Петър Маринков „Преизподник. Сатиричен историко-политически паноптикум“. „Факел“, 2019, с. 278, 15 лв.

Жанровото определение, което Петър Маринков дава на своя роман, казва хем достатъчно, хем и не докрай: вдяваме, че това ще бъде панорама на българската история в политическото ѝ измерение, и тя, тази панорама, ще се опита да обеме всякакви лица, всякакви случки, всякакви събития и авантюри. От друга страна обаче няма уточнение за кой период от историята ще дойде реч (макар че по заглавието бихме могли малко от малко да се догадим  ), нито пък се разбира какви ще са тези фигури, дето ще ни се местят пред очите като в някакъв побъркан шах (страшни са фигурите, от корицата тръпки те побиват  ). Петър Маринков не си прави труда много-много да ни въвежда, хич даже, ами ни хваща от вратата за краката, дето се вика, и ни бухва с все сила в дълбокото, пък който изплува – изплува, който не изплува (сиреч не се справи с книгата до края) – толкова по-зле за него. „Преизподник“ всъщност разказва сюжети непосредствено преди катастрофата от 9.ІХ.1944 г., когато всичко и всички се мятат като в някакъв разбунен мравуняк, търсейки и те своето зрънце житце. Проф. Георги Фотев описва великолепно от социологическа гледна точка това време в книгата си „Българската меланхолия“ („Изток-Запад“, 2010), Петър Маринков от своя страна го описва в роман. А житното зрънце, което търсят всички и което най им се ще да докопат, е афионът (опиумният мак). Самият факт, че и тази сравнително по-непозната за някои читатели дума Петър Маринков не смята за нужно да обяснява, крещи с пълно гърло за неговия писателски подход – директен, без офлянквания: право, читателю, в очите – бух! Това вероятно ще стресне по-неподготвените, подготвените обаче ще се кефят и ще цвилят от възторг: Петър Маринков е такъв добър познавач на българската история, може би един от най-добрите сред българските писатели, че самата върволица от исторически личности, сновящи пред очите ни, стига да се омаем и впечатлим. Или да се омотаем и разпечатлим – всеки сам си избира  . Разбира се, това за неопитните ще е същински ужас, тъй като хич няма лесно да оправят сред цялата гюрултия и навалица от образи, някои от които дори могат да им се провидят като някакви привидения, измислени люде, които Петър Маринков е решил да си въобрази, за да разкаже играта на читателя, нарочно да го обърка и ошашави. Ала нищо подобно!: всеки герой в „Преизподник“ си е историческа личност, може би само попът-бивш специален агент е авторска приумица, но пък звучи тъй правдоподобно, че най-малко се усъмняваш в него. Във всички други – да, само в свещеника не. Приключенията, които съставят книгата, също са почти не за вярване: действието е вихрено, не спира ни за миг, дъх не можеш да си поемеш, шеметно върви: премества се екшънът от София в Истанбул, после на кораб, срещаш хора от тайните служби, шпиони, изобретателни журналисти и хитри търговци, фатални жени и влюбени мъже; изобщо един трилър по български, с който Петър Маринков иска да ни (по)каже, че нашата история също е пълна (да не кажа препълнена) с интересни и завладяващи сюжети и хора, въпросът е да ги знаеш, първо, и, второ, да си достатъчно талантлив да ги разиграеш. Ако пък евентуално нещо много ни засърби да подирим в световната литература някое сходно с „Преизподник“ направление, ще го намерим в пикаресковия роман, където премеждията на главния герой и странните случки и инциденти, в които попада, следват като въртележка. „Преизподник“ е всъщност един български калейдоскоп от реални лица като например свищовлията Петър Ферещанов – непобедимия борец, известен почти толкова колкото Дан Колов (двамата дори се сборяват, но никой не успява да тушира другия). Ферещанов – освен че пише детски книжки, се превръща в зловещ инквизитор на Военното контраразузнаване, счупил не един или два комунистически кокала. Борците за социална справедливост след Девети му отмъщават подобаващо – екзекутират го с пъхната в устата му запалена шашка динамит. Така че, ако искате да прочетете и изчетете ей такива главоломни епизоди от българската история като шеметна авантюра насред меланхолията и като безкрайно приключение в центъра и в периферията на разпадащата се държавна постройка, „Преизподник“ е вашата книга. Само няма да се плашите, защото тя не се шегува – показва ни (нас, нас показва) в цялата ни егоистична безхаберност и краен индивидуализъм, с които понякога посрещаме ключови и решаващи за историческото ни развитие събития. А бе, шапка на тояга сме, пък дори ако ще пред нас да е преизподнята!… И чак после се усещаме и тръгваме да се чудим и да се дивим, и да си скубем косите, и да се питаме защо, аджеба, живеем в него, в „Преизподник“-а, демек  . А отговорът е лесен, от лесен по-лесен: защото сами си го правим…

Снимка на Митко Георгиев Новков.
Още за романа тук