УМРЯ съседът Кевън от долния етаж. Внезапно. Всъщност, не точно внезапно, но в нашата махала всичко се случва много дискретно и събитията – добри или лоши – никога не се подготвят предварително, сиреч нищо не излиза наяве, което да подсказва финала. Тъжният финал, в случая.

Блокчето ни в Ле Форж корт е двуетажно – с един приземен и още един етаж отгоре, с по четири апартамента в каре – два по два, един срещу друг, към горните водеше висяща стълба с тринайсет циментови стъпала и тръбни метални парапети от двете им страни, в открито към паркинга ни пространство, което може да се определи като безистен.

Придвижваше се с инвалидна количка-кресло, която задвижваше сам с двете си ръце, мускулести, силни – обяснимо, придърпвайки или оттласквайки двете колела, в зависимост от избраната посока на придвижването. Краката му, с лек белезникав оттенък кожа, се спускаха безпомощно надолу и се опираха с обутите му бутафорни обувки в нещо като стъпало – притихнали, приличащи на изсъхнали клони на дълголетен, изпосталял, немощен от годините дъб, каквито дървета кичеха площите около нашето затворено от три страни, от няколко, все като нашето блокче, каре. Някакъв френски проект, ама кой знае. Четвъртата му страна, пада се изток, е улица “Дикинсън” – връзката ни с преминаващите основни улици към града и останалия свят.

КЕВЪН, едва ли имаше и петдесет, живееше сам. Знаеше се, което научихме от “вратата” срещу нас, където, също сама, живееше Джоан, дама на солидна възраст, с шарещи на всички страни синьо-зеленикави очи, която бързо заслужи  прякора си “веселата вдовица”. Дискретно, естествено – само за нас, нейните най-преки съседи. Загубила съпруга си, беше споделила вяло в един от кратките ни разговори по комшийски. И бързаше с отсечената си, малко припряна, къса, не търпяща възражение бърза крачка по маршрута си, сякаш закъсняваше за някаква, съдбоносна за нея среща.

Две черни рунтави кучета, специална порода, му помагаха в нерадостния живот на самотник. Извеждаше ги на разходка, кръжаха около количката, подписваха се на дърветата, облекчаваха се и по нужда № 2, въртяха се наблизо, в махалата, която се състоеше от все такива като нашето каре. Черньовците, бях ги кръстил, близнаците позастаряха, бързо губеха енергия и подвили опашки, теглеха стопанина си към домашното огнище. И най-естественото нещо, при животните, както и при хората, един ден се случи – единият рунтавел се пресели при кучешкия Бог. След няколко дни Кевън даде в приют брата му и си взе младо, само на няколко месеца, също черно куче, друга порода, с къс лъскав косъм, с тънки дълги крака, изящна, ваяна сякаш от мрамор шия, дълга, вирната все нагоре муцуна, вдигнати като антени, остри в горните си краища уши и въртящи се като стъклени топчета в ямките тъмни очи с припламващи дълбоко в тях закачливи пламъчета. Характер!

НИРО, така се казваше кучето, беше невиждан игривец. Още щом прекрачеше прага на апартамента за разходка навън, се изстрелваше, същинска стрела към паркинга, с неудържим лай, сякаш срещу него се е изпречил зъл враг и описваше на скорост неправилни дъги и кръгове в цялото пространство на карето – паркинга с място за всяка кола, тревните площи и цветни лехи, които мексиканците поддържаха, сякаш сме Елисейския дворец. Земята тук не показваше нищо голо, а растителността избуяваше за дни заради влагата от близкия океан и Гълфстрийма от Юг, който, незнайно защо, си беше избрал пътека точно на това място, където се бяхме заселили ние от Ле Форж и другите десетина побратими карета.

Кевън вече беше друг. Приведената му отпреди глава се изправи, пое някак си дълбоко въздух в слабите си, притиснати сякаш от голяма тежест гърди, промени се гласа му. Не откъсваше очи от своя нов питомец, не спираше да го вика с висок глас, да се смее гърлено на прищявките му да се прави на следотърсач, заровил острата си муцуна в някой бухнал храст, да поглежда предизвикателно към катериците, които пресичаха пътя му, да скача нагоре с вдигнати лапи към някой ниско прелитащ над главата му див гълъб, или врана, сякаш всеки момент ще го достигне с муцуната си и какви ли още не прищевки.

“Ниро! Ниро!” Изстрелваше във въздуха името на “доги” Кевън. Това караше животното да се възбужда още повече. Имах чувството, че неговите лудории никога няма да свършат, ще продължат все така цяла вечност. “Май бой! Май бой!” Това вече беше любов. Веднъж дори дочух да го привиква към себе си с “Май сан!” Или така ми се беше счуло. Рошеше го, като се поумори и спре до количката, видимо беше му приятно и се оставяше на ласките на стопанина си. Ниро също го рошеше, поставяше дългите си крака на раменете му, шареше безразборно с език по лицето му, понякога дори сваляше шапката му и я криеше от Кевън, да не си я върне на мястото й. Кевин не се разделяше с плетената, чудно защо, червена на цвят шапка, заради вятъра. Въздухът рядка спираше  циркулациите си в равнинната Пенсилвания на изток. Сигурно заради Ниро, за да го вижда по-лесно и по-бързо, ако се отделечи.

ПРИКРИВАХ СЕ зад прозореца от горния етаж и наблюдавах от скривалището си този истински общ празник в душата на момчето и черното куче. Друг празник в самотата му сякаш нямаше. Кой знае? Можеш ли да го питаш за това!

После се появи бразилката. Разбрах, че е чуждоземка, когато след като се отърколи цяла седмица и тя не се откъсваше от Кевън, улових момент да е сама и се опитах да я заговоря. Усмихна се на поздрава ми, но мълчешката и когато се опитах да задълбоча разговора ни – позната в тукашните ширини любезност, без да прехвърлям приетата от обществото ни граница, чух безпомощно и малко неловко и накъсано да каже: “Но, но…” И без да губи усмивката си, бавно и все така мълчаливо пое по пътя си.

“Това е моята приятелка,” притече ми се на помощ Кевън още на следващия ден. “От Бразилия!” И заживяха двамата. И Ниро с тях. И си деляха разходките му.

“ЗАПИСАХ ГО на училище!” Похвали ми се при една от срещите ни Кевън. Вече се задържаше по-дълго за разговор. И гамата на неговите истории се качи с една октава нагоре, ладът беше весел, радостен. Разказа и за майка си, която живее във Флорида и на която й гостува близо месец. Бразилката беше започнала работа и вече знаеше повече английски, макар и от разговорния, делничен речник.

Не пропусках разходките на Квеън и Ниро, тяхната привързаност ме радваше, вече не се прикривах зад прозореца, бързах да изляза на балкона, преди да се отдалечат и им махах. Кевин също ми махаше и не се бавеше с обичайните въпроси как сме, гледах ли мача на “Игълс” или “Филис”, коментирахме играта, разбира се, чакахме победите от нашите филаделфийци.

Веднъж двамата толкова се бяха увлекли в играта си, че на мен ми се стори, как краката на Кевън, онези мъртви изсъхнали “клони”, висящи безпомощно от седлото на количката му, сякаш помръднаха. Още веднъж. И още веднъж. Разтрих невярващо очи. Нима това е възможно! Какво ли ще е, ако наистина някой ден той се надигне от неотменното му ложе, да се изправи, колкото и трудно и болезнено да е за него, бавно-бавно да се отръска от голямото наказание – защо, за какво е наказан от природата този млад човек – и да последва Ниро към любимия им за разходки Уилсън Фарм парк с езерото, който е само на няколко разкрача от апартаментите ни, през бързата пътека направо през поляната…

РАДВАХ СЕ, че от тъжното мълчаливо момче, което излизаше рядко от апартамента си преди – да изпуши цигара навън, да подиша чист въздух, да размени, макар и кратка реплика със съседите, дори само от любезност, няма и следа. Нека продължи, давах си кураж, сякаш моето настроение можеше да докосне Кевън. И така да бъде завинаги, до края, до края на света! Толкова много се сближихме с Кевин и с кучето! Вече и със Симона! Може пък и това да се окаже някакъв импулс. Дори решихме някоя неделя да изпечем баница за тях, да опитат от нашите вити баници със сирене, със златиста препечена хрупкава коричка…

И изведнъж светът се срути.

Инфаркт.

Някои казват, че понякога, много несправедливо се случват трагедии. Аз съм раздвоен. Това момче, в което се събуди дълго подтисканото щастие, което сякаш живееше в тъмно подземие със затръшнати зад гърба му тежки железни врати, без право на слънце, на всички аромати от разцъфтелите напролет храсти, едва ли подозираше, че точно това ще се случи. Но то се случи. Отлетя…

Дни, след като Кевън си отиде, Ниро избяга от дома. Симон, бразилката, го извела на разходка в парка и той се измушил от каишката. Оттогава не съм го виждал. Не исках да я питам какво е станало после. Веднъж мимоходом и малко гузно спомена, че кучето по цели нощи скимтяло. Това я плашело, знае ли човек накъде може да избие животинския му нрав! Не исках да гадая какво точно е станало с Ниро, най-вероятно е оставила кучето в приют. Продължаваше да ходи с колелото на работа и рядко се появяваше на показ. Дали странеше от хората или ние избягвахме срещите с нея? Не се разбра дали бяха семейство, което едва ли би събудило интерес след всичко това…

Знам обаче, че някой ден Мери наистина ще опече баница за долния етаж, където беше апартамента на Кевън. Вита. Софийска. Със сирене. Със златиста препечена коричка.  Хрупкава. Не сме говорили за това, но знаем, че ще го направим.

СЪНУВАХ ГИ долу, пред билдинга ни в Ле Форж Корт. Двамата. Разлудели се по време на познатия ми вече епизод от техните разходки.

Момчето и черното куче.

Кевън и Ниро…

Предишна статияСИРИ, нов разказ от Божидар Бакалов
Следваща статияВалентин Меламед като „Принц“ в новия си роман за соца