Начало На фокус Миряна Башева, 11 февруари 1947 – 12 юли 2020

Миряна Башева, 11 февруари 1947 – 12 юли 2020

539
0
АЗ СЪМ ФУТУРОЛОГ
Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят –
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят –
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст –
понеже няма много работа…
С приспивен Микроземетръс
Дежурните се забавляват.)
И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно – с’еst la vie!*
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз – „gotini“.
И аз съм тук! Но не – така
сама, не както нявга – някоя…
На раменете ми – ръка:
интелигентна, нежна, яка!
А пътят – опнат като нерв.
Животът – пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае…

изд. Факел, 1992

СТО ГОДИНИ СУЕТА

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб – до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти –
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха – в бой.
Прощавайте, черепи – рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

 

100 ГОДИНИ САМОТА

Няма никой.
Ужасно е късно.
Плътен мрак
се въздига в стобор.
Глухо вие небето
разкъсано
от поредния си
аборт.
Няма никой.
Нямам си двойник –
черен
подъл
и неизличим…
По-спокойни
от пулс на покойник
ний с балкона
самотни стърчим –
извисени
по стар глупав навик,
горди,
каменни,
с никаква цел.
С нас е само един
смахнат навлек
с медицинско име – сърце.
Няма никой.
Безкрайно е късно.
Градът се преструва,
че спи.
С остри лакти
в небето се блъскат
побеснели
звездни тълпи.
Няма никой!
Отиде си Оня…
Кой го гонеше?
Може би – аз?
И сърцето
рита в агония,
сякаш
гони мухите
Пегас.
Няма никой…
Сред толкова българи –
то е факт
за позор и срам,
то е страшно,
неистово дълго –
АЗ
го чакам –
да свърне насам!…
Няма, няма.
Обидно и тъпо.
Като кукиш
стърча над света.
Глухо лае сърцето,
настъпено
от студената
лунна пета.

СУТРИН

Къде бях тази нощ?И в чии ръце?
Помня устните само до мойто
сърце.
Помня дланите-дебнещи,
нежни и зли.
Помня:“Още!Всичко да те
боли!“
Помня как по гърба ми се
стичаше дъжд.
(Не беше друго:не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване,помня
краткия път.
И заспах като котка, самотна
до смърт.

ГОРДЕЛИВИТЕ

Горделивите –
ние –
не питаме никога.

В резултат –
емболия
от сподавени викове.
Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа „обичам“?
Може някой да чуе!)
Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

БАЛАДА за мрачното кафене

Земята тежко се въртеше.
Валяха слепи дъждове.
Незнаен облак се косеше
по стихналите ветрове.
Не беше зима, нито есен,
а дявол знае кой сезон –
дошъл безсрочен, безадресен –
и той отчаян ветрогон.
Сновяха мокри минувачи,
ревяха спънати коли…
Въпрос от левите мигачи:
„И в дясно ли така вали?“
И нямаше да има слънце,
ни нищо мило на света.
А щастие и рози? Грънци.
Измислица и суета.
Тогава, точно в пет без десет,
едно чевръсто цигане
домъкна вечерната преса
в разкиснатото кафене.
Намигна с дяволска зеница,
разнесе дъх на влажен звяр,
а сервитьорката-чистница
го погна с крясък и шамар.
И то се втурна към вратите,
разсипа вестници и смях.
За миг му мернахме петите
през ситния дъждовен прах.
На мене впрочем ми се стори
(през мировата ми тъга),
че то се спря и се престори
на малка шарена дъга.
Във всеки случай – духна вятър
и под дъгата се провря.
И стана ясно, че е лято,
и облакът си отлетя.
И слънцето дъжда метеше
с разперените си метли…
А кафенето се косеше:
„Тъй светло е, та чак боли!“

 

На Христо Ганев

А бяхме луди, млади, убедени –
на пъпа на Земята сме родени.
Заплитахме се в пъпната си нишка.
С Едит Пиаф не жалехме за нищо.
Под нас Земята беше още плоска,
но вече се въртеше като плоча.
Над стихващите духови оркестри
вилнееше духът на Елвис Пресли.
Растяхме. И Земята се закръгли,
но щръкнаха най-острите й ъгли.
По прави линии вървяхме денем,
Висоцки беше нощният ни гений.
Растяхме – малки мислещи растения…
В нас никнеха и вери, и съмнения.
Растеше с нас светът като след болест.
Растеше и противният ни полюс:
запретнаха ръкавите на ринга
Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж и Ринго.
А ние – все на София във скута,
в средата между Лондон и Калкута…
Земята се въртеше ли, въртеше.
Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.
Под нас Земята беше до колене…
Деца, простете, за да сте простени.
Сега е ред на вас да превъртите
Земите, от бащите неоткрити.

ЛЮБОВ
На Рангел Вълчанов

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов –
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов…
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) – и жена ти (бившата);
под нея – и по-бившата жена;
и тъй нататък… Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: „Как, бе?! Вчера го видях!“
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп…
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си – ти… Нима си ти?!
Това си ТИ…
Добре, де – нищо ново.
И жив съм те целувала – студен! –

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН –
и слава богу! Аз дори се кръстя –
от атавизъм, не че има бог…
Уж коленича, а – стоя на пръсти,
за да те стигна… Колко си висок!
И както много, много много пъти –
ДУША В ДУШАТА – те целувам пак…
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
„Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете –
най-страшното тепърва предстои…
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен…
Ах – тоя – твоят!… Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент.“

„Аз, докторче, съм цялата – спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се… хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че –
прави, каквото още имаш там…“

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) –
но аз стоя отново до главата ти…
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва –
разрязват те… при пълна тишина…
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка – като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше – до кръв –
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност… Е, не беше ли такъв?)

А… Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол…
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести…
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос… Е – това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък…
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: „Вие или ние?!“ –
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра – че сме вечни! –
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо – и живяло вече –
и станало на прах…
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам – насам – натам…
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши –
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души…

Аз виждам и смъртта:
Като утроба –
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам –
бурно клетъчно делене –
полу-кошмар, наполовина – стих,
и – някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик…
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има –
невероятно слънчев и зелен…
Седим си с него двама най-интимно –
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!…
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?…
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли –
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов –
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му – вечно да се връща
от хаоса – за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То… някои царе са чисто голи…
като парче одялано дърво…
Е – всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни – няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим – и любил – влюбен – и влюбчив,
и цял – любов… За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш – тогава – кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив…
Напротив – казвам (с много, много обич]
– ех, имаше си недобри черти…
Една добра на лоши сто да смятам –
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после… Знаеш по-добре от мене…
И аз ще легна тука – някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам – ти отново ще поникнеш!
От кал… от прах… от кости…
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
„Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!“

Ще бъде ден, каквито рядко има –
горещ, ала прохладен летен ден…
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път – пак – ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж…
Лъготиш: „Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди…“
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък… Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега…
Пази се – долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

СПИСАНИЕ ЖЕНАТА ДНЕС

Още за Миряна Башева тук

Миряна Башева: Не умея да се отказвам от себе си

Снимки: ВЕРА РАЙЧЕВА

Миряна, мъртва ли е поетесата Башева наистина? Отдавна твърдиш, че вече не раждаш рими.

Уви, да. Пробвах я и тако, и вако – доказана поетична смърт. Не изпитвам вече необходимост дори да чета стихове.

ЗАЩИТИ

Винаги си била хулиганката на българската поезия – ръбата, момчешка, арогантна, с един особен отсечен ритъм. На какво се дължи този стил?

Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.

За да се защитиш от какво? За да прикриеш какво? Прекалената си чувствителност и сантименталност?

Най-вероятно. Човек сам не може да прецени и даже усеща срамота да се обяви за сантиментален. Да кажем, че съм била уязвима романтичка и съм си пускала бодли срещу нараняване.

Откъде идва „мъжката тема“ в поезията ти – „аз от чакане станах мъж…“, „аз съм ваше момче, момчета…“, и подобни редове?

Пак е част от защитата. Освен това бях от малкото момичета, признати за „равно другарче“ в оная очарователна шайка писатели приблизително на една възраст, с които движех тогава: Витята Самуилов, Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов… Бяхме хубава дружина, едва ли не денонощно заедно. Аз късно прописах и се присъединих към тях, когато те вече бяха един вид изградено общество.

ВРЪЗКИ

Имаше ли някой, който те протектираше по онова време?

Богомил Райнов. Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме „предаде“ – показала на Райнов стиховете и той ме прати в “Литературен фронт”, после и в “Пламък”. С връзки пробих!

Ти на колко години си се омъжила? Не беше ли много рано?

На 19… Даже още ненавършени. Пак от протест – срещу родителското опекунство. Майка ми не позволяваше да се срещам със Сашо (днес д-р Александър Алексиев, невролог в МА). И ние просто излязохме един ден от къщи и право в гражданското. Янчо и Васко Такови ни кумуваха – за целта даже Янчо избяга от училище, той беше в XI клас тогава.

Как успя да задържиш до ден днешен в орбитата си като много близки приятели и бившия си мъж, и голямата си любов – режисьора Рангел Вълчанов? Дай рецептата.

Това не е толкова рядко явление, не съм единствена. Приятелството надживява влюбванията – толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено – остават идеалните отношения. Помня една Нова година, която празнувахме у Яна Пипкова – бивша жена на Рангел, тя беше с мъжа си, художника Борислав Стоев, а гостите бяхме ние с Рангел, д-р Сашо и тогавашната му втора жена Ханка, тя също му стана бивша, но и с нея си запазихме добрите отношения – и Сашо, и аз.

На Сашо дължа много – той ми отвори очите за някои видове литература, като научната фантастика, по-специално руската – в периода на най-големия й възход. За мен това са много важни неща, аз съм си литературен, буквен човек. Освен това откак завърши медицина, някак естествено ни стана нещо като домашен лекар, но периметърът му е много по-обширен – всъщност поне половината ми колеги от вестник “Сега” са били негови пациенти и високо го ценят!

И с Рангел си оказвахме взаимни естетически влияния. Успях да прихвана от него и нещичко от специфичния му шопски хумор. Освен това с него много пътувах. И из България, и в чужбина. По кинолиния бяхме в Англия, сетне в Америка и най-важното – в Индия! Три месеца обикаляхме от Делхи до Калкута през Бенарес, Мадрас, Бангалор, Тривандрум, Бомбай, пещерите Елора и Аджанта… Той направи два филма, един за Индира Ганди и един за страната. Сърцата ни останаха там!

А мене, да ти се похваля, ме обожаваха животните – разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество, една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време, накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи на вратата, разтърси се и попиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци… Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно.

СТРАХОВЕ

Защо поемата ти „Любов“, посветена на Рангел, е така катастрофична? Смърт, морга, аутопсия, „когато вече няма да те има, във вид така удобен за любов…“? Любовта се свързва главно с мрачни асоциации в главата ти?

Всичко е много по-прозаично. Майка ми тогава получи инсулт и аз се навъртах в болницата покрай нея. Лекуваше я проф. Пепи Стаменова, приятелка на Сашо, стана и моя приятелка. И понеже бях закачила покрай Сашо някои медицински уклони и интереси, там ги задълбочих. Нагледах се на много случаи – едни с щастлив изход, други с летален…

Същевременно любовта ни с Рангел беше в разгара си, но, понеже той е с 20 години по-стар от мене, подсъзнателен страх от загубата не може да не съм изпитвала, особено на фона на пациентите в интензивното отделение. И тъй всичко това някак се преплете. Мисля, че ми беше най-добрата творба.

Ама чак и в моргата да ходиш…

Бе, честно казано, в моргата не съм влизала. Колегите на Пепи ме викнаха веднъж дали не мога да разпозная някакъв мъртвец без документи, починал в автобуса, но опознаването се състоя в специалния асансьор, преди да го откарат за аутопсия.

Защо ти?

Защото живея на „Орлов мост“, а пък той се качил на автобуса на „Орлов мост“!

ВЛЮБВАНИЯ

В едно друго стихотворение, пак посветено на Рангел, твърдиш, че можеш да му говориш само „на Вие“. („Аз ви помня, другарю NN,/ с възхищение и респект./ Вие бяхте тъй млад! Тъй женен…/ Аз пък учех. С висок успех.)

Ами преди да се съберем, бях влюбена в него още в детството си! Имах няколко такива големи детски любови. Баща ми (Иван Башев – бел. ред.) тогава беше заместник-министър на културата и растях в прекрасна интелектуална среда. Изкарвахме зимната ваканция в резиденцията в (Царска – сега) Бистрица, тогава тя беше на културните дейци. Страхотни компании се събираха там и общуването с тях силно повлия на оформянето на характера ми. Та първата ми любов беше Джеки Вагенщайн – невероятно очарователен, страшно остроумен и артистичен компаньон. Той и сега си е такъв. Втората – Христо Ганев, мога да повторя същите суперлативи като за Джеки, но и много красив мъж.

А третата е Рангел. Видях го за първи път на Слънчев бряг – той снимаше там „Слънцето и сянката“ и показваше на баща ми заснетия материал. Бях на 11-12 години, ако не се лъжа, и той страшно ме впечатли, особено гласът му. Гласът му е много секси! И сега, като идва в редакцията чат-пат и почне да гледа колежките с премрежени очи, го докарва оня тембър, същински афродизиак!

А после, в ония писателско-поетически дружинки сред алкохолни изпарения и рецитации, когато са избуявали не една и две твои ярки и кратки любови? Знам за Климент Денчев, защото съм те питала за кого става дума в стихотворението ти „Руски клуб“. Но кой е „хлапакът с теб“, дето не знае какво е да е с тебе?

Композиторът Юри Ступел. Той ми беше изповедник, а наистина беше хлапак още. Колкото и да беше широк човек и бохем, Юрчо имаше детска душа. Помня как веднъж беше потресен до онемяване от фотографа Иво Хаджимишев – човек с крайно особени маниери и хумор. Беше есен, влязохме в една много студена кръчма и келнерът донесе затоплени чинии, пък Иво взе своята и седна в нея. Юри беше сразен!

А кой е тайнственият „С.“, на когото е посветено „Работа“? „Той идва често. По работа./ Честен, работен – толкова. / А някой е хлътнал здравата./ А аз съм вътре до болка.“ И накрая: “Ще идва, къде ще ходи…”

О, това е Стефан Димитров. Влюбих се в него от пръв поглед на един “Златен Орфей” – прекрасни времена бяха, да не повярва човек, че българската песен е имала такива възходи… Тогава Стефан беше още с първата си жена. Е, и от това влюбване останаха само смътни спомени, но пък колко песни!

ЗАВИСИМОСТИ

Прописала си поезия след смъртта на баща си. Не мислиш ли, че загубата му е отключила нещо в теб, което се е изляло после в думи и рими?

Възможно е, но не съм установила пряка зависимост. Във всеки случай аз нямам дълбока емоционална памет и смятам, че това е голям мой късмет – да забравяш мъка, болка… За сметка на това имам отлична графична памет – още си спомням как буквално изглеждат страниците на учебници, книги, които съм чела още в предучилищна възраст.

Но помня, че след смъртта му започнах да чета поезия, което дотогава изобщо не правех и никак не обичах. Е, естествено, като дете, расло в книжна среда и в обкръжение на книголюби, имах някаква обща култура. Но практически извън това, което изучавахме в училище, друго не бях чела. И понеже руски знам добре, нахвърлих се на руската поезия – Есенин, Маяковски, Заболоцки, Ахматова, Цветаева…

А как ти е свързано писането с пиенето? Вярно ли е, че като си спряла да пиеш, си спряла и да пишеш, както твърдят злите езици.

Отговорно те уверявам, че лично аз на пияна глава въобще даже името си не можех да напиша. Няма нищо общо. Съвпадение. Едновременно съм се отвратила и отървала от двете психологически необходимости.

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Била си графиня в номенклатурния двор – баща ти е бил граф там, ти с удоволствие си обитавала резиденциите и затворените комплекси като „Бистрица“ на Боровец и „Република“ на Златни пясъци, английската гимназия… Обкръжена не само от културни дейци, но и от деца на висшата номенклатура като Янчо Таков и брат му Васко. Така и не се отказа от този двор до ден днешен, не смени принадлежността си – сякаш наистина вярваш в него, в ония ценности? Заради паметта на баща ти ли, или заради нещо друго?

Тук няма „заради“. Това е детството и младостта ми, най-хубавата част от живота – не умея да се отказвам от себе си. А и „графството“ беше доста относително, всъщност нас ни възпитаваха строго. Колкото до баща ми, той нямаше приятели в номенклатурните среди. Най-близките му хора си останаха неговите съученици от гимназията и няколко интелектуалци. Дечко Узунов например, да кажа едно известно име. И Богомил Райнов.

Когато музата на поезията те изостави, интернет те намери. Помня те по-обсебена от мрежата и от най-заклетия тийнейджър. Още ли е така? Как изглежда този свят – форумният – отвътре, през твоите очи?

Ех, и тая обсебеност отмина, разбира се. И сега не мога да си представя живота без интернет вкъщи, но го ползвам главно за пощенски цели, както и за справки. Постоянно съм в “Гугъл” или в “Яндекс”. Понеже не обичам телевизия, и новините научавам от мрежата.

А форумният свят е също като тоя в живота, само че много по-интензивен. Поради липсата на физически контакти много по-скоротечно се развиват взаимоотношенията, приятелствата, намразването… Странно е, но от форумна обида от страна на човек, когото не си виждал в живота си и даже не знаеш със сигурност мъж ли е, жена ли е, звяр или хермафродит, много силно боли! Не мога да си обясня това явление. Има много злоба по форумите и чатовете, чувствителният човек, който търси там общуване, трябва да е готов за това. Затова пък съм много доволна, че в Скайфорума на “Сега” си намерих чудесни сътрудници за вестника. И приятелки, и приятели. Малко, но качествени! Благодаря им от тия страници.