„Първото пътуване на Михаил Маджаров със семейството му още като юноша до Йерусалим е колкото поклонническо, толкова или дори повече с търговска цел; оказва се, че сюжетите се сплитат и спиритуалната отдаденост да се достигне до сакралните топоси на нашия Спасител и да се постигне благодатта, съвсем не са единствено водещи. В този смисъл, разбира се, съчинението на Михаил Маджаров е твърде далеч от каноническите образци на поклонническите пътеписи. Неговият разказ се бави, за да ни остави време да пребиваваме и в други места – така, както и баща, майка и двете момчета Маджарови живеят по пътя към Палестина и назад по месеци или седмици в Цариград, Александрия, Кайро и другаде.”
Проф. Михаил Неделчев
Михаил Маджаров е роден през 1854 г. в Копривщица. Завършва Роберт колеж в Цариград, след което става главен учител в Пазарджик. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Михаил Маджаров става един от водачите на Народната партия в Източна Румелия. След преврата от 1886, г. както много други проруски ориентирани общественици, Михаил Маджаров емигрира в Русия. Той прекарва няколко години в Одеса, а през 1889 г. се завръща в България и работи като адвокат и публицист. През този период той прави първия превод на български език на романа „Война и мир“ на Лев Толстой.
След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на новообразуваната Народна партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899) г.
През 1913-1914 г. Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913 г. След това за кратко е посланик в Русия (1914-1915) г. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 г. Михаил Маджаров е изпратен в затвора от правителството на Александър Стамболийски.
Михаил Маджаров е тежко ранен по време на бомбардировките на София и умира на 23 януари 1944 г.


На Божи гроб преди шестдесет години и днес. Спомени, пътни бележки и впечатления

Когато се провидя Светият град, нашите кираджии започнаха да издават радостни викове и да сочат високите кули и монастирите. По лицата на възрастните (бащите и майките) се изобрази една мълчалива радост, прилична
на екстаз. У мен се яви повече любопитство, отколкото възторг. Направи ми
хубаво впечатление руският монастир, покрай който минахме; но тесните улици
на Иерусалим, даже патриаршията, в която ни заведоха по обичая да ни умият
нозете и да ни вземат по една лира на човек, не само не ме възхитиха, но някак
си ме разочароваха. Аз бях тогава юноша на 14–15 години, но не бях надъхан с
антирелигиозни чувства. Напротив, бях чел и Евангелието, и Апостола, а също
и поетическите части на Вехтия завет. Като попски внук, пораснал бях в черквата, знаех службата, бях чел много пъти Св. Боже на вечернята, Апостола на литургия, но влизането ми в Иерусалим не ме трогна – не ми произведе тогаз онова впечатление, което произвежда на възрастните хора. Вижда се, че у мен религиозното чувство още не беше развито, не бе се вдълбочило и не бе обзело душата
ми. А може би и поведението на гръцкото духовенство, което на всяка крачка показваше своята алчност за приходи, действаше на мен разрушително. Баща ми и неговият съдружник, Д. Палавеев, се ядосваха сегиз-тогиз за тия
непристойни порядки, но те ги обясняваха с нуждите на монастирите, с человеческите слабости на калугерите и лесно ги прощаваха. Но в нашите
юношески души тия порядки оставяха грозни впечатления, без никаква снизходителност и обяснения. Иерусалимската патриаршия беше наредила задължително за православните посетители на Палестина да се явяват в нейното седалище, за да може да се прибере от тях определеният данък. Той не беше толкова голям – една лира се плаща днес на хотела за спане и храна само за 24 часа, следователно не сумата беше, която правеше лошо впечатление, а начинът за прибирането .

Минахме пеша из тесните иерусалимски улици, навсякъде постлани
с калдъръм, по който едвам вървяхме, защото се хлъзгахме и едвам можахме да
се удържим по надолнището. Не беше още мръкнало, когато стигнахме в Патриаршията, но трябваше да чакаме реда си и насядахме в един доста обширен
салон. Патриаршеското здание беше голямо и пълно с хора, които влизаха и
излизаха, тичаха насам-натам и разпореждаха ту на гръцки, ту на турски, ту
на арабски. И тук впечатленията не бяха приятни. Всичко, което се вършеше в
това здание, приличаше на панаирджийско. Не се забелязваше никакво благочестие. В отделна стая един епископ, в името на патриарха, умиваше в един леген
краката на поклонниците, а друг един калугер ги изтриваше. Щом се свършваше
тая церемония, друго едно духовно лице прибираше таксата с грубост, която и
на най-благочестивите хора причиняваше възмущение. Даже баща ми, който не
обичаше да се подиграва с духовни лица, не можа да се стърпи и да не каже няколко укорителни думи за тоя порядък. Беше вече тъмно, когато се свърши и тая
церемония. В онова време нямаше хотели в Иерусалим. Та и ако е имало някой хотел, той е бил толкова скъп, щото не би могъл да бъде достъпен за кесията на
копривщенските абаджии, научени на пестеливост и на тънки сметки. Трябваше,
прочее, да отидем в някой от гръцките монастири, построени и издържани от
Иерусалимската патриаршия и находящи се под нейното ведомство.
Напускаме Патриаршията и отиваме към посочения монастир. Монастирите
в Иерусалим бяха по онова време странноприемници без никакви кревати, постлани бяха с плочи и тухли. Изобщо в постройките в Иерусалим рядко се срещаха дървени части. Предполагам, че това се дължи на местните условия: тук
дървените материали са рядкост; освен това дървените дюшемета могат да
послужат за прибежище на всички лоши насекоми, па и горещината в летен ден
е съвсем непригодна за дървени къщи. Каменните зидарии и тухлените подове,
каквито ги има и днес, държат една прохлада.
Дадоха ни две стаи за двете копривщенски семейства и в тях се настанихме
по 4 души. Във всяка една стая имаше по два стола и по едно дървено канапе,
върху които нареждахме всяка заран постилките и завивките си. Вечер, преди
да легнем, напръсквахме с вода, помитахме прахта и след малко постилахме
леглата си на земята. Това не ни смущаваше много, защото и в Копривщица
не спяхме на кревати или на одрове, а просто на плъстта и чергата, които се
вдигаха само веднъж, в неделята, за да се изтупат. В същия монастир намерихме и други български семейства, които бяха пристигнали в Иерусалим още през
есента и бяха прекарали тук зимата.
Между тях бяха бащата и майката на д-р К. Стоилов, които бяха оставили сина си в Robert College на учение; заварихме и нашите роднини Динчо Купчийски от Копривщица с жена си и малките си деца и други още българи от разните части на България. Когато човек се намира в чужда земя, всеки българин му става роднина. Бащата на д-р Стоилов се казваше Стоил Захаралията, защото беше родом от Стара Загора, а жена му беше родом от Копривщица. По онова време беше обичай в Пловдив да се дават прякори на преселниците отвън, според града, от който се бяха преселили. Някои от тия прякори останаха и за поколението, а някои изчезнаха с умирането на първоначалните им носители… Стоил Захаралията беше един състоятелен търговец, един добър общественик. По характер, обаче, беше малко сприхав и често отрицателен. Той мразеше гърците и не пропущаше случай да каже това си чувство нависоко и пред другите българи. Още при първата ни среща той заговори на баща ми, че е направил много добре, гдето не е дошъл в Палестина още през есента, защото щял да има по-малко време да вижда някои от безобразията на
гръцкото духовенство. Той говореше това с нервност и даже с ядовитост, а
жена му се опитваше да го успокоява, но безуспешно. Той бе религиозен човек, но
не можеше да търпи нахалната просия на гръцките калугери. В монастира „Св.
Никола”, гдето се бяхме настанили, имаше и черква. На Тодоровден тая черква
беше препълнена с богомолци, повечето българи. Когато дойде време да се чете
Апостолът, аз се изправих от лявата страна срещу владишкия трон и започнах
да го пея на славянски. Трябва да обадя, че инициативата за това беше вземена
от Стоил Захаралията, който преди един ден ме беше приготвил за тая работа.
Не бях успял още нито два стиха от Апостола и попът, който в това време кадеше в черквата, се завтече към мене, грабна от ръцете ми славянската книга
и я отнесе в олтара. Ударът беше тъй силен, че аз трябваше да избягам към
вратата на черквата. Както разказваха отпосле, в черквата настанало смущение, но българите със своето благочестие и търпение не се решили да напуснат
службата, а се ограничили само да направят отпосле своите оплаквания пред
Иерусалимския патриарх. Стоил Захаралията заяви, че той ще опише случката в
едно писмо до своя роднина в Цариград – Гаврил Моровенов – един виден търговец
и добър патриот – та да знаят и другите българи какво се върши в Иерусалим.
Отпосле, когато се завърнахме в България, обадиха ни, че имало писано за случката във в. „Македония”. За да бъде, мисля, по-интересно, вместо аз да описвам
по спомен случката, да дам самата дописка, както я намирам във в. „Македония”,
година III, брой 23, стр. 4. Иерусалим (Божи гроб), 3 апр. 1869 година.
Г-не редакторе! Мисля, не ще откажете да вместите в стълбовете на почтения
ваш лист следующето събитие, което, ако и да не е толкова интересно за младите ви читатели, но то все би послужило за нещо за онез, които биха желали
да видят града Иерусалим и да се поклонят на Св. Гроб. Тук аз не се простирам
да им разправям с какви благословени средства вещите гръцки калугери изтеглуват жълтите лирици от дълбоките кемери на набожните поклонници българи.
Но ще им кажа само с каква заплата им се отплащат за тяхната щедрост: заплата с презрение към народността им – и на личността им – с обезчестяване
на езика им, и на личността им, и скъсване на книгите им. В деня на Св. Тодора,
в един от монастирите на Св. Никола, който бе пълен тая година с българи, ние
поискахме от егумена да ни позволи да се прочете по български от едно от
нашите момчета, което беше се приготвило. Гръкът егумен на питането каза:
поли кало1, а на свършването направо поли како2
. Щом дойде време и взе детето да чете Апостола, каза не каза един стих, дедо егумен като чу, запокити кадилницата, с която кадеше за Евангелие, и се спусна като стрела, дръпна момчето заедно с Апостола, после блъсна момчето на една страна, па българската книга – Апостолът, от сред църквата, намира се чак в олтаря; детето, уплашено и засрамено, побягна навън, а поклонниците засрамени и те, и докачени, един по един след детето, па да ги няма там; после това що да сторим ние и кому да
кажем… И тъй се свърши тая обида на народната ни чест… Града Иерусалим
тези дни е като български град, улиците му пълни с българи, руси и няколко арменци, а твърде рядко е да видиш грък поклонник, но всичко е в ръцете на гърците.
Не ще ли да дойде време и тук правдата да възсияе?
Случката произведе много лошо впечатление у всички присъствующи – дори у
тия, които бяха дошли в Иерусалим с добри чувства към гръцкото духовенство
и които бяха готови да дадат своята лепта за неговото издържане. След случката те си казваха: „Нима Господ разбира само гръцки език? Ами ние, като не
разбираме гръцки, трябва ли да ходим по гръцките черкви и да издържаме духовенството, което презира славянския език? Ами ако престанат славяните да
дохождат в Иерусалим, тогаз няма ли да изчезне и гръцкото духовенство, тъй
като много малко гърци дохождат на поклонение и които дохождат, не дават
пари на черквата?!” Ние всички там българи видяхме гръцкия фанатизъм и изнесохме убеждението, че гръцкото духовенство не е поумняло и надали ще поумнее
скоро.
Макар и да стояхме само 8 недели в Палестина, но пак можахме да обиколим
по-важните местности, свързани с живота и страданията на Христа. Тогаз
нямаше нито железници, нито хубави пътища и пътуването се извършваше с
камили или с магарета. Руските поклонници мъже и жени – богати и сиромаси – предпочитаха да вървят пеша, за да могат по-добре да изучат местата и
по-непосредствено да се приобщават със светата земя. Но съобщенията бяха
много несигурни и отиването на река Иордан и на Мъртвото море трябваше
да става групово – по 100–150 души, и то придружени от взвод турска конница.
Сега, при асфалтираните шосета и с бързите автомобили, можете да отидете
от Иерусалим до Иордан и да се върнете за половин ден, а тогаз ние губехме
2 дни и бяхме принудени да спим във върбалака, обградени от белите чадъри на
турските войници. Сутринта рано се качихме, жените на камили, а мъжете на
магарета, и тръгнахме на изток. С нас вървяха двама калугери, които разказваха за местата, покрай които минавахме. Тия места бяха пусти и каменисти.
Селата бяха дрипави и мръсни. Жителите им полуголи и всеки керван, който
доближава до тях, биваше преследван за бакшиш. Тая дума се чуваше на всеки
кръстопът и на всяка улица. Хубави здания бяха само монастирите и черквите,
но и те бяха направени със средства, внесени отвън. Най-силно впечатление
ни правеха подворията и монастирите, изградени от русите. Те бяха и найблагочестивите и най-многобройни поклонници на Гроба Господен. Навсякъде се
–––––––––

1Много хубаво (гр.).2 Много лошо (гр.).

чуваше техният език и тяхното черковно-хорово пение. Това обстоятелство
много ни насърчаваше и ние не се стеснявахме да изказваме нашата българска
народност. След половин ден пътуване се провиде Мъртво море. Реката Иордан
бе закрита между високи стени и гъсти дървета. Даже и тогаз, когато слязохме в нейната песъчлива долина, залисани сегиз-тогиз, ние пак не можахме да я
съзрем; тя все си стоеше затулена в гъсталака. Привечер стигнахме до турския
лагер, който беше близо до реката – на 20–30 крачки от нея. Със себе си носехме
малък багаж: завивки и постилки, храна за два дни и по една нова, необличана
риза, с която щяхме да се потопим в тихите и мътни води на светата река.
Според преданията тия ризи не бяха за обикновено употребление; те щяха да
се обличат само при венчаването и при погребението на притежателя им. Слънцето едвам се скриваше зад височините на Иордан и ние седнахме на пясъка да
вечеряме. В днешно време поклонниците се къпят, когато завърнат, но тогаз се
къпеха, преди да се пукне зората. След вечерята ние веднага си легнахме, успокоени от присъствието на турските пазачи. Малко след среднощ се чуха викове
за ставане. Отначало не разбрахме добре тяхното значение и доста се изплашихме, като помислихме, че става някакво нападение от бедуините разбойници,
но веднага ни се обясни, че това е предизвестие за къпане в Иордан. Ние всички,
мъже и жени, съблякохме обикновените си дрехи и нахлузихме приготвените още
през лятото в Копривщица хаджийски ризи. Тръгнахме по пясъка и стигнахме до
едно открито и сравнително плитко място на реката.
Там намерихме и други поклонници, дошли от разни страни. Ние се потопихме по
три пъти и прибързахме да се върнем в лагера си, защото макар водата да не
беше много студена, но ние вече се бяхме разтреперали на открития нощен въздух. Преоблякохме се набързо и легнахме да си доспим. Окъпването ни в Иордан
беше едно второ кръщение. Нашите българи считаха за длъжност да си налеят
по един съд с вода от Иорданската река и да я занесат в отечеството си. Ние
направихме същото и много години след завръщането ни в Копривщица майка ми
раздаваше по една глътка от нея на боледующите, които я пиеха на гладно сърце. На втория ден се завърнахме в Иерусалим, придружени пак от същата турска
конница. Пътуването ни беше уморително, особено за жените, но вярата, че са
изпълнили един свещен дълг – че са се окъпали там, дето се е кръстил Христос,
им вливаше бодрост, за да могат да изтраят още няколко подобни пътувания.
Наистина, след като престояхме два дни в монастира, ние отново тръгнахме
да обикаляме светите места. Посетихме и Кръстни монастир, дето имаше
една духовна семинария, и Витлеем, и монастира „Св. Сава”, и още други места,
които сега не мога да си припомня. Навсякъде трябваше да оставим по нещо за
черквите. На някои места подаянията се правеха с охота, но другаде грубостта
на калугерите докарваше отвращение у поклонниците.
Възкресение Христово приближаваше, а бащите ни не бяха си довършили още
покупките. Още от Цариград баща ми беше поръчал чрез нашия роднина, който
беше отишъл в Иерусалим още през есента, два „Иерусалима” – единият за
него и майка ми, а другият за мене, първородния им син. В Копривщица наричат
Иерусалим щампите, изработени на мушама от палестински живописци по един
твърде еднообразен и механичен начин. На тия щампи са изобразени, освен
Страшния съд, но и много от събитията от живота на Христа и на палестинските светии. Иерусалимът е едно от доказателствата, че притежателят му е
хаджия. По-рано надписите са били на гръцки език, но баща ми изрично поръчал да
бъдат на славянски и те бяха изпълнили поръчката. Имаше и други покупки, които
трябваше да се направят. А те бяха много и разнообразни: гривни, пръстенчета,
кръстове, броеници и други десетки още свещени предмети, които да послужат
за подаръци на копривщени и копривщенки. За да има идея върху размера на тия
покупки, трябва да кажа, че двете семейства – х. Иван Маджаров и х. Дончо Палавеев, закараха в Копривщица 7 конски товара армагани, натуряни в сандъци и
наредени по такъв начин, за да не се изпочупят при пътуването било с камили,
било с параход, било с кола и с коне. В Иерусалим тогаз имаше цели чаршии с
подобни предмети. Цяла неделя посветихме на тия покупки и тяхното опаковане.

Но Страстната неделя трябваше да изкараме само в пост и молитва. В това
време се считаше хаджия само оня, който, след като се е окъпал в река Иордан,
след като е получил „патент” в патриаршията, след като си е купил „Иерусалим”, е присъствал в Божигробския храм на Възкресение Христово и е видял с
очите си нура, който излиза от Божи Гроб и от който поклонниците си запалват великденските свещи. Думата нур е арабска и означава огън. Божият гроб
се намира в средата на големия сводов храм в едно особено мраморно здание,
подобно на мавзолей. На Великден Иерусалимският патриарх сам служи с едно
многобройно духовенство. Когато приближи да се каже „Христос Воскресе”, той
влиза в мавзолея, изтрива с памук Гроба Господен и памукът се запалва от само
себе си. Патриархът го туря в една машала и през едно отверстие на мавзолея
го показва на народа, който се впуска да си запали от него великденските свещи. Натрупването бе толкова голямо, че който искаше да види великденската
служба, трябваше да има резервирано място в някоя от галериите на храма.
Още на Велика събота сутринта ние всички се пренесохме в храма. Баща ми и
неговият съдружник х. Дончо бяха заплатили на черквата 5 лири турски и бяха
получили правото да се настанят в една от галериите на обширния храм. Нашата галерия не беше голяма, но в нея можехме да се настаним 8 души: двама
мъже, две жени и четири момчета. Занесохме си храна за два дни и там обядвахме и вечеряхме. На Велика събота срещу Великден храмът се напълни с поклонници и с араби, които се наричаха православни, но които се държаха твърде
непристойно по време на службата. Трябва да кажа, че храмът, в който се намира Божият гроб, както и храмът, в който е Витлеемската пещера, служат на
всичките християнски изповедания по изреждане. В тия два храма служат и православни, и католици, и арменци, и копти, и абисинци… Всяко едно от тях си има
по един отделен параклис, но се ползват от находящите се в храма светини. В
продължение на векове са изработили правила, за изпълнението на които беше
натоварено турското правителство. При все това съперничеството и борбата
между двете главни изповедания – православни и католици – бяха големи и често кръвопролитни. Още през дена на Великата събота храмът на Божия гроб
беше напълнен с богомолци. Гледани от нашата галерия, те представляваха едно
развълнувано море. Присъствието на значително число кресливи араби и арабкини разваляше благочестивото и набожно настроение на останалите верующи.
Няма съмнение, че една голяма отговорност пада върху гръцкото духовенство,
загдето в такъв тържествен ден владееше такава неразбория в обширния храм,
но арабите сякаш бяха дошли там не да се молят на Бога, а за да победят някой неприятел. Те викаха, те се смееха, те се катереха по издигнатите места,
даже по гърбовете на своите другари, за да могат да виждат по-добре. Сегизтогиз с едно провикване на някой арабин се образуваше цял хор от смехове на
присъствующите. Тия, които разбираха арабски, ни съобщаваха, че смеховете се
дължали на някоя духовита подигравка с другите християнски вероизповедания,
които арабите считаха за по-големи врагове на християнската вяра, отколкото
мохамеданите и другите иноверци. Понеже бяхме отдалечени от Божия Гроб и
не можехме да си запалим свещите непосредствено от нура, баща ми заплати
на един арабин, който си проби път из тълпата и можа да запали свещите ни
направо от горящия в машалата памук. Борбата между присъствующите, за да
се приближат до свещения огън, продължи още дълго време.
Ние останахме в галерията до свършване на великденската служба. Когато
тръгнахме за монастира си, черквата беше почти изпразнена. Всички поклонници бързаха да си отидат. Великден е краят на хаджилъка. И от тоя ден Иерусалим заприличва на панаир, който се разтуря. С голяма грижа ние сполучихме да
занесем свещите си запалени чак до стаите си. Пламъкът беше нужен, за да
обгорим и другите хиляди божигробски свещи, които бяхме накупили, за да носим
в своето отечество. Тая длъжност беше предоставена на жените, а мъжете
тръгнаха да търсят преносни средства за Яфа. Тръгнахме наново из чаршията.
Констатира се, че след Великден цените са наполовина по-ниски, но кой ще се
реши да стои в Иерусалим след Възкресение Христово!… Даже в понеделник
Иерусалим не беше вече оня град, който ние заварихме, когато пристигнахме в
него. Тогаз беше почти славянски: хиляди руси, стотици българи, стотици други
славяни, на всяка стъпка се чуваше славянски език. С преминаването на православния Великден обаче физиономията на града се променяваше. Но не беше тая причината, която караше да бързаме към дома. Всички почти българи поклонници
бяха оставили вкъщи женските си челяди, а пощенските съобщения между България и Палестина бяха толкова мъчни, че рядко можеха да получат писма от
дома. Ние всички бяхме в пълна неизвестност и затова гледахме да напуснем
Свещения град и да се завърнем у дома.

На връщане към България
На отиване за Иерусалим ние бяхме само две български семейства, в състав от
8 души. Сега на връщане бяхме повече, защото се прибавиха и други български
семейства…
Когато видяхме отдалеч копривщенските крайнини, показаха се към нас посрещачи. Ние се спряхме зад едни скали, за да променим пътническите дрехи и да
облечем новите си и да заприличаме, както казваха тогаз, на хаджии. Догдето
се извършваше тая церемония, при нас се приближиха вече цели купчини млади
посрещачи, които идеха да видят по-напред от другите новите хаджии и хаджийки. След това дойдоха и някои наши роднини. Когато вече наближихме копривщенските ливади, посрещачите се още повече увеличиха и ние трябваше да слезем
134
Забравени размисли
от талигите. Тръгнахме пеша. Баща ми и неговият съдружник х. Дончо, облечени
в нови шалвари, с копринени пояси, с чохени салтамарки, шити в Кайро и по тамошен образец; майка ми и хаджи Дончовица с мухарени фистани над обтегнати
малакофи, с нашенски обаче забрадки; ние младите, облечени по европейски –
по-големите с фесове, а по-малките с каскети, вървяхме посред едно грамадно
множество посрещачи, които постоянно се увеличаваха. Аз не съм присъствал
в моя роден край, когато са посрещали някой княз или цар, но не вярвам да е
имало повече посрещачи, отколкото имаше при нашето тържествено влизане в
Копривщица през пролетта на 1869 година! Казват някои очевидци, че не е останало човек – мъж или жена, да не излезе поне на главната улица, за да види и
посрещне новите хаджии. Имало даже болни жени, които били извадени на черга
край портата, за да могат и те да видят що става на улицата.
Свещениците от двете черкви, облечени в служебни одежди, и момчетата с
кръстове и хоругви ни чакаха край Копривщица. Те ни посрещнаха с Благословен
гряди во име Господне… и с песни, подзети от псалтовете и от младите певци.
Вървяхме към старата черква „Св. Богородица”, свещениците и певците напред,
а ние след тях. Цялата улица, през която преминавахме, бе натрупана от народ,
който ни поздравляваше с навеждане на глава, някои и с кръстене, а някои даже
се разплакваха пред това импозантно шествие. В черквата се отслужи молебен
за здравето и благоденствието на новопристигналите поклонници животворящего Гроба Господня. Черковата бе тъй препълнена, че едвам се дишаше. Сега,
когато пиша тия редове, струва ми се, че в онова време завистта не беше тъй
развита у нашия народ, както е днес.
Завърнахме се у дома, но не заварихме всички, които бяхме оставили есента
при заминаването ни за Цариград. През зимата се беше поминала майката на
баща ми – една обичана и почитана от всички ни жена. Това внесе една скръб в
душите на всички ни, но животът изискваше своето. Широкият двор и къщата
се изпълниха с гости, от които едни искаха да ни се понарадват, загдето сме
могли да се завърнем невредими от толкова дълго пътуване; други да удовлетворят едно любопитство, а трети да получат някой божигробски подарък. Някои
от близките роднини не един път в тоя ден ме притискаха в прегръдките си и
ме обливаха със своите радостни и изобилни сълзи. Но времето бързо минаваше.
Започнало бе да се смръква и майка ми трябваше да обяви на събралото се множество, че има за всекиго божигробски армаган, но че раздаването ще стане
по-после, когато се разтворят сандъците. Това спомогна за изпразването на
къщата и за оставането в нея само на близките роднини, които се трудиха да
ни услужват.
На другия ден, след отпуска на черква, се явиха у дома свещениците от двете
черкви, които бяха на брой около 8–9 души. Те поднесоха сърадванията си за
доброто ни пристигане и пожелаха нашия пример да намери последователи в
нашето благочестиво село. Те разпитваха за светите места, за Египет и за
пътуването ни по морето. Когато тръгнаха да си отиват, баща ми им поднесе
по една броеница, а майка ми по един сапун за миене на лице. В Копривщица беше
обичай, когато се връща някой от гурбет, да донася армаган и за своя енорийски
свещеник. Тоя армаган се състоеше обикновено в един лимон и в един сапун. В
Копривщица се произвеждаше сапун (имаше няколко сапунджийници), но той се
наричаше лоев, вонещ и се употребяваше повечето за пране на дрехи, а за миене на лице по-състоятелните хора си донасяха отвън гиритски сапун на топки,
който не издаваше лоша миризма, както копривщенския. След поповете започнаха да дохождат първенците, еснафлиите и т.н. Посещенията продължаваха цял
месец. На едного броеница, на другиго пръстенче, на трети гривна, на по-близките просфорник, божигробска свещ, билка от някое свято място, вода от река
Иордан, щампа и какво ли не… Доколкото мога да си припомня, надали остана
някоя копривщенка да се яви у дома и да не получи някой божигробски армаган,
колкото и малък да е той. Колко много свещи бяха донесени от Иерусалим, може
да се съди от факта, че и след половин век майка ми беше запазила божигробски
свещи за своето погребение, а и ние след 60 години пак намерихме вкъщи от
тия свещи, за да  отслужим парастас. Същото е и с гривните, наречени калени
(защото са направени от пръст и пясък). И днес има още от тия гривни. Но найскъпоценното, запазено за поколенията, е Иерусалимът, поставен в най-хубавата стая на къщата ни, със специално дървено черчеве, забулван с бяла завеса и
откриван само в празнични дни. От двете страни на дървения пезул стоят също
тъй и днес неповредени четири оплетени палмови клонки, които напомнят трогателното стихотворение на Лермонтов Ветка Палестины3. В него той пита:

Где ты росла, где ты цвела?
Каких холмом, какой долины
Ты украшением была?
(Где ти си расла и цъфтяла?
Кои долини си красяла,
на хълма накит си била?)4

Но аз не си задавам тоя въпрос, когато съм в нашата стара къща пред Иерусалима, защото зная произхода на нашите палмови клони. Зная откъде са донесени
те и с каква грижа са пазени десетилетия… Помня кандилото, което блещукаше
пред тях във всички празнични дни. Помня и благочестивата ръка, която изтриваше едно по едно листата им, за да няма прашинка по тях
––––
3 М. Ю. Лермонтов, Клонка от Палестина (1837). – Б. ред.
4 Превод Венета Домусчиева.