Морето си отива, три къси истории от Анет Христова

Анет Христова е родена на 26.06.1970 в София. Била е студентка по Английска филология, СУ „Климент Охридски“. Има магистратура по Английска филология, Американистика и Южнославянска филология в университета на Саарланд, Саарбрюкен, Германия. Преподавала е в катедра „Английска филология“, СУ „Климент Охридски. Има аспирантура в Техническия университет в Берлин, катедра „Лингвистика“. Работила е  като преводач на свободна практика, в Софтуерна индустрия: T-Systems International, в Deutsche Bank: IT-Риск Мениджмънт, както и KfW-Bank (банка за развитие), а в момента е на работа в Union Investment (пенсионен фонд).
Живее и работи във Франкфурт, често идва и  в София.

Скрежно лято

Есента бе тъкмо на път да прекърши поредното лято, когато това се случи. В магичния момент щом дърветата, посетили слънчевия бал в златна или червена одежда бавно започваха да я събличат. Ние, децата, предвкусвахме удоволствието да разровим с крака шумолящия килим, който скоро щеше да покрие земята. А възрастните потънаха във важни задачи след лятната почивка.

Дойде време да се преместим в есенната къща. В нашата градинка, както наричахме малкия градски парк, имаше, разбира се, четири къщи. Есенната бе най-уютна, приличаше на индианска палатка, особено щом положехме върху храсталака, образуващ достатъчно голям за нас свод, куп боядисани от слънцето листа. Всъщност, този храст от вида на плачеща върба образуваше по-скоро закръглен, старинен купол, но ние упорито настоявахме, че живеем в палатка или шатра на шаман. Всяка година къщата изглеждаше различно, в зависимост от това кога ни бе обзело есенно настроение и докъде бяхме стигнали с приготовленията.

Първият ден в есенната къща бе незабравим, измислихме нови игри, имаше и още работа. После Весето изчезна. От днес за утре, просто така. Не я видяхме никога повече.

Бяхме я съзрели за последен път когато една по една напускахме къщата и се затичвахме сред облаци от смях към уютния, познат дом, построен от нашите родители, колкото и заети да бяха. Там нямаше непознати сенки и приключения, затова пък истинска храна и домашни, които ни чакаха търпеливо. В палатката Весела се беше заиграла с кукли или по-точно, със собствените си хартиени творения – родителите ѝ имаха ограничени финансови възможности и не можеха да ѝ купят кукли Барби, затова тя рисуваше момичета в най-различни тоалети, изрязваше ги старателно и си играеше с тях с часове. Имаха имена и свои характери, понякога им говореше повече отколкото на нас. Струваше ни се странно, че в седми клас все още играе с кукли, но тя настояваше, че това не са кукли и изброяваше имената им.

Няколко дни се надявахме, че ще се върне, но след като това не стана, и тъй като не беше ничия най-добра приятелка, не можехме да се обърнем към никого. Живееше на края  на квартала и ходеше в училище, което не познавахме. Видяхме, че родителите ѝ, които от време на време я бяха прибирали, говореха сега с други родители, но не и с нашите. Попитахме Лени, добрият дух на градинката, дали не я е виждала някъде. Лени винаги се катереше по дърветата и прекарваше повечето си време по клоните им, тъй като нямаше приятели – беше по-голяма от нас, но изглеждаше по-малка, защото имаше синдром на Даун. Винаги се усмихваше и искаше да ни каже нещо. Веднъж ни разправи, че ако стигне края на клоните на едно дърво и иска да стигне до клоните на друго, си изплита от листа вълшебно килимче и прелита до тях. Все пак разбираше колкото осем годишно дете и ни отговори много сигурно, че е виждала Весето.

– Сигурно имаш предвид отдавна?
– Не, скоро, съвсем скоро.
– Колко скоро?
– Вчера. И онзи ден. Завчера.
– Къде?
– Навсякъде. Под дърветата и в храстите.
– А на алеята?
– Не знам.

На другия ден градинката се бе превърнала в симфония от цветове и споменът за Весето започна да избледнява. Имахме много работа около есенната къща и преди да забележим, свършиха шарените листа, от които да подновим покрива или да направим одеяло за дивана. Тогава усетихме, че е време да помислим за зимната къща. Що-годе се преместихме – и дойде първият сняг. Тичахме шеметно в кръг, душехме с вирнати нослета снежинките и ги примамвахме с език, за да ги погълнем – зимата носеше бистрота, обновление и надежда за нови приключения. Снегът бодро хрускаше под ботушките, а ние гледахме с възхищение следите си. Най-после направихме и снежен човек. Разпределихме си ролите в зимния дворец и направихме ограда от откършени ледени висулки. В този ден изчезна Калина.

Лени отново твърдеше, че я е виждала и дори ни показа нейни следи в снега. Веднъж дори останали след нея червени капки кръв. Каза, ако не вярваме, да попитаме родителите ѝ, но ние не посмяхме, страхувахме се от истината. Отметнахме мислите за случилото се като прочетена страница и се съсредоточихме върху коледните подаръци. Накъдето и да погледнехме, зимата бе пръснала по стъклата рисунки от скреж и бе разляла по земята ледени пързалки. Рано сутрин, на път за училище, виждахме как снегът просветваше тайнствено на фона на още тъмното небе, предизвиквано от няколко улични лампи. Земята бе скрила дълбоко плодородието си в очакване на пролетна топлина.

Щом получихме първите мартеници, зимният дворец окончателно се разтопи. Време беше за пролетната къща. Тя бе приветлива и гостоприемна, близо до фонтана и до най-хубавите лехи в парка – те още не бяха цъфнали. Но ние си създадохме собствен рай от треви и цветя – най-зелената и най-пъстра къща под млечния път. Подслонихме  няколко бели камъка като наши домашни питомци – малки пухкави зайчета. Тайно се надявахме да поканят великденския заек, за да стигне до нас повече шоколад. Знаехме на тази възраст, че заекът не съществува, но вярвахме, че в тази къща стават чудеса. Следваща ни напусна Мила, това ни се стори много невероятно. Тя беше най-оправна и най-красива от всички, винаги следвахме нейната воля. Как ще се справим без нея? И защо не е между нас? Този път се замислихме и се спогледахме неуверено, сякаш се питахме кой от нас догодина ще бъде в есенната къща и кой не. Злати каза, че сънувала как пързалката-слон се разхождала през нощта и прегазвала всички, които още не са в къщи. А Ваня заяви, че от фонтана изпълзяват нощем змии.

Лятото дойде както винаги самоуверено и нажежено. С топлина, вълнения и ярки случки. Нищо не беше невъзможно, то бе господар на вселената и ние заедно с него. В лятната къща рядко се спирахме за дълго, безкраят ни канеше да го изследваме – всеки заден двор на къща, всяка люлка в парка и всяка пресечка бяха извор на изненади и въодушевление. Така и не забелязахме точно в кой момент Биляна се раздели с нас. Не каза довиждане, просто изчезна. Но ние се къпехме в детско безгрижие и неясни мечти. Не знаехме какво ще донесе есента. Ново училище, осми клас, дали там наблизо ще има паркове с толкова хубави къщи?

Едва след като всички се върнахме от море ги съзряхме – стояха ей така, сред весело обкръжение, близо до лятната къща – но изглежда, не я забелязваха. Весела, Калина, Биляна и Мила – с високо вдигнати конски опашки, дънки с огромни дупки, едната облегната небрежно на пейката, другата стъпила с крак на седалката, те се смееха звънко и клатеха глави сред порой от момчешки шеги. Обградени бяха от невидима стена, от нещо, което ние останалите не разбирахме, в което не бяхме посветени, от нещо извън нашия свят и полезрение.

Засмяхме и се втурнахме под буйните пръски на кръглия фонтан, намокрихме се до кости и се излегнахме сладостно на земята, за да изсъхнем под лятното слънце.

ШЕПОТ В СИНЬО

Първият поглед към морето, така дълго чакан, ме изпълни с първична радост и благоговение. Стоях на брега, а вълните си играеха и изкушаваха нетърпеливите ми пръсти. С десетилетията оставили по кожата слоеве от прашно, солено покритие, направили ме по-мъдър, по-опитен и богат.

– Румене, идваш ли? Трябва да обсъдим докрай плана.

Драмата на модерния човек е в многообразието от избори. Потискащо изобилие на алтернативи. Може би аз трябваше да стана поет, а не адвокат. Ето пак, скрито във вятъра, това настойчиво ехо от младостта. В началото имах странни сънища, бях палав и се бунтувах, с ясни представи за добро и зло, съчетани със смелост, дързост, непокорност и чар. Всеки разговор бе предизвикателство, всяка усмивка тайнствена покана. Животът бе пъстър килим и многоцветна загадка. Вероятно залезът ще ми разкаже дали я разгадах или попаднах в безкраен лабиринт. Вълните шептят смирено, искат да споделят нещо, само днес и тук. А на фона на жаркия пясък ме гледат строго моите най-стари приятели.

– Румен пак мечтае. Няма да дойде скоро.

Вятърът като че ли бе отшумял за днес и аз тръгнах замислено обратно към чадъра. Бяхме решили да подготвим пикник на плажа – една от идеите, които ни хрумнаха в дълъг разговор предишната вечер. Темата беше дали още сме млади, но дори да не сме, дали още сме такива в сърцата си. Замислихме се какво сме правили навремето дори в излишък, което днес веднага инстинктивно бихме отхвърлили. Защото няма кога, сега сме уморени, рисковано е или някой би ни го забранил.

Едната идея беше да останем будни до полунощ или рано сутринта – първото предизвикателство – и да приготвим достатъчно ядене и пиене за един пикник директно на морето. Нищо сложно. Не толкова удобно като да вечеряме в ресторанта и да влезем после в бара, но тъкмо затова особено. Все с нещо трябваше да започнем.

Явор, психологът в компанията, заяви:

– Младостта си отива, когато започнеш да се обръщаш повече назад отколкото напред. И ставаш пленник на спомените. Който гледа напред, е още млад.

– Това ако не е стимул, здраве да е – без да плащаме за час в твоята практика. Дай да запишем сега какво ни трябва утре, после ще мислим за по-нататък. – каза Летисия по учителски навик, като на дете.

Разпределихме бързо задачите. В този момент още не знаехме, че само след няколко дни всеки от нас ще бъде принуден да потърси отговор на въпросите, които никога не си задаваше и не си представяхме как събитията щяха да поставят под въпрос приятелството ни, което бе издържало десетилетия. Колкото и различни да бяхме, орбитите ни неизменно се пресичаха. Изабела като илюстратор се стремеше да изтълкува книгите, както съпругът ѝ Явор да чете човешките души. Калоян, собственик на софтуерна компания, оцеляваше с помощта на Нина в ролята на бек офис, домакиня и емоционална котва на семейството. Самият аз намирах с Летисия, моята учителка по любов, а в живота преподавател по български, най-често общо четиво – с това ме беше запленила през студентските години когато аз всекидневно потъвах в безкрайните томове по право. Отсъстваха Сашо и Нели, лекар и проект мениджър, съученици и приятели, нашата гордост и добър пример.

Това лято ние също така не предполагахме, че животът на поне един от нас вече виси на косъм.

СНИМКАТА

Планът се осъществи лесно – избрахме малък скътан плаж от другата страна на залива и се настанихме преди залез слънце. Последните лъчи се пречупиха през надигнатата чаша вино и му вдъхнаха виолетов, нереален цвят. Сухата горещина завихряше в съзнанието нови, смътни очаквания. Затаихме дъх, когато слънцето се гмурна в хоризонта като кълбо от размита тъмночервена вълна.

Тихи, кротки вълни играеха до нас, жадни да погалят стъпалата ни. Най-после някой наруши мълчанието и каза „Наздраве!“. Пурпурната завеса на залеза замести бавно здрача. Скрихме се в подслона от сюрреалистична светлина като млади заговорници, чийто план за бягство е бил увенчан с успех или девойки, отишли за първи път на танци. Нощта ни обгърна като влюбена двойка под воала на зашеметяваща, гореща тайна.

Може би това щеше да бъде най-хубавият спомен от лятото. Загледах се в чашата червено вино и се опитах да намеря в нея отговор, но разбира се, напразно – на кого ли е помагало виното… С времето то придоби вкус на вълшебен еликсир, упояващ с мистичния си аромат. Изпълни ни с вдъхновение, думите заглъхнаха и погледите се зареяха към лунната пътека.

Всеки от нас се заслуша в любимата си песен. Сърцето спря за миг и духът се разбунтува с ритъма на индигово сини морски вълни. Едно искрено послание не винаги е добре дошло, спокойствието е удобна дреха. Не искаме морето да е бурно, дори да ни пленява щом разкрие детската ни същност – а знаем, че неподвижният въздух носи застой и смъртоносна тишина. Днес трептяхме жизнени като свиреща струна, възродила скрити или забравени копнежи и мечти. Неочакван дар, букет пролетни цветя донесени от непознат адрес, многоцветни и съблазнителни, легнали на малка масичка в антрето, без претенция да бъдат открити и разбрани, оставени на нашето благоволение.

Гледката на вълните, докосващи послушния и гладък пясък, беше успокоителна. Следваха един образец – далеч от нас, бързаха устремено напред и се разбиваха буйно в снежнобяла пяна, а после като обуздани, но силни коне се приближаваха уверено към плажа. Все повече изтъняваха, за да оближат накрая с тънък, сребърен език, вярно огледало на луната, търпеливия и вечен бряг – докосваха го и веднага се отдръпваха.

Погледнах моите съмишленици. С годините се сляхме с вълните и следвахме техния пример. Може би защото не помнехме вече какво сме търсили на брега. Само някои, богоизбрани, стигаха високите пясъчни дюни и дори зелената необятност скрита зад тях. Ние, останалите, се отдръпвахме щом докоснехме прага от пясък, не ронлив, а стръмен и враждебен; всеки на свой ред. Самодоволството ни обгърна като обложка на избледняла книга, блестяща корица вътре пълна с условност. Вълните прошепваха: „Това е щастието”, птиците викваха, че има още път, а сирените припяваха пламенно и ни призоваваха ту в една, ту в друга посока.

Тази вечер Летисия ме посрещна с мълчалива и силна страст, като че и тя бе обзета от неописуем подтик, тогава намерих първия отговор. Вселената, в която потънахме, бе обща и създавана от години, мост между миналото и бъдещето, спомените и мечтите. Несравнима по стойност с всичко малко или голямо, което някога бяхме придобили с пари. Но никой друг нямаше ключ към нея.

Второто, което мислехме да направим заедно като в младостта, бе една снимка. Не каква да е, а точно копие на любимата ни сцена от преди трийсет години – четири двойки или по-скоро, осмина приятели на ръба на една скала пред зашеметяваща морска панорама. Искахме да отидем на абсолютно същото място и да застанем в точно същия ред и в същата поза – сравнението между двете снимки щеше да е интересно и забавно. За съжаление, този план щеше да се провали в последния момент, Сашо и Нели отказаха. Имаха лоши новини – влизат в развод.

Това беше невероятен шок за всички ни. Сашо и Нели бяха първите в компанията, които се ожениха. На тях първи се роди дете. Те бяха тези, които в професионален и личен план действаха най-успешно от всички нас. Винаги когато ни трябваше съвет, се обръщахме към тях и те се отзоваваха – дали за най-добрите бебешки пелени или за следващата стъпка в кариерата, те знаеха отговора. Бяха за нас не две единици, а една – символ на сплотено и щастливо семейство, на което всеки завижда.

Затова и в техен стил, когато споделихме огорчението си от това, че се проваля снимката, казаха, че ще дойдат към края на отпуската и ще я направят с нас, преди да заминат в различни посоки. В края на краищата, на тази снимка още не бяха гаджета и това беше част от младостта. Но шокът заседна дълбоко в нас и всеки тайно се надяваше да намери обяснение на необяснимото.

Огледах приятелите си един по един – дали някой от тях също беше застрашен? Калоян и Нина, сякаш винаги в съгласие, седяха сгушени със зареян поглед към морето без да проронят дума, навели чернокоси глави един към друг. До тях Изабела и Явор, двама индивиди в паралелни вселени, символ на стил, фриволност и хладнокръвие. Тъмно руса синеока мъжественост на среща със златокоса изтънченост и финес. Те си пасваха добре, но редовно отдалечаваха и приближаваха орбитите си.

Калоян беше на младини ловец, много му се връзваха жените, а после се превърна в домошар. Днес управляваше средно голяма софтуерна фирма, специализирана в киберзащита. Нина бе работила дълги години в международна консултантска организация, но прекъсна завинаги и стана домакиня след като се появи първото им дете. Раздаваше пленителната си усмивка, закачки и шеги най-вече у дома, създала за всеки от семейството надежден радиус от благост и топлота. Казваше за щастието: животът е подреден в папки и така трябва да бъде. Вероятно този класически семеен модел и ясна структура на властта бяха отлична основа за успешен брак.

И аз, нещо като известен юрист и отскоро партньор в престижна кантора. Летисия за щастие е учителка. При моите взискателни клиенти и работно време, нямаше да има семейство без нея, децата не се възпитават сами, дори аз да се включвах с мъдри речи и препоръки от време на време.

Изабела и Явор бяха особен случай – публична тайна беше, че те живеят в т.н. „отворена връзка“. Освен това бяхме подочули, че Явор е по-ексхибиционистично настроен, а тя си пада по повече или по-малко екстремни игри на власт. И двамата като че ли всяка свободна минута мислеха само за следващия сценарий или вариант на среща. И ако бяха далеч един от друг, си намираха заместител.

Както се очакваше, те първи се разделиха с нас и казаха, ще се разходят, за да проверят дали зад близката скала има още един плаж. Следите им в мокрия пясък бяха дълбоки и изглеждаха като многозначителен отпечатък от праисторическо време, но до другия ден щяха да бъдат изтрити от неуморните вълни.