея било все още хармонично. Ето защо омагьосва мъжете тази изкусителка, си казала тя и се отдръпнала встрани. Умната Бука прочела мислите ѝ и включила пълната палитра от тактики за привличане. Мисълта ѝ била бърза, като подплашена змиорка във вир, а тялото ѝ се движело флегматично и бавно като на сцена. Бука винаги е знаела цената си и е усещала полепналите по тялото си погледи, много често пълни с възхищение или гняв. Банята било мястото, където е изтръгвала благоразположението на жените, които е трябвало да подчини на волята си. Там ги е съблазнявала със своите лениви и отмерено точни движения, за да ги привлече на своя страна. Така преди много години спечелила и свекърва си Джевидан и станала нейна любимка сред зълвите. Така постъпила и сега със снаха си. Сред голотата в хамама сякаш е по-лесно да се добереш до съкровението на всеки. Помагала на снаха си да си изтрие гърба. Изливала с тасове водата върху бялата като каймак кожа с внимание и любов. Масажирала тялото ѝ равномерно и после се отпускала в басейна под чучура, сякаш да отмие мръсотията и в душата ѝ. Било като спектакъл.“
Гибелта на Аврам в реката и Хамамите на Бука са двата сюблимни момента за авторката в текста. В тях тя показва цялото свое майсторство. И двата са свързани с водата – водата, която непрекъснато се променя и която е като времето, което всичко отмива. Кулминацията в сюжета е другаде, при срещата на Бука със сина ѝ Михаело, много години след това, когато тя е овдовяла, а той вече има свое смейство. Обвинявана със сълзи от сина си, тя също плаче, но дали е от разкаяние или просто и се иска да изглежда добра и страдаща жена, най-вече в своите очи. В крайна сметка синът ѝ и прощава.
Колко лесно е да обвиняваме родителите си и колко сладко да им простиме след това! Нима му остава нещо друго? Преди да избяга Бука на три пъти е тръгвала и на три пъти се е завръщала. Кое е надделявало в мислите ѝ: чувството, че не е обмислила всички детайли и греши в преценката им, или чувството че прегрешава? Едва ли не за да изкупи вината си, при последната им среща тя дава на сина си пари – парите на Мехмед, заради които е причинила на себе си и на сина си страданието.
Силата на това произведение, не е само в добре подбрания сюжет и в майсторки изградените характери. Определено, повествованието е интригуващо и силно. Чете се на един дъх. Езикът е пестелив, но образен и ярък. Отделните глави, с философската си натовареност напомнят притчи. Когато е необходимо обаче Вивиан Асса разгръща своя писателски талант и описанията и стават поетични.
Аврамовият мост е дъгата на добротата, по която се минава над бурните води на житейските ни страсти. В крайна сметка добротата, а не красотата ще спаси света. Красотата е хармонията на формите, симетрията при подреждането на въглеродните атоми в диаманта. Добротата е хармонията в човешките отношения, малка искрица в нас, дошла от пламъка на Висшето милосърдие.
Една силна и малко тъжна книга за доброто, опрощението и любовта.
Христос Хартомацидис
